І.
Най-радикално (в негативен смисъл) се променя статуса на българските представители, пребиваващи в Третия райх и в държавите, с които България е скъсала дипломатическите си отношения. По принцип дипломатите би трябвало да продължават да се ползват от защитата на имунитета и би трябвало да могат безпрепятствено да напуснат съответната страна. Но, както ще се види от следващите страници, за тази група дипломати гарантираните от международното право имунитет и привилегии имат несравнимо по-малко значение от конкретните обстоятелства, включително и от непредвидените случайности.
Още в първите дни след 9 септември 1944 г. всеки един от членовете на дипломатическите мисии в Берлин, Венеция (Рим), Братислава, на консулствата във Виена, Прага, Милано, Белград и в градовете на Германия. е принуден да изрази недвусмислена позиция – да признае или отхвърли легитимността на ОФ правителство. Който желае, би могъл да се присъедини към състава на Националното задгранично правителство. Тези, които възнамеряват да се самоопределят на страната на софийското правителство, са предупредени от Германското външно министерство, че ще бъдат поставени под контрол (в смисъл на арестувани и интернирани) като залог за бъдеща размяна със задържания от отечественофронтовските власти германски дипломатически персонал в България.
Размяната, известно е, така и не се осъществява, поради което от представителите, самоопределили се на страната на ОФ правителство, и техните семейства, е съставена т.нар. „Българска дипломатическа група” – общо 91 души, включително жени, деца и бебета, родени в периода на интернирането. Премеждията на „групата”, част от която се завръща в България през октомври 1945 г., вече съм представила в статия, публикувана в сп. „Исторически преглед”. Тук разгръщам наблюдението си върху фактите, които илюстрират позициите и поведението на всички представители от изследваната общност.
От състава на Българската царска легация в Берлин първият, който публично оповестява, че не признава узурпаторското правителство на Кимон Георгиев в София и че не възнамерява да се завърне в България е пълномощният министър проф. Славчо Загоров. Същата позиция заемат извънредният стопански съветник Любен Цонев, аташето по печата Атанас Бобев, инспекторът по студентските въпроси Борис Илиев и неговият секретар Любомир Памукчиев, секретарят по закупуване оръжие Богдан Данаилов, чиновниците от търговския отдел Георги Митев и Васил Анастасов. От секретарите на многобройните почетни консулства в големите градове, желание да останат в Германия изявяват Гого Геров – Хамбург, Димитър Попов – Франкфурт, д-р Лоджев – Бреслау, Димитър Недев – Мюнхен, инж. Недялков – Дюселдорф, Д-р Цветков – Бремен, Иван Такев – Лайпциг, Шишков – Кьолн, Е.Дуков – Есен.
За тези общо 17 човека разполагам със свидетелство, че само инспекторът Борис Илиев и Васил Анастасов, внук на министър-председателя през Първата световна война д-р Васил Радославов, нещатен служител в Берлинската легация, заминават при правителството във Виена. За останалите, включително и за пълномощния министър Сл. Загоров, взели решение за себе си да останат в Германия, няма нито едно доказателство, че са се присъединили към БНП. Тъкмо обратното – Българската легация в Берн, позовавайки се на швейцарски дипломати, съобщава, че проф. Загоров не признава нито правителството в София, нито БНП във Виена и обсъжда възможността да отпътува за Швейцария. Подчертавам това, тъй като решението за оставане в Германия и непризнаване на ОФ правителство не означава непременно присъединяване към БНП.
В своята книга за Българското национално правителство проф. Никола Алтънков е отделил 3 страници на темата, която тук разисквам, но макар да се позовава на по-ранните ми изследвания и на документи, които му предоставих за ползване, той причислява твърде произволно към привържениците на БНП имената на Славчо Загоров, Илия Белинов, Йордан Мечкаров и някои други дипломати от по-нисък ранг.
За обобщението е важно да се изтъкне, че посочените 17 държавни служители вземат решението си без все още да знаят, че са уволнени; проф. Сл.Загоров едва ли е предполагал, че освен да бъде уволнен на 11 септември, ще бъде съден като бивш министър и осъден „на смърт” от І състав т.нар. народен съд; никой от тях не знае, че оглавяваното от Антон Югов МВР е окачествило като военнопрестъпници българските военни и граждански лица, включително дипломати, пребиваващи в Германия. Така щото, отказвайки по убеждение и по лична политическа преценка да признаят легитимността на ОФ правителство в София, те всъщност премислено избират пътя на емиграцията. Друг е въпросът за надеждата, че това няма да е за дълго и, както вече се е случвало доста пъти в българската история, след края на войната нещата ще се нормализират.
За самоопределилите се на страната на ОФ правителство в АМВнР има съхранена огромна документация, която по своята достоверност не буди никакво съмнение. От нея се вижда, че по-голяма част от персонала на Берлинската легация заявява желание да се върне в България. Това са легационният съветник д-р Иван Сливенски, първият легационен секретар д-р Иван Златин, третият легационен секретар д-р Иван Иванов, секретарят по печата Борис Дорев, консулският секретар Михаил Нерезов, военен аташе майор Тодор Дамянов, морски аташе капитан- лейтенант Иван Иванов, въздухоплавателен аташе Иван Андонов и неговият секретар Драган Геров, агрономически аташе Коста Димитров, работнически аташе Юрдан Баев, търговските съветници Стефан Кръстев и Димитър Ангелов, търговският делегат Михаил Димитров и други още представителни делегати, секретари, разсилни, писари, шофьори и прислужници – всичко 29 държавни чиновници. Към тях се присъединява и Борис Ст. Павлов – секретар на почетното консулство в Данцинг.
Цифровото изражение на заетите от персонала на Българското генерално консулство във Виена позиции изглеждат така: 4 заявяват желание да се върнат в България, а 4 се присъединяват към БНП на проф. Цанков. В първата група са генералният консул Никола Карастоянов, първият легационен секретар Любен Паприков, третият легационен секретар д-р Станчо Джумалиев и канцлерът Никола Пенчев, а във втората – драгоманът Тодор Марков, машинописецът по чужди езици д-р Асен Траянов, нещатният служител Георги Желев и прислужникът Георги Гюмюшев. Последните са преназначени на длъжност от БНП в обновеното Консулство, управлението на което се поема от цитирания вече легационен съветник Стефан Шопов. След Шопов, около 10-11 септември, от Белград заминават архиварят и прислужникът, с германските войски на запад, а канцлерът Кирил Манолов, декларирал желание да се завърне в България, е насилствено отведен от германски военни служители във Виена и присъединен към групата на дипломатите „за размяна”..
От малкия състав на Българското генерално консулство в Прага единствен почетният търговски представител Любен Чернооков се самоопределя на страната на ОФ правителство. Генералният консул д-р Димитър Ходжов, канцлерът Константин Георгиев и писарката Иванка Шакова отказват да се върнат в България и заминават за Виена, където се присъединяват към Националното правителство на проф. Ал. Цанков.
От ноември 1943 г. до скъсването на дипломатическите отношения с Италианската социална република на 6 септември 1944 г., Българската царска легация е базирана във Венеция. Тя е без титулярен пълномощен министър и се управлява от легационния съветник Борис Алтънов. Той, заедно с третият легационен секретар Петър Увалиев, военен аташе майор Борис Венедиков, търговският съветник Иванко Гъбенски и разсилният Васил Петров се обявяват на страната на правителството на Кимон Георгиев. Същата позиция заемат и генералният консул в Милано Димитър Миков, и машинописецът за чуждестранна кореспонденция Александър Казепов. Единствен канцлерът Борис Иванов се идентифицира като „човек на Цанковото правителство” и се провъзгласява за български дипломатически представител в Италианската фашистка държава.
Когато България скъсва дипломатическите си отношения със Словакия, Българската царска легация в Братислава е в състав: пълномощен министър – Илия Белинов, втори легационен секретар – д-р Константин Шишманов, аташе по печата – Стефан Гечев и канцлер – Крум Куцаров. Вече се спомена, че съставът на легацията не изпълнява заповедта на министър Муравиев и не се завръща в България. По свидетелството на Ст. Гечев, то е защото Белинов не направил нищо за да издейства визи за отпътуване. Всъщност след уволняването му, Ил. Белинов предава управлението на легацията на К.Шишманов и с намерението да стигне до Швейцария, където вече е изпратил тъщата и двете си дъщери, отпътува със съпругата си (внучка по майчина линия на големия държавник Ив. Ев. Гешов) за Виена, а после – в Залцбург. Не се присъединява към Виенското правителство. К. Шишманов и К. Куцаров също не признават правителството в София. Канцлерът Куцаров остава в Братислава, където организира студентска група в подкрепа на Цанковото правителство. За Шишманов се споменава, че е отпътувал от Словакия. Стефан Гечев е единственият, който се обявява за ОФ власт в София. Той е принуден от словашките власти да напусне столицата и да се пресели в близкото с. Пищани.
И съставът на Българската царска легация в Загреб не се завръща в България след скъсването на отношенията с Хърватска. Причините и до сега остават неясни, но от един по-късен спомен на аташето по печата Петър Лунгов, намерил се през февруари 1945 г. във Виена, се разбира, че чиновниците са могли свободно да пътуват. Пълномощният министър Йордан Мечкаров е уволнен с указ №32 от 13 септември 1944 г., считано от 1 октомври. Малко по-късно е даден задочно под съд и осъден от Шести състав на „народния съд”. В защитата си пред народния обвинител той твърди пост фактум, че не е могъл да се яви пред съда по „формални причини”, тъй като не е бил в България. Своевременно е уволнен и военен аташе майор Георги Генчев, който едва ли узнал за това, тъй като се изтегля с някаква германска военна част на Запад. Междувременно третия легационен секретар Пенчо Цокев е повишен след 9 септември, явно по недоглеждане, в легационен секретар ІІ степен, а през февруари 1945 г. преназначен на длъжност в несъществуващата легация във Варшава.
Оскъдните данни не дават възможност да се потвърди или отхвърли твърдението на милицията, че всички служители на Легацията не са се върнали в България защото са се проявили като „отявлени хора” на правителството на Ал. Цанков”. Достоверният факт е, че в края на май 1945 г. малкият състав на легацията е арестуван в Загреб от специалните служба към щаба на Първа българска армия и върнат в България. Успелият да избяга легационен секретар П. Цокев емигрира в Германия. Със заповед от 30 май 1945 г. главният секретар на МВнРИ Алтънов отменя лекомисленото си решение за повишение в длъжност на Цокев и го уволнява за „фашистка дейност” със задна дата, от 15 септември 1944 г..
България скъсва дипломатическите отношения с Унгария на 26 септември 1944 г. На 1 октомври Българската царска легация в Будапеща преустановява дейността си, но не успява да отпътува за България. По сведение от швейцарски дипломатически източници съставът на легацията (общо 8 човека), включително и пълномощният министър Димитър Наумов е арестуван и интерниран някъде в провинцията. В края на април 1945 г. групата е освободена и репатрирана в България. Д. Наумов остава на длъжност в МВнРИ до 1 септември 1946 г.
На 7 ноември 1944 г. правителството на ОФ скъсва дипломатическите отношения и с Япония. Тричленният състав на Българската царска легация в Токио се оглавява от Стоян-Петров-Чомаков. Още през август на същата година пълномощният министър е поискал да бъде отзован заради „лошия климат”, но външният министър, тогава Първан Драганов, го моли да не настоява „предвид извънредните обстоятелства”. Така щото новината за отзоваването си през ноември Петров-Чомаков приема с „истинско облекчение”. Поради забавянето на визите, съставът на легацията отпътува от Япония едва на 10 януари и след множество премеждия пристига в Анкара на 26 февруари 1945 г.
В спомените си Петров–Чомаков е записал, че е предприел „решителната стъпка” да скъса отношенията си с „новия режим в България” след пристигането си в Турция, а в биографичната справка за него се добавя, че затова си и подава оставката. Но всъщност още в края на декември 1944 г. той изпраща до външния министър Петко Стайнов заявление, с което моли да му се разреши „двумесечен задграничен неплатен отпуск”. В отговор министър Стайнов изготвя доклад, а регентите издават указ, с който Стоян Петров-Чомаков се уволнява поради закриване на длъжността, считано от 1 януари 1945 г.. През май на същата година бившият вече пълномощен министър Ст. Петров-Чомаков успява да отпътува от Турция и месец по-късно пристига при семейството си в Швейцария.
Ако трябва да се направи рекапитулация на изложените дотук данни за позициите на дипломатите от тази първа (условна) група, статистическата картина би изглеждала така: от 90 упоменати в разказа лица, 45 заявяват подкрепата си за ОФ правителство; 12 се присъединяват към БНП; 22 не признават нито едно от двете правителства, а за 11 няма как да разберем каква е оценката им за събитията.
Работата е там, че статистиката, особено когато чрез нея се разискват проблеми от политическата история, не винаги върши работа, а често – никаква. Най-малкото защото динамиката на събитията може да размести числата в статистика и да я направи подвеждаща. Така например от 43-мата дипломати, заявили през септември 1944 г. привързаност към ОФ правителство и преминали през германските лагери, за 27 от тях, през май 1945 г., СКК в България не дава разрешение да се завърнат в страната. Те са оставени на милостта на американските окупационни власти в Германия, но най-вече на собствените си усилия за оцеляване. Консулският секретар Борис Павлов все пак се добира до София, където, разбира се, е принуден да доказва своята благонадеждност. Останалите 26 успяват да се придвижат на Запад и със записания в биографията си факт за пребиваване във „фашистки” лагери се легитимират като политически бежанци. Но тук въпросът е – дали да ги включим към първата антикомунистическа емигрантска вълна след 1944 г?!
Втора посока на размишления дава обстоятелството, че не всички, на които е разрешено да се върнат в България, се връщат. Така Любен Чернооков сам се отказва от протекцията на МВнРИ за приютяване в Швейцария и заминава със съпругата си за Прага. Легационният секретар Иван Златин и консулът Димитър Миков пък, пристигнали благополучно в швейцарския град Люцерн, където на 16 август 1945 г. за втори път подписват декларация за лоялност към ОФ правителство, отказват в последния момент да се завърнат и остават в Швейцария. Те, разбира се, са уволнени. Въпросът тук е, че уволнението е напълно законосъобразно и ще бъде пресилено да се тълкува като политическа причина за емигриране. Същевременно нищо не пречи да имаме предвид и предположението, че признаването на ОФ правителството е било само декларативно, необходимо да осигури бягство от горещите точки на войната. Но дори да е така, личните истории на двамата също проблематизират тезата за включването им в първата антикомунистическа емигрантска вълна.
