„…нека таз свобода да ни бъде дар!”

„Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупените окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!”

Из „Опълченците на Шипка” от Иван Вазов

Точно тази, последната строфа от произведението на Вазов изникна преди няколко дни в съзнанието ми. Когато руският патриарх Кирил си тръгна „огорчен” от България. Въпреки сърдечното посрещане, размяната на поздравления и всеобщото тържество на българо-руската дружба… явно отново нещо не е достигнало на нашата „мащеха” и тя за пореден път размаха укорително пръст. Този път заела образа на патриарх Кирил.

Изказването на президента Румен Радев бе добре премерено и засвидетелстваше нужното уважение към Русия и приноса й за Освобождението: „Така както църквата се бори за душата на всеки човек, така и ние сме признателни към паметта на всеки воин, сражавал се в руската армия под знамената на император Александър II и загинал за българската свобода, независимо от неговата националност“. Същото направи и вицепрезидента Илияна Йотова като отбеляза и ролята на руското духовенство и църква за Освобождението на България. Но явно нито тези слова, нито всеобщите тържества и безбройните венци поставени пред паметници в цялата страна не бяха достатъчна благодарност за „дарената” ни свобода.

Докато политикантството отсъстваше от речите на българските представители, то доста ясно пролича в изказванията на патриарх Кирил: „Паметта за героичната борба на руси и българи за Освобождението на православна България е особена страница за историята на нашите народи. И затова бих искал да помоля и Вас и българските институции да съхраняват тази памет, независимо от политическата конюнктура.” Думите на патриарха не звучаха като знак за приета благодарност и взаимна признателност, а на укор, като размахан пръст. Но оказа се, че с това визитата на руския пратеник далеч не е приключила.

Записът, в който патриарх Кирил укорява (най-меко казано) президента Румен Радев показа в 5 минути истинската цел(?) на неговото посещение. А именно да ни напомни кой е нашия „Освободител” и колко неблагодарни сме ние българите. Ние трябва да бъдем благодарни! Как така ще споменаваме някакви си поляци, сърби, финландци, румънци наравно с руските Освободители!? А думите звучат повече от арогантно: „И искам ясно още веднъж да Ви кажа, че България е била освободена от Русия! Не Полша, не Литва не от други страни, а от Русия!” Точно след това изречение в стремежа си да бъде максимално укорителен, патриархът на няколко пъти не изчаква превода на български, а продължава сякаш ние сме длъжни да го разберем: „Ние сме за историческата правда! Ние историческата правда сме я извювали с кръвта си! Няма никакви причини, нито политически, нито исторически тази правда да не бъде казана!”

Но кой е отрекъл тази правда?! За пореден път виждаме ясно как „историческата правда” се превръща в камшик на политическата воля. Още по-грозно е когато този камшик го използва духовник. И до кога ще ни бичуват с този камшик? Нима всяка година националният ни празник ще бъде опорочаван от „камшикът на историческата правда”? Нима на всеки 3 март вместо да сме горди и свободни ще трябва да прекланяме глава пред друг народ, защото „таз свобода ни е дар”? Въобще мисълта, че националният ни празник дава повод на друга страна да се намесва в нашите вътрешни работи. Да изисква нашата благодарност, ежегодно, като данък…ужасно ме огорчава. Дори ми напомня за думите на Захари Стоянов: „Никому не се надявайте… Ако ние не сме способни да са освободим сами то значи, че не сме достойни да имаме свобода; а който ни освободи, той ще да направи това, за да ни подчини отново в робство…” Но думата робство е прекалено силна, по-скоро в наши дни думата е зависимост. Днес ние сме много далеч от тази зависимост. За това ни изпращат патриарх Кирил, който да ни напомни за „историческата правда” и нашият дълг.

Но историческата правда изисква освен Освобождението ни да се помнят и някои други събития от общата история на България и Русия, които не говорят за „вечна дружба” –  създаването на македонска нация, обявяването на война на България от 5 септември 1944 г. , повторното „Освобождение” от 9 септември, Народния съд и други.  Някой извинява ли ни се на тези дати, някой ходи ли в Москва да търси извинение? Друг интересен въпрос е: Дали ще доживеем наша делегация да отиде в Москва на 24 май, за да получи всеобщата благодарност на руския народ, че сме им дарили кирилицата?

Нашият народ има дълга история (доста преди някой да го освобождава два пъти) изпълнена с възходи и падения, но е запазил мъдростта и благородството си до ден днешен. За такива събития той има своя поговорка: „Направи добро и го хвърли в морето.” А аз бих добавил „…не пращай патриарха си да проси благодарност”.

„…Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!”

Из „Опълченците на Шипка” от Иван Вазов