Заглавна картина на публикацията: lostbulgaria.com
Време за четене 15 – 20 минути
Както се вижда от заглавието, в този текст ще се говори за българските дипломати, които преломният за новата ни история м. септември 1944 г. заварва като легитимни представители на Царството България в отношенията му с другите държави, а към края на условно обозначения период те вече се идентифицират като политически емигранти. Използвам термина „дипломати” за удобство, но всъщност изследването обхваща не само пълномощни министри и извънредни пратеници, а също и генерални консули, легационни съветници, легационни и консулски секретари, канцлер-отчетници, военни, търговски, културни и пр. аташета и, когато е възможно, служители от помощния персонал.
Нека започна с припомнянето, че в по-ранни публикации съм представила дейността на мнозина от бившите дипломатически представители в различните политически и културно-просветни сдружения на емиграцията в периода от 1947 до 1989 г. Макар и тогава да бе видно от личните им истории, че след установяването на Отечественофронтовския режим на 9 септември 1944 г. всеки един изминава различен, по-кратък или по-дълъг път към решението за емигриране, обстоятелството, че масово не се завръщат в страната ми даде основание да ги разпозная като специфична и в определен смисъл обособена група в състава на първата вълна на емиграцията, идентифицирана като антикомунистическа. Този възглед е най-отчетливо застъпен в общата ни с проф. Елена Стателова книга „Прокудените (2002)”. Независимо че в книжното тяло са публикувани две напълно отделни авторски изследвания, споделената още в предговора теза е, че първата вълна на емиграцията е продукт на събитията от 1944-1946 г., заварили извън страната „много български студенти, стопански дейци и дипломати, които не се завръщат в България. Към тях се присъединяват избягалите в навечерието и непосредствено след 9 септември 1944 г. политически и обществени дейци…”.
И други автори (в малкото на брой исторически изследвания за българската политическа емиграция след Втората световна война) причисляват царските дипломати и въобще служители на Министерството на външните работи и изповеданията (МВнРИ) към първата антикомунистическа емигрантска вълна. От своя страна съвременният популярен разказ мултиплицира тази подвеждаща представа в традиционните и електронните медии, включително и в свободната енциклопедия „Уикипедия”.
Тук ще се опитам да преразгледам темата чрез преместването на акцента от емигрантското битие на дипломатическите представители към пътя, който те изминават до него. При този подход става възможно да се реконструира един по-малко еднозначен образ на дипломатическата общност, която като „група” от първата вълна на политическата емиграция произвежда твърде отчетливи примери както за активно и ентусиазирано сътрудничество с Отечественофронтовската власт, така също и на отхвърляне на нейната легитимност.
Съсредоточено в ограничен отрязък от време, изследването е ориентирано към частен за историята на българската емиграцията аспект, изясняването на който повдига и специфични, но и няколко по-общи питания, свързани с влиянието на политическите промени и въздействието на конкретните събития върху формирането на емиграцията. Същевременно, за разкриване мотивацията на избора на всеки един от дипломатите, интерес представляват и въпросите за реакцията им към външнополитическия „завой” на правителството на Константин Муравиев; за изразената или сподавена позиция спрямо просъветското ОФ правителство в София; за отношението на задграничните представителства към прогерманското Задгранично национално правителство във Виена. И накрая, тъй като става дума за хора, пребиващи извън България, е важно да се установи доколко и в каква степен поведението на дипломатите е повлияно от обстановката в държавата, в която се намират, и/или от стечението на други случайни обстоятелства
Проучването е базирано на факти, данни и свидетелства , които дълго издирвах и които откривах на различни места – в достъпната у нас архивна документация, в справочни издания, в мемоарната литература и емигрантския периодичен печат. Ценни сведения получих от съвременниците на събитията, сега вече покойници, Дими Паница (Франция), Антон Чипев ( Канада), Здравко Цанков (Германия), Христо Попов (САЩ). Консултирах се и със собствения си архив, в който съхранявам аудиозаписи на интервюта с видни емигранти, както и колекция от документи за българската емиграция (КДБЕ), предоставени за безвъзмездно ползване при осъществяването на проекта „Другата България” (1997-1999 г.) на Фондация „Отворено общество”- София.
