Време за четене: 10 – 15 минути
Народният съд е събирателно название за процесите, проведени в България от края на 1944 до пролетта на 1945 г. срещу български официални лица и граждани, обявени от ОФ власт за „изменници, вредители, народни предатели” и по комунистическа дефиниция – виновници за „народната катастрофа”.
Народният съд в историографията
Десетки години след 1945 г., когато народният съд престава да бъде факт и влиза в историята, за него в историческата книжнина се споменава само мимоходом и някак набързо, колкото да се каже, че е революционен, строг и справедлив, „проявление на пролетарската диктатура”. Едва през 1982 г. е публикувана книга, в която народният съд е представен в самостоятелна глава. Авторът Иван Пейков, разбира се, не променя известната оценка за „строгостта и справедливостта” на съда, но неговият принос към темата е въвеждането в научен оборот на документални свидетелства, които, според него, недвусмислено доказват и революционния характер на мероприятието.
Няколко години по-късно, в самия край на комунистическия режим през 1989 г., излиза още една заслужаваща внимание книга, написана от Димитър Токушев и специално посветена на народния съд. Авторът (юрист, по-късно декан на Юридическия факултет на Софийския университет и висш магистрат) си е поставил непосилната задача чрез правно-историческо изследване да докаже легитимността на народния съд. Опитът му, представен в публикувания текст, е пълна катастрофа. И то не само заради несъстоятелните твърдения, че действащите в страната наказателни и процесуални закони не били вече пригодни, за да бъдат наказани престъпниците. Дори не и заради недопустимото от юридическа гледна точка схващане, че „системата на престъпленията и наказанията, установени в Наредбата – закон за Народния съд”, както и принципите, върху които се изгражда правораздавателния орган, стояли „по-високо” от разбиранията на опозиционните сили за съда като такъв.
Токушев съвсем сериозно мисли, че юридически е напълно оправдано и справедливо хората да бъдат съдени за действия, които по времето на извършването им не са постановени като престъпления в никакъв закон. И затова лицата, които в периода от началото на 1941 г. до 9 септември 1944 г. са престъпили влязлата в сила на 6 октомври 1944 г. Наредба-закон, са престъпници. Той е убеден също, а, предполагам, и ние заедно с него, че лицата, които са „заповядали, поощрили или извършили убийства, тежки телесни повреди, палежи, грабежи, обири и изтезания”, трябва безусловно да бъдат наказани. Тук обаче е позволено питането: но как стои все пак въпросът с убийствата, палежите, грабежите и пладнешките обири, извършени от „борци за народна свобода”, през същия този инкриминиран период?!
Отговорът на автора, който днес би повдигнал веждите на всеки студент по право в І курс, е: „Ретроактивното действие на Наредбата-закон за Народен съд е обществено оправдано, защото като революционен акт тя е насочена против контрареволю-ционните сили и цели наказването на българските фашистки престъпници от различен ранг, за защитата на народнодемократичната власт”.
Така да е. Но все пак остава съмнение: а ако се окаже, че нито престъпниците са фашисти, нито властта – демократична, откъде ще намерим аргумент са обратното действие на закона?! Токушев ни подсказва – от прецедентите на започналия година по-късно след българския „народен съд” Нюрнбергски процес, утвърдил дълговечния принцип – „победителите не ги съдят”.
Първият, публично артикулиран повик за преразглеждане дейността на т.нар. народен съд и последиците от него, напълно обяснимо, се появява след политическата промяна през 1989 г. и възстановяване свободата на словото и плурализма на мненията. Критиките спрямо клишираните оценки за справедливостта и революционната законност на „народния съд” обаче не идват от изследователските кръгове на историците, а са изговорени най-напред от жертвите (и наследниците им) на комунистическите репресии след 9 септември 1944 г. Започнал през 1991 г. в пленарната зала на парламента, дебатът се пренася и в електронните, и в печатните медии, които с времето неизбежно въвличат в него все повече и повече участници, включително и историци От самото начало острастената дискусия откроява две основни тези. Първата е тази същата – Народният съд е „трибунал за съдене на военнопрестъпниците и техните сътрудници”. Той е строг, но справедлив акт на възмездие, който „със силата на присъщото на революцията право” наказва управниците, „тласнали народа пред прага на трета национална катастрофа”. Втората позиция е, че т.нар. народен съд е „колосален заговор срещу либерално-демократичната българска държавност”. Наредбата-закон за народния съд е противозаконен акт, самият съд е антиконституционен, присъдите му са незаконни и несправедливи, чисто политически, целящи унищожаването на цяла класа.
Между това се появяват и някои мнения, които, меко казано, представляват твърде авангардни приумици. Така Драгомир Драганов, професор по история на най-новото време, написва в една инак нелишена от идеи статия, че подготовката на „народния съд” (декември 1944 г.- б.а.) се извършва при „абсолютно спазване решенията на Потсдамската конференция”, която конференция, както се знае, се е състояла от 17 юли до 2 август 1945 г. Че не става дума за печатна грешка се разбира от повторното твърдение на автора, което буквално гласи:„…т.нар. Народен съд (между другото пряко следствие от договореностите на Потсдамската конференция!)…”.
И друг историк – Стоян Пинтев, заблуден вероятно от дипломатическата документация, с която работи, приписва създаването на „народния съд” на САЩ и съюзниците. Освен това Пинтев вероятно не е забелязал, че когато съюзниците обсъждат през лятото на 1944 г., а после налагат условията за примирие, те изискват „България да сътрудничи при арестуването и съденето на лица, обвинени във военни престъпления”. До това време съюзниците от антихитлеристката коалиция още нямат становище нито за военно-престъпниците, нито са се споразумели за формулата: що е то военно престъпление. Наистина въпросът е поставен през октомври 1943 г. на Московското съвещание на министрите на външните работи на СССР, САЩ и Англия. В изработената в тази връзка и публикувана с подписите на ръководителите на правителствата на трите държави декларация се отбелязва, че германските офицери, войници и членове на нацистката партия, отговорни за зверства, убийства и екзекуции в окупираните територии, ще бъдат съдени за престъпленията в страните, в които са ги извършили. Проблемът с наказването на военнопрестъпниците е бегло разискван и на Техеранската ноем. – дек. 1943 г.), и на Кримската ( февр. 1945) конференции, но не е решен, а след последната е предаден за проучване от министрите на външните работи на трите държави.
Така определението „военно престъпление” – престъпление, извършено по подразбиране единствено от победените във войната – съюзниците ще изобретят едва с „Лондонското споразумение”, конвенция подписана на 8 август 1945 г. – три месеца след като „народният съд” в България се е разправил безжалостно не с някакви главни и второстепенни военни престъпници, а с „народните предатели”. Обстоятелството, че когато политиците и дипломатите на САЩ и Великобритания говорят за военни престъпници, наистина мислят за военни престъпници, а техните български контрагенти когато пишат за „военни престъпници” имат предвид политическите си противници, с нищо не променя действителната същност на историческите факти.
Към по-пространно представените в масовия печат позиции на историците следва да се добави и тази на Николай Поппетров. С двусмислените уговорки, че „народни съдилища са проведени в редица от страните – сателити или окупирани от Третия райх и Италия” и че… „Най-сетне имаме и международен юридически акт – Нюрнбергския трибунал”, авторът всъщност се опитва да примири двата противостоящи си възгледа в общ политически профил. Колебливата позиция на изследователя е, че „народният съд може да се разглежда като елемент от наложената от времето, а и отвън дефашизация”. Същевременно Поппетров е абсолютно прав като твърди, че с „народния съд” са свързани множество предшестващи и съпътстващи го неизучени проблеми, които научната общност би следвало да историзира, обсъждайки ги обективно.
Но, предложена, безпристрастната дискусия така и не се състоя. Показателна за пълната липса на чуваемост между защитниците, критиците и отрицателите на „народния съд” е проведената през 1997 г. международна научна конференция на същата тема. Макар да е замислен като научен, форумът не експонира различни гледни точки, мнения, позиции и, още по-малко, противоположни становища. Изглежда опоненти не са канени за участие, а много е вероятно такива да са отказали покана, поради очевидната предубеденост по тази проблематика на организатора на конференцията – Българският антифашистки съюз. Обединени около идеята за „противозаконната отмяна на присъдите на Народния съд”, постановена през същата година от Върховния съд на Република България, участниците в конференцията всъщност единодушно възпроизвеждат овехтелия възглед за „народния съд” като състояло се необходимо и справедливо възмездие на народа над българските фашистки държавници и други фашистки престъпници.
И все пак, важно е да се изтъкне, че има и обнадеждаващи факти, които доказват разширяващия се през последните години сериозен научен интерес ако не към всички, то към отделни аспекти на явлението, наречено „народен съд”. Последното по дата доказателство (от 2008 г.) е книгата на проф. Ивайло Знеполски, който с блестящото си умение да разчита социокултурните знаци, безпогрешно е разпознал в „Народния съд продължение на дивото правосъдие с други средства”.
Тук обаче е необходимо коректно да се посочи, че първата след 1989 г. историческа монография е публикувана през 1994 г.. „Българската гилотина”, наричат „народния съд” Поля Мешкова и Диню Шарланов с идеята не да търсят сходство със събитията, случили се по време на Великата френска революция, а защото „гилотина” е сполучливата метафора за обозначаване на ужасяващите по своята безпощадна жестокост избивания, наченали след 9 септември 1944 г. В своето изследване, представено в нетипична за научната историография форма, но илюстрирано с документи, Мешкова и Шарланов достоверно разкриват тайните и явни механизми, обезпечили както подготовката и провеждането на съда, така и всеобхватния контрол (отдавна подозиран от учените, но не проверен с документи) на ръководството на БРП(к) в процесите, довели до повсеместен разгром на автентичната българска обществена представителност.
Тяхната версия е, че проектът за „народен съд” се появява в документите на БРП през септември 1941 г. когато в обръщение към българските граждани ЦК наБРП(к) заплашва правителството на проф Филов и всички, които „задушават борбата на свободолюбивия български народ против немските поробители и българските фашисти” с неговото осъществяване. Година по-късно, през декември 1942 г., Задграничното бюро на БРП в Москва, вдъхновено от съветския опит, обогатява идеята за „народен съд” като на първо четене посочва кои са престъпниците, подлежащи на преследване – министри, съдии, прокурори, полицаи, журналисти и всички подбудители и вдъхновители на монархофашисткия, според комунистите, режим. Народен съд за „виновниците за досега водената катастрофална политика и за всички провинени в изстъпления над народните борци и мирното население на България и окупираните земи” е обещан и през август 1944 г. в „Манифеста” на НК на ОФ.
Доколкото хронологичният обхват на повествованието в „Българската гилотина” е ограничен в годините на Втората световна война, Мешкова и Шарланов с основание откриват намерението за „народен съд” в документите на Комунистическата партия от това време. Самата идея обаче се появява в политическата история на България двадесет години по-рано – след края на Първата световна война. Нейни автори са комунисти, социалдемократи и земеделци, народни представители от трите партии, които ще вдъхнат живот и на отечественофронтовската Наредбата-закон за народен съд. Някои от тях са и персонални защитници както на провалилият се през 1919 г. проект, така и на осъществения през 1944 – 1945 г.
Идеята за Народен съд и втората национална катстрофа
Военно разгромена и победена в Първата световна война, България е принудена да приеме безусловно диктата на държавите – победителки, известен като Ньойски мирен договор, с който на страната ни са наложени многобройни, тежки и унизителни финансови, военни, политически и пр. задължения. С неговия чл. 118 „Българското правителство признава на Съюзните и Сдружени Сили свободата да изправят пред техните военни съдилища лицата, обвинени в извършване на действия, противни на законите и обичаите на войната”. България освен това се задължава да съдейства за издирването на военнопрестъпниците и да достави всички документи и сведения за извършените военни престъпления. Военнопрестъпниците ще бъдат съдени от военни съдилища на надлежната държава победителка. Тези изисквания остават без последствия и няма данни за осъдени от военен трибунал българи.
Но виновници за „народната катастрофа” има и народът иска те да бъдат сурово наказани. Така стават факт Законът за съдене и наказване виновниците за народната катастрофа (ЗСВНК) и Законът за съдене на министрите (ЗСМ), приети през ноември 1919 г. от ХVІІІ- то Обикновено народно събрание. Във връзка именно с обсъждането на тези закони се появява и юридическата конструкция „народен съд”, плод на творческото вдъхновение на преобладаващата в това издание на парламента левица – земеделци, широки социалисти и комунисти.
На 24.Х.1919 г. парламентарната група на БРСДП (о), подкрепена от някои депутати от БЗНС и БКП, първа внася „Законопроект за съдене и наказване виновниците за народната катастрофа”. Автор на законопроекта е Григор Чешмеджиев, по това време начинаещ парламентарист, разпален социалист, а след двадесет и пет години – министър в първото ОФ правителство. Със законопроекта от 1919 г. Чешмеджиев, по собствените му откровения, лично поема грижата да „канализира общото негодувание”. „Тоя закон – казва той от парламентарната трибуна – иде да накаже виновниците за живи рани по тялото на България, затова има и обратна сила. Това е закон на националното отплащане на народните злодеи и престъпници. „Доказаните виновници” за народната катастрофа – цар Фердинанд, министрите, главнокомандващите и началниците на армии, трябва да бъдат наказани със смърт и конфискация на всичките им имоти. За останалите, виновни за злополучния край на войната – народни представители, дипломати, чиновници, началници на войскови части, окръжни управители и пр., се предвижда строг тъмничен затвор не по малко от 15 години и също – конфискация на имуществото им. И за да се свърши успешно тази „действително сериозна работа” – наказването на виновниците – широките социалисти предлагат учредяването на народен съд, който да „удовлетвори обществената съвест”. В представите на социалистите „народния елемент” в народния съд се идентифицира с народни представители, на които да се възложат съдебни функции.
Макар в проекта на земеделското правителство, представен от правосъдния министър Марко Турлаков, съдът да е наречен „държавен”, депутатите от БЗНС в преобладаващата си част са убедени, че „виновниците за народния погром” трябва да бъдат съдени от народен съд. Разбира се, в него ще вземат ограничено участие като съдии и следователи лица от „съдийското съсловие”, но за да изпълни съдът действително предназначението си да въздаде възмездие, „отплата за народните убийци”, главните съдии, прокурори и заседатели непременно трябва да се изберат измежду представителите на селските и градските общини, от окръжните съвети и парламента.
Комунистите, депутати в ХVІІІ –то ОНС, също са за учредяване на народен съд, но имат своя визия за неговия състав, цели и начин на формиране. Наистина Законопроектът на БКП (т.с.) за съдене виновниците за народната катастрофа, внесен в парламента на 12.11. 1919 г., поради допуснати от комунистическата парламентарна група процесуални нарушения, така и не се обсъжда от парламента. Заложените обаче в него мотиви, идеи, принципи и начин на формиране са публично представени и защитени нашироко от народните представители Васил Коларов и Тодор Луканов.
Преди всичко проектът за народен съд на тесните социалисти, новопокръстени комунисти, е вторичен продукт на изповядваната от тях догма за социално-класовата същност на историческата категория народ. „Народът”, според комунистическите идеологически видения, е „подтиснатата”, „ограбена”, „експлоатирана”, „трудеща се” и, по дефиниция, „прогресивна” класа. Неограничената претенция на БКП(т.с.) да представлява народа не допуска принадлежността на българската буржоазия към българския народ. Затова и изходната позиция, оповестена от В.Коларов в парламента, е, че виновниците за „народната катастрофа” са властващите партии и едновременно цялата „капиталистическата класа от градове и села” – „представителите на българската градска и селска буржоазия”. Всички те трябва да бъдат наказани. Логическо следствие от това виждане е възгледът, че съставянето и действието на един „истински народен съд”, не бива и не могат да се съобразяват нито с духа и буквите на конституцията, нито с разписаните в действащите закони правила и въобще с „буржоазния” правов ред в страната.
„Е добре – завършва политическата си реч В.Коларов, – ние ви казваме: народният съд, който ще съди и който днес отговаря на народната съвест, е институт на една нова конституция, която отговаря на силата и съзнанието на угнетените трудящи се народни маси; народният съд е един революционен съд, (Ръкопляскане от комунистите) народният съд може да бъде институиран само от един трудящ се народ, който се е повдигнал, за да смъкне от власт своите вековни угнетители и убийци и, след като ги смъкне, да ги постави, чрез народния съд, на скамейката на подсъдимите”.
Революционният народен съд – уточнява в пленарната зала Тодор Луканов – ще се избере от истинския „народ” по реда за избиране на народни представители. Съдът ще се състои от 236 народни съдии, мъже и жени, за които не се изисква да имат каквото и да е образование, професия, авторитет, имущество и въобще някаква компетентност. Не могат обаче да бъдат нито избиратели, нито избираеми хора, които „живеят от чужд труд, или от доходи, от капитали или имоти”. Правата на коронните съдии също се игнорират изцяло. Всичко това според комунистите е гаранция, че „революционният народ” ще реализира своите „революционни искания”.
През 1919 г., обаче, освен представители на „революционния народ”, в българския парламент има и представители на не толкова революционния народ. Депутатите от Демократическата, Народната, Прогресивнолибералната, Народнолибералната и Либералната партии, привърженици на демокрацията, имат възможността убедително да защитят от парламентарната трибуна принципите на конституционализма. Не успяват напълно и с приетият ЗСВНК се утвърждават множество норми, драстично нарушаващи конституцията и принципите на правото. Сред тях най-опасни, подкопаващи представите за законност и правов ред са тези, които разписват ретроактивното действие на закона и обявяват за престъпления действия, които по времето на тяхното извършване не се смятат за такива. Конкретната насоченост при търсенето на отговорност пък, и поименното, предварително посочване на виновници подсказват, че през задната врата на юриспруденцията се е промъкнала възможността за обличане на политическата разправа в законова форма. И все пак благоприятно за българското обществено развитие е обстоятелството, че при гласуването на ЗСВНК парламентът отхвърля всички предложения за учредяване на народен съд.
Народен съд за военнопрестъпници или за политически противници?
Но идеята за него преживява десетилетията, а през 1944-1945 г. е и практически осъществена в нейния най-краен, „революционен” вариант, записан като „Наредба-закон за съдене от народен съд виновниците за въвличане на България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея”. Тази наредба, обозначена накратко като НЗНС, е приета след продължителни обсъждания от министрите на коалиционното ОФ правителство на 30 септември, утвърдена е с указ на регентите и влиза в сила на 6.10. 1944 г., когато е обнародвана в Държавен вестник.
Публикуването на текста на НЗНС е предшествано от изработването на четири проекта. Съдържанието на първите два, формулирани безлично като „Наредба-закон за Народен съд” и „Закон за Народен съд (предварителен проект)”, подредено в съдоустройствени, материално правни и процесуални норми, доказва определено влияние и рецепция на идеи, застъпени от социалистите и земеделците през 1919 г. От една страна се възраждат постановките за предварително посочване на престъпниците и за ретроактивно действие на закона, но от друга, предложените процедури са съобразени с действащите норми на наказателното съдопроизводство. Третият и четвъртият вариант, красноречиво именувани като „Наредба-закон за Народен съд на изменниците, предателите и вредителите на Отечеството”, категорично сочат към отдавнашното намерение на комунистите от името на „революционния народ”, да ликвидират „експлоататорската и вредителска класа”.
В процеса на подготовка текстовете, както и заложените в проектите принципи и обхват на възможните обвиняеми, са внимателно оглеждани и преценявани от ЦК на БРП(к)., а нормотворческите усилия на ОФ партиите въобще са пряко наблюдавани, коригирани и своевременно направлявани от пребиваващите в Москва В. Коларов и Г. Димитров. Следвайки техните указания, Политбюро на БРП(к) утвърждава на 24 септември 1944 г. окончателния вариант на „Наредбата-закон за съдене от народен съд виновниците за въвличане на България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея”, приет и от Министерския съвет. Наредбата-закон по същество е частно споразумение между четирите управляващи ОФ партии да изкарат на съд своите опоненти – политически личности, интелектуални групи и цели съсловия, които, за прегледност, словесно се изобразяват като „фашисти” и „предатели”.
„Народният съд” в България, съгласно инструкциите на Георги Димитров, е поставен на „здрави политически основи”. Преди всичко защото персоналният състав и на обвинението, и на съда е целенасочено потърсен и подбран от активисти и верни привърженици на Отечествения фронт, сред които, обяснимо, числено преобладават „другари антифашисти и комунисти”. Така всъщност властващият Отечествен фронт, дирижиран от комунистите, се явява едновременно в двойното качество и на обвинител, и на съдия на собствените си обвинения. Присъдите пък са предварително обсъдени и определени от Политбюро на БРП(к) и са повече последица от отношението на комунистите към обвиняемите, отколкото резултат от обосновани и доказани обвинения. Обвиненията, от своя страна, са за мними и осъществени действия, които по времето на тяхното извършване не са записани в законите като престъпления. Обвиняемите са обявени за престъпници преди още да е готов закона за „народния съд”, който постфактум ще ги уличи в извършените от тях „престъпления”.
Българската Наредба-закон определя като престъпления със задна дата широк спектър от деяния и политически жестове, които според нейните вдъхновители, автори и наставници са увредили „народния интерес”. Дефиниция за „народния интерес” по принцип няма, а в конкретния случай няма как и да има. Но той, „народният” интерес, очевидно не съвпада с националния, тъй като за престъпление е обявен поредния пристъп на държавниците и политиците от предвоенният и военновременен период за осъществяване на националното обединение на българите, опитите за което датират от 1878 г. Всебългарският стремеж към разрешаването на българския национален въпрос именно сега е инкриминиран като престъпление, формулирано в хода на процесите като „великобългарски шовинизъм”. Престъпления спрямо „народния интерес” са също: обявяването и воденето на война; непредпазването на народа от непредизвиканите от българска страна англо-американски наказателни, варварски бомбардировки; сключването на международни договори, дипломатически споразумения и търговски спогодби, както и всички действия, уронващи престижа на СССР. Или както е записано -„нарушаващи обявения неутралитет към Съюза на съветските социалисти-чески републики”. И тъй като неутралитетът на България спрямо СССР в действителност не е нарушен с военни и др. действия, „престъпните” състави, както се разбира впоследствие, са открити в защитените с имунитет свободни парламентарни речи, в записки, споделени в лични дневници и писма, във вестникарски статии, остроумни карикатури, художествени и технически изложби и пр. Те, според комунистите, са целели „да възмутят народа от братска Русия, рисували са комунистите и комунизма като зло, а са величали Германия”.
Към богатия спектър от новоизобретени политически престъпления, НЗНС прибавя и такива от съществуващия до и по това време в регистъра криминални – спекулата, извършването на палежи, грабежи, тежки телесни повреди и убийства. Пропуснати са единствено военните престъпления – както тези, кодифицирани в действащия Военнонаказателен закон, така и такива, които в международен план се схващат като нарушения на правилата и добрите нрави на цивилизованата война.
Престъпленията, посочени в чл.2, т.1-10 на Наредбата-закон, съзнателно не са обвързани с конкретни наказания, но наказателните санкции варират от „смърт”, през „доживотен строг тъмничен затвор” до „временен” – „строг тъмничен затвор” без определен срок. Освен това за осъдените лица се предвижда парична глоба с максимален размер 5 млн. лв., лишаване от граждански и политически права и, което е особено показателно за основния замисъл на „народния съд” – пълна или частична конфискация на имуществото. Целта на последното наказание, получило живот с личния принос на Васил Коларов, е да „нанесе първият икономически удар върху буржоазията, да се финансира народната власт и се подпомогнат борците против фашизма”. Затова в ал.3 на чл.4 от НЗНС се казва, че „смъртта на лице, извършило деяние по този закон, настъпила преди или след възбуждане на обвинението срещу него, не пречи да се започне или привърши преследването и да се издаде присъда” – конфискация на имуществото. Изфабрикуваните от ОФ власт престъпления показват, че в право-раздаването се установява непознат за българското общество, но познат и утвърден в болшевишката съдебна практика принцип: дали едно деяние е престъпление, или не, зависи от това кой го е извършил. Ако дадено лице е попаднало в някакъв обвинителен списък на управляващите, то без съмнение е виновно и подлежи на наказание, по възможност – екзекуция. Дали лицето е извършило в действителност престъпление, или не, е въпрос без конкретно значение.
Първият списък с „престъпници” е обявен преди още да са измислени и формулирани престъпленията в НЗ за Народния съд. Постановление на Министерския съвет от 12 септември 1944 г. посочва: „1.Всички министри от кабинетите през времето от 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944 г.; 2.Всички народни представители от ХХV Обикновено народно събрание, които с вота си са одобрявали и подкрепяли политиката на казаните кабинети; 3.Всички военни лица, които с поведението си са станали причина за поставяне страната пред катастрофа и за излагане на войсковата част в опасност; 4.Всички други лица, които във връзка с политиката на казаните по-горе кабинети са заповядали, поощрявали или извършили убийства, палежи, грабежи, тежки телесни повреди или изтезания”.
Без да е изрично постановено, на преследване подлежат и бившите регенти, и царските съветници. От септември 1944 г. насетне и в първите месеци на 1945 г. броят на арестуваните, посочени като виновници за нещо си, и наказателноотговорни за „народната катастрофа” непрекъснато нараства. Съгласно статистиката на МВР, докъм средата на ноември 1944 г. арестуваните възлизат на 28 630 души. Приблизително по същото време комунистическият министър на правосъдието – д-р Минчо Нейчев, е предвидил на официалната подсъдима скамейка да бъдат поставени около 10 000 души от задържаните.
„Историческата дейност на народния съд”, според начертанието на БРП(к) се осъществява под лозунга „Смърт на фашизма!” Процесите започват в София на 20 декември 1944 г. и в основни линии приключват за цялата страна след малко повече от четири месеца. Главният политически удар е нанесен с първите два централни процеса. От всички регенти, министри, дворцови служители и народни представители нито един не е оправдан, а 103 от тях са осъдени на смърт и убити. Общо за времето до 31 март 1945 г., според министъра на правосъдието Нейчев, са разгледани 145 дела с 10 907 подсъдими, от които на смърт са осъдени 2 680; на доживотен затвор -1921; на 20 години-19; на 15 години-962; на 10 години-727, и останалите – на по-малки срокове. Конфискувани са имотите на всички осъдени. Макар предварително определеният от БРП (к) срок за приключването на съда да не е спазен, и въпреки „някои грешки”, правосъдният министър смята, че „Народният съд извърши своята работа успешно”.
Свидетелствата на Главния народен обвинител Георги Петров за постановените присъди, записани в негов доклад от 3 юли 1945 г.са малко по-различни: 11 122 подсъдими са изправени пред 65 състава на съда, обединени в 135 процеса; издадени са 10 875 присъди, от които на смърт са осъдени 2 816 души, на доживотен затвор – 1 233, останалите получават различни срокове затвор и само 1485 са освободени. Преценката обаче на най-главния за организацията и провеждането на процесите отговорник е същата: „Делото на Народния съд, таквоз каквото е, е една отлично проведена акция”. Ние – казва той, имайки предвид комунистите – разстреляхме: „…тримата регенти, между които един княз от Сакс-Кобургската династия, която е донесла толкова много злини на Родината и народа ни; поставихме на подсъдимата скамейка духът на „О, Бозе почившия Цар Борис ІІІ”, за да го развенчаем като „народен цар” и за да го изтъкнем като главен виновник за страданията на нашия народ; разстреляхме всички министри на три фашистки кабинета – два на Богдан Филов и този на Добри Божилов и половината министри на кабинета на Иван Багрянов, всичко 33 министри, между които трима Министър-председатели, плюс един на доживотен строг тъмничен затвор; тоже и 2 военни министри; разстреляхме почти цялата престъпна дворцова камарила; 67 народни представители от фашисткото ХХV ОНС. Но само това ли? Не, ний разстреляхме тоже целия висш военен съвет, целия генерален щаб…” Така че, заключава с удовлетворение Г.Петров, „имаме едно почти пълно кастриране на върховете на кървавия фашистки апарат в нашата страна”.
Аз тук цитирам нашироко пасажи от този доклад не толкова заради съдържащата се в него ужасяваща статистика, колкото да подчертая (отново и още веднъж) исторически доказуемия факт, че българският „народен съд” не поставя на подсъдимата скамейка и не съди военнопрестъпници. И то не само защото до 9 септември 1944 г. България не е реално воюваща страна. Не е и по недоглеждане от страна на неговите автори и изпълнители. Акцията, както вярно обозначава съда главният народен обвинител, е осъществена с неприкритата цел да бъде физически унищожена, икономически обезкръвена и морално дискредитирана българската градска и селска буржоазия, която по самата си природа е антикомунистическа. Че „народният съд” в България си е чиста проба политическа разправа на ОФ власт с враждебните й (или просто несъгласни) лица и групи е своевременно и коректно разчетено и от някои непредубедени външни наблюдатели и мнозина журналисти.
Така в меморандум на Форин Офис от април 1945 г., предназначен да стимулира действия от страна на Вашингтон и Лондон с оглед да се предотвратят подобни на българските „съдебни” ексцесии такива и в други страни, се подчертава, че макар „лицата, екзекутирани в резултат на неотдавнашните процеси в България, (да) се причисляват общо към „военнопрестъпниците”, очевидно е от обвинителния акт и от всички обстоятелства около процесите, че тези процеси са действително политически по своя характер…”. Същата позиция заема и авторитетният в. „Таймс”, който в публикация от 3 февруари с.г., озаглавена „Пълна чистка на опозиционерите”, безпогрешно разпознава намеренията на режима да „затрие всички други партии”. Към това в. „Ефимерис”(Истанбул) от 5 февр. добавя: „Екзекутираните от българско гледище бяха родолюбци и прилагаха политика, за която всички българи мислеха, че води към осъществяването на националните идеали. На тия политици ръкопляскаше допреди няколко дни целият български народ. Тяхното екзекутиране е политическо престъпление и с нищо не се различава от военните престъпления, които ще бъдат наказани в близко бъдеще”.
Чуждото критично мнение, заявено по повод масовите убийства на 1 февруари 1945 г., а и след това, няма съществено (дори никакво) влияние върху събитията в България. То обаче, макар и косвено, се оказва твърде важно за българските граждани, озовали се по различни причини извън територията на окупираната от съветските войски България, и осъдени, според тогавашния израз, „неприсъствено”. Това особено се отнася за българите, пребиваващи в първите години след войната в окупираните от американците и англичаните зони в Германия и Австрия.
От септември 1945 г. до пролетта на 1949 г. сменящите се в София правителства по официален ред последователно и системно настояват пред СКК в България, и тези в Германия и Австрия, да бъдат издирени и върнати в страната бивши министри, депутати, журналисти, общественици и военни лица (дори и военнопленници), обявени за военнопрестъпници. През годините имената и броят на издирваните лица се променят, но основанието за искането остава – те са военнопрестъпници, тъй като са получили смъртна или друга присъда от различните състави на народния съд.
В усилията си да получат съдействието на военните, политически и дипломатически представители на САЩ, Великобритания и Франция българските власти не са изненадани да разберат, че в контекста на правната доктрина и съдебната практика на демократичните държави постановените от „народния съд” присъди са нелегитимни. Изненадващото е, че самото създаване на „народния съд” не може да бъде камуфлирано с Московската декларация от 30 октомври 1943 г., още по-малко с Лондонското споразумение от 1945 г., както и с всички други документи, публикувани впоследствие от ООН във връзка с наказването на военнопрестъпници, тъй като те са редактирани по отношение на германските военнопрестъпници в полза на поданиците на Обединените народи, към които българският не принадлежи.
Но най-неприятното за отечественофронтовската, а после и за комунистическата власт е, че съгласно установените от западните военно-окупационни власти правила, исканията им за екстрадиция на търсените като военнопрестъпници български граждани трябва да бъдат основани на закони, които са били действително в сила по времето, когато твърдените военни престъпления са били извършени; исканията задължително трябва да са придружени с подробно изложение на конкретното престъпление, и с неопровержими материални доказателства и свидетелски показания за извършването му; трябва да се посочат имената, адресите и др. данни на свидетелите. Извън това, според правилата на Централната (в Европа) регистратура, за издирваните като военнопрестъпници се искат лични, физически и биографични данни, снимки и, по възможност – и пръстови отпечатъци. Софийските правителства не могат, а и няма как да изпълнят нито едно от изискванията. Преди всичко и главно защото „народният съд” не е съд за военнопрестъпници. А за политическите престъпления международното право е категорично – екстрадиция не се допуска. Така щото от нарочените за военнопрестъпници български граждани нито един не е официално издирван и нито един не е върнат в България.
