Продължавам да вярвам, че една такава трансформация, на всяка истинска народна борба, би могла да събере всички истински народни борци, на една и съща общобългарска и общочовешка позиция. Продължавам да вярвам, че ако не стане тъй, а едни народни борци, побеждават посменно все други народни борци, то накрай ще дохажда винаги редът на народните изедници. В тази четвърта част не ще очертавам плетеницата от дейности на своя живот, а ще мина само по ратническите си стъпки и от тях ще припомням и за други неща. Ще минавам отново все тъй благоговейно по стъпките си и ще ги следвам докъдето е предопределено].*
–––
На следната майска вечер от 1936 година отидох според уговореното у Сашо Николаев[26]. Първан Марков[27] и Петър Габровски[28], дойдоха на време. Навлязохме лесно в предмета на срещата си. Съгласни бяхме, че желаем да образуваме политически колектив и че от днес нататък не бива да губим вече време. Установихме, че той не бива да се нарича, нито партия, нито движение, нито кръг. „Партия“ не ни харесваше, защото думата бе много компрометирана. „Движение“, напомняше от една страна многошумното германско националсоциалистическо движение, а от друга страна, напомняше противното нам „движение“ на Александър Цанков[29], срещу което взехме открито становище още в първото си печатно издание[30] само два месеца по-късно. „Кръг“, напомняше явно „Звено“[31] и изразяваше затвореност. Изборът на името отложихме за друг път.
На тази първа среща изпъкна нуждата от разширяване на инициативната ни група. Почнахме да се питаме кой кого желае да предложи и изпаднахме веднага в онова затруднение, което познава всеки, който е подбирал с чувство за отговорност хора за някоя важна работа. Познаваш иначе много хора и имаш впечатлението, че между тях има не малко наистина ценни личности, а като дойде ред да ги преценяваш предметно, с оглед на определено важно дело, тогава установяваш с нарастващо удивление, че почти всеки се оказва нецялостен и по една или друга причина, неподходящ. Ето в това тъкмо затруднение изпаднахме. Но, трябваше да се напредва.
Предложих да поканиме бившия директор на царибродската гимназия Иван Гьошев[32], известен като водител на Западнокрайнската наша малцинствена организация[33] и на нейната терористическа издънка „Въртоп“. Изказах следните съображения: Македонската[34], тракийската[35], добруджанската[36] и западнокрайнската ни емиграции са многобройни и динамични. Те са едновременно и фокус на политически борби, и източник на политически борби. Тези среди ще ни подозрат веднага щом се обявим на обществото, в случай, че не вземем мерки. Македонската емиграция е многобройна и люто разделена на Михайловисти и Протогеровисти. За човек от тази емиграция не може и дума да става. Многобройната тракийска организация пък е противомакедонска и в значителна степен ориентирана към Бълг[арски] Земед[елски] Съюз „Пладне“[37] и към „Звено“. Затова и тя не е удобна за началото, за първите стъпки. Добруджанската емиграция ще вярва на моето име заради популярността на баща ми[38] в Добруджа. Но, нам е нужен човек, комуто да вярват и четирите емиграции.
Затова предлагам Иван Гьошев. Михайловистите го познават и не ще могат да гъкнат като чуят името му. Протогеровистите знаят, че той е изоставил вече мисълта за въоръжено действие и като им се даде възможност да наблюдават, ще бъдат задоволени. Тракийците, почитат Гьошев и като не бъдат предизвикани ще наблюдават благосклонно. Също и добруджанци. Гьошев е чист, скромен и деловит. Той бил романтичен и еволюционоспособен. Но, за жалост, аз не го познавам лично.
Като изказах съображенията си, Първан Марков се обади, че познава Гьошев и че се радва на предложението ми. Петър Габровски се дълго противеше и то без особени аргументи. Личен човек бил, но някак си в особен стил, без високи официални връзки. Накрай, съгласихме се да го поканя. Предложих след това студентите от първи курс Климент Далкалъчев[39], Захари Стоилков[40], Андрей Стефанов[41] и Васил Вълков[42], с които ръководихме още преди пет години Б.М.С.О.П.[43], които бяха вече известни на Габровски, Николаев и Марков и с които от година не бяхме се вече събирали. Изказах съображенията, че младежта ни, изоставена от официалната политика, дири сама пътищата си, както подпочвената вода, че ние трябва да увличаме младото поколение, че в дългата борба, която ни предстои, младите имат за жалост време дори да остареят, че само чрез млади другари можем да осигурим приемствеността, че по-добри от тези четиримата за сега няма измежду обществено дейните, че те ще произведат сравнително обединително впечатление, че те са вече значително подготвени от съвместната ни работа и т.н.
Възпротиви се отново само Габровски. Млади били и нямали никакво обществено значение. Иначе, не противопостави свое предложение. Накрай, съгласихме се и тях да поканя. Полунощ минаваше вече. Габровски и Марков, женени за млади и претенциозни жени, трябваше да си отидат. Останахме с[ъс] Сашо на бутилка коняк. Това беше наш седемгодишен вече, по онова време, обичай, който ни улесняваше да почнем да се доизприкажем. На следния ден отидох в Бълг[арското] Землед[елско] Дружество при Първан Марков, за да ме запознае с Иван Гьошев, който работеше насреща в министерството на благоустройството. Първан отиде и го доведе. Запозна ни и ни остави да говорим в една от канцелариите. Бях ясен и кратък.
Трябва да сме били приели вече у Сашови, установените вече от мен десет точки, които нарекохме впоследствие „Верую“ и които бях дал вече по-рано на генерал Рашко Атанасов[44], защото сега си спомням вече ясно, че при тази среща ги предадох в машинописна форма на Гьошев. Може би пък да сме имали по-между втора среща, която съм вече забравил. Важното е, че Иван Гьошев се отзова сърдечно на моята гореща покана. След два дена отивахме вече на мръкване, с него у Сашови. Тази вечер заседавахме вече петима.
За следната вечер бях поканил в ресторант „Чайка“, на бул. „Дондуков“, Климент Далкалъчев, Захари Стоилков, Андрей Стефанов и Васил Вълков. Вечеряхме на балкона в полупразното заведение. Четиримата някогашни ученици бяха вече зрели студенти с нараснало самочувство. Не бяхме се събирали вече почти цяла година. Затова те посрещнали поканата ми с очудване и с любопитство. След вечерята, уведомих за инициативата и поканих да участват. Приеха с любопитство и с надежда. На следната вечер заседавахме вече деветимата. През изтеклата седмица не бях похванал никаква друга работа. Бележех мисли и идеи, които ми идеха. Събирах материали за проектите ми за вестника, за знака, за названието, за идеологията и за всички останали нужди на „организацията“, която създавахме.
Срещата ни тази вечер бе предопределена, по неизбежност, за взаимоопознаване, но аз приготвих богато и предметно, дневният й ред, като изтъкнах, че деловата работа ще ни доулесни да се опознаем. Срещата излезе приятна и делотворна. От този ден нататък, имахме седмично най-малко по две срещи. Габровски се държеше към всички с крайна любезност и мина с всички на „ти“, а аз и до край останах, например с четиримата млади, на „Ви“. Но, от друга страна, той непрекъснато ми пращаше и предаваше чрез Сашо мърморнически преценки за „младите“ и за Гьошев. Този начин на косвено общуване, дори и с най-близките си, бе неизкореним навик на Габровски.
Възникнала бе нуждата от проект за вестник. Почти всички по-лесни за измисляне названия, бяха в България вече измислени и зарегистрирани. Само, който е започвал по онова време вестник, знае трудностите. Реших да привлека за изработване проектомакетите на вестника художникът Иван Пенков[45]. Но, той се бе пренесъл вече във вилата си в Панчарево. А нашите художници не работеха до 9.9.944 година, нито точно, нито срочно. Затова трябваше да „им се седи на главата“. Ето защо Сашо Николаев ме отвеждаше към обяд у Пенков в Панчарево и идеше към 19 часа с Габровски да ме земе от там. Това продължи цяла седмица. Предложил бях заглавието „Пролом“[46]. Върху листове от различни формати, правехме с Иван Пейков, множество проекти с различни заглавия и маншети, с разен брой колони и пр. Френската и немската преса даваха разни образци и идеи. Искаше ми се да направим един седмичник с техниката и публицистическата живост на „Гренгоар“[47] на Тардиьо[48].
Освен това карах Пенков да разработва вариации на знака „Богар“, който исках да предложа. Установяването на съотношението между радиуса на знака и ширината на „спицата“ и „наплата“ (която е една и съща) не е работа, тъй лесна. Освен това, споменатото съотношение не може да бъде винаги еднакво. Бял на тъмен фон или тъмен на бял фон, изрязан „ажур“ или само нарисуван или пък само измоделирисан, в комбинация с други символи, този знак изисква различно съотношение на двете споменати величини. В Панчарево бидоха изработени десетки макети за вестник, десетки различни надписа „Пролом“ и много десетки Богаря с разни пропорции и в разни комбинации. Пенков не беше участник, а изпълняваше поръчка. Но, при все това, той често молеше да не казваме никому за съдействието му. Изпълних напълно това му желание, дори до днес.
Как бях стигнал до знака „Богарь“? Още от юношество, когато четох, слушах или мислех за историята на българите, замислювах се и се интересувах от стари български народни и държавни символи. Интересувал съм се за тях и когато съм срещал такива символи на други народи. Желанието ми да видя наша българска, народна и държавна, символика, на мястото на възприетите у нас династически или другонародни или пък случайно и набързо избрани символи, е било за мене друг подтик за търсене на наши символи. Но, празнината в писаната ни история и в археологията ни, бе тъкмо в това отношение безутешно голяма.
[Вчера стигнах до тука. Днес, тридесети април, постъпих, в шестнадесет часа, в болницата. Стая триста петдесет и шест. Операцията насрочена за втори май. Миналогодишната операция от перфорирания гноен апендисит с вирулентен перитонит даде сикатриса, която се отвори и даде от своя страна кила. С нея започнах потъването си на февруарий т.г. и с нея извърших всички телесни усилия от тогава насам. А тя, вследствие естеството си нарастваше непрестанно. Реших да се оперирам. Защото има условия. Защото искам да се възстановя за издържане на евентуални големи напрежения. И защото, щом като бурята на времето ми пречи да напредвам в абсолютния смисъл на думата, аз трябва да използувам случая, както лани напуснах тютюна, да напредвам относително, като се освободя и от тази задръжка и да се усъвършенствувам. Нещо повече. За сега решихме с лекаря, около десетина дена след тази операция, да се подложа на втора подобна операция, която не е належаща, но която ако мине сполучливо, ще ми даде възможност да кажа, че съм в телесно отношение, в идеална форма. Изпълнявам, значи, дългът си към бъдещето, без оглед на личната мъка и без оглед на неблагоприятните възможности. И така продължавам да минавам по стъпките си, от стая триста петдесет и шест].*
От леля си Сара в с. Костенец видях още като прогимназиалец Богаря. В началото на тези си спомени споменах леля Сара. Тя бе по-възрастна от баща ми и е единствената от сестрите и братята му, която добре и от близо познавам. До кандилото й открих великденско яйце, оставено от току-що миналия Великден, за да дочака там следния Великден. Беше червеномораво яйце, писано най-напред с восъчна писалка и тогава боядисано, от което изписаните орнаменти бяха останали бели на червеномораво поле. На острата страна на яйцето и симетрично с този му връх, бе изписан кръг, пресечен с две перпендикулярни диаметри. Кръгът и пресечките, наплата на колелото и спиците му, бяха еднакво дебели. На въпроса ми какъв е този знак, леля Сара ми отговори, че това е „богарче“. А на въпроса ми какво е „богарче“, леля Сара ми заразказва, че се изписвало за хубаво, за живот, за плодородие, че го имало и по черквите. Каза ми още някои обяснения, но те си останаха там, защото ги не запомних.
Като се върнах в Т. Пазарджик видях богари в черквата. Една две години по-късно, когато баща ми биде преместен в Видин, видях големи богари и на мазилката на новата Видинска църква. От тогава нататък срещах много пъти този знак на разни места из българската земя и то изработен на най-различни вещи, от най-разновидни материали: на дървен резбарски таван в[ъв] Видин, изтъкан или избродиран на женска носия в Горноджумайско, на пиринчен свещник в Разград, на бакърено котле от Трявна, върху камъка на оброчища на разни места, на стената и на кръста на Котленската каменна църква, като личен знак на майстора върху самоковски топузлия кантар, върху надгробни камъни, на Великденски яйца, и бъклица, на козунак, на предната страна на пчелен кошер и т.н.
Около 1931 година, когато заработих с младежта чрез Б.М.С.О.П. и когато мислих за подходяща значка, сетих се отново за този знак. Някои художници го бяха изписали вече върху скиптри, броня, корона и други части от стъкмяването на царе от първото българско царство. Заговорих веднъж в сладкарница „Цар Освободител“ за този знак и се оказа, че другаря ми Рачо Стоянов[49], известен като автор на драмата „Майстори“, знаеше доста много за него. В троянския балкан и някъде другаде го наричали „боговица“ и го имали като символ на живот, на възникване на нов живот (и затова върху яйцето, символ на зародиша на нов живот!), на плодородие и на напредък. Богаря ставаше все по-интересен за мене.
Като знак, той се състои от две основни форми, именно кръгът и правият ъгъл, съчетани в своята основна произходна връзка и затова може, от една страна, да се стилизова, съчетава и вмества, всякак, с всичко и всякъде, а от друга страна може да се вземе за схема и основа на страшно много неща. Но, български ли е този знак и какво е било точно значението му за древните българи?
В[ъв] „Всебългарския съюз Отец Паисий“, дойде веднъж старият пенсиониран вече, учител по рисуване от видинската гимназия Атанасов, който ние наричахме „песоглавеца“. Някога той започнал да нарича тъй учениците си и те по инверсия го накичили за винаги с този епитет. Като ученик го смятах за бездушен, суров и жесток човек, а много по-късно открих необикновения душевен чар на този истински български духовен българин. Той познаваше историята ни, археологията ни, народното ни изкуство, битът ни, а в[ъв] видинско той бе събрал в продължение на четиридесет години, родословието на хиляди семейства от десетки села. Атанасов се оказа цен[ен] източник за търсените от мене сведения и ми изпрати по-късно не само сведения, но и скици и схеми за Богаря.
На една вечеря в свободнозидарската ложа запитах другаря си професорът от художествената академия Васил Захариев[50]. Той пък, като график, се бил специално занимавал с този знак и с[ъс] схвастиката в народната ни украса. Каза ми доста неща, показа ми снимки и материали, показа ми и един отпечатък от български царски печат от четиринадесетия век, който се състои от една острорамена схвастика и думата „Богарь“, написана с ер-малък на края. По моя молба той написа и ми предаде писмено изложение върху знака. Събирах вече за него материали с истинска ревност, които препълваха вече една голяма специална папка.
Тези материали нарастваха непрестанно, особено от 1936 г. нататък. Времето и работата разкриваха все по-всестранно и все по-подробно чудесните свойства на този знак. Дори когато по-късно, в плановия отдел на Р.Н.Б., начертахме схематично представата си за мечтаното българско държавно устройство и за нужния планов отдел, явиха се две подробни схеми с основното очертание на Богаря, от който се развиваха нататък подробностите. Който не знае не може да си представи. Ако материалите са се запазили и ако има кой да ги разработи, ще възникне един ден книга интересна за всеки човек, без разлика на убежденията му. Събраните материали ме насочиха и към чуждата литература, от която научих, че богаря е бил в древната китайска писменост знак за слънцето, че в Китай, Япония и някои прилежащи страни, той се употребя от древността дори и до наше време, че от него са произлезли схвастиките и други сродни знаци, че от там той е пренесен, по морските връзки, до Египет и съседните му страни, а по сухо и горе-долу по пътя, по който българите са се преселвали, той е стигнал нашите днешни места. След амалгамирането на прабългарите с българославяните, той е бил възприет и от тях. Използуван е бил и от възникващата и настанилата се по-късно християнска църква. От всички югоизточни и близкоизточни народи обаче, само българският народ го е запазил в патриархалните си пазви, като свой съкровен знак за вяра в бъдещето и напредъка и за неугасима надежда за нов по-щастлив живот.
[Първи май! В триста петдесет и шести номер. Все пак миналата година на този ден не се виждаше никакъв изход. От тогава насам направих много за подготовката на семейството си за бъдещето. Тогава не виждахме как ще се стигне, и кой ще стигне до днешния първи май. Няма ли човек наистина нужда от един символ, като Богаря? Първи май!]*
На 1932 година, като бях вече изследвал в общи черти произхода и същността на Богаря в нашата българска традиция, предложих го на четиримата ръководни Б.М.С.О.П.-ци, като знак за организацията. Възприеха го, но без ентусиазъм. Поръчах емайлови значки, бял Богар на чер фон и чер Богар на бял фон. Работилницата ми предаде по четири пробни екземпляра, които предадох на четиримата ръководници. Те уж харесаха значките, но не ми дадоха съответен отговор, работата се постепенно „разсъхна“, както казват по нас, събитията прередиха въпроса, осемстотинте лева предплата на работилницата както и матрицата отидоха напусто и Богаря остана да чака по-добри дни в моята папка с материали за него, събрани с вярност към миналото и с надежда в бъдещето. Само една от емайловите значки с Богаря беше оцеляла до 9.9.1944 година у Андрей Стефанов.
И така, когато на май 1936 година взехме политическа инициатива, а аз ходех у художника Иван Пенков в Панчарево заради проектите за вестник, използувах случая и разработихме цяла серия проекти за Богаря. С времето, у мене бяха узрели вече идеи и предложения. За значка се бях установил на предложението да възприемем Богар изрязан ажур от бял метал, а за отличие – от златожълт метал. За разни категории членове, да се приготвят евентуално значки с различен размер. Значи, самобитно, смислено, естетично, просто и мъжествено. Явиха се предложения за образи на лъвска глава, на метла и на юмрук. След дълги свободни разговори, решихме на едно нарочно събрание, че се установяваме на Богаря. На същото събрание установихме и поздрава с ръка, наречен римски поздрав, който се употребя свободно от нашия народ при разминаване, изпращане, обаждане и пр. Избрахме разбира се и Богаря, след много разговори, коректни спорове и след много и много доводи от моя страна.
Колективната работа, основана на вишегласието, а камо ли пък на единодушието, е работа бавна и уморителна. Когато пък участниците имат съзнание на равностойностност, тогава тя бива свръхуморителна. Да не споменавам дори за най-честите случаи, именно, когато един или повече от участниците имат трудни характери. До тук ние не предвиждахме дори временно председателство или секретарство за деветорката. Работата вървеше добре. Изпъкваше все повече трудния характер на Петър Габровски. От времето си не отделяше нито час за общата работа. Но, на заседанията искаше всичко да узнае и всичко да става по негов вкус. Имаше обаче лош вкус. Не правеше никакви предложения и проекти, но критикуваше, макар и кротко, но безконечно чуждите предложения и проекти. Бездарен беше и обикновен. Искаше му се страстно да крачим и крачи напред, но беше нерешителен и предлагаше винаги отлагане. Това разбира се за общата, а не за личната си работа. Беше сглобяем само вследствие склонността си към концесии и компромиси.
В разискванията си бяхме коректни и деликатни. С четиримата млади общувахме, като с напълно и в[ъв] всяко отношение равни. Само Климент Далкалъчев губеше мярка за положението си в[ъв] времето и в пространството, и изказваше с апломб всичките си незрялости. Иначе имаше някои качества, които можеха да бъдат много полезни за началното строителство. Пък и млад беше. Имах вече от по-рано наблюдения и усещания, които ме караха да се замислям, но беше млад и от него можеше още да стане друго, от това което стана впоследствие. Освен това трябваше да се строи, а по-добри нямаше за началото. Тогава още писах: „който не е в състояние да ми посочи къде живеят Левски, Раковски и Караджата, за да отида да ги помоля да поведат народа, и който сам не иска или не може да помогне, да не критикува с ръцете в джоба, когато ние работим, защото….“.
Макар и да работехме само деветима, работата започна да се разчува в другарските ни среди, главно защото ние подготвяхме вече мнозина за съответно на тях съдействие. Тъй като през Кьосеивановия режим, борисовщината бе направила от двореца първото разузнавателно и интригантско учреждение на страната, предложих да изберем някой от информаторите на Борис III и като го приближим доколкото е уместно, да предотвратим неизбежната иначе политическа интрига срещу инициативата ни.
Избрахме архитект Севов[51]. Първо, защото след „сивото превъзходителство“ […] Генчев[52], той беше вече втория по влияние пред Борис III българин. Второ, защото А. Николаев, П. Габровски и аз, го познавахме от свободното зидарство[53] и трето, защото той ценеше по онова време нашата тройка. Уведомихме в общи черти Севов, поканихме го да се явява на някои от срещите ни и по такъв начин му дадохме възможност да пита и проверява, когато стане нужда. Стъпката беше целесъобразна. Севов не прояви прекалено любопитство и запази дълго време мярка и в[ъв] формата на отношенията. По-късно и в[ъв] връзка с други хора и желания, стана той враг и на Ратничеството, и на мене лично. Петър Габровски доведе на една наша среща, без да ни пита, адвоката Данаил Паскалев, наш връстник и известен дурак. Данаил се държеше дурашки още първата вечер и аз трябваше, за съжаление на П. Габровски, да поискам настоятелно щото той да не ни се мярка вече на срещите.⃰
Най-много време ни отне и най-много разисквания ни причини „Програмата“, която нарекохме „искания“. Написах проекта, сам, в къщи, в течение на редица дни. И той бе вече доста подробно формулиран от мене, както и „Веруюто“, още през време на политическите ми занимания, очаквания и блянове, през последните години.
Настъпил бе вече месец юни. Лятото бе горещо.* Много разисквания ни причиниха исканията! Редица вечери заседавахме. Приехме ги най-сетне. Групата ни бе в пълен състав. Участваха значи и Бочев и Севов. Когато опряхме в предпоследното изречение, запънахме се от противоречиви предложения. Тогава младият Андрей Стефанов предложи думите „организираното единство на нацията“, които приехме заради еластичността им и само за да минем най-сетне напред.
На следния ден рано след обяд отидох у Габровски. Жена му летуваше с децата в Бояна. В апартамента му беше пусто и горещо до непоносимост. Нарязахме исканията на отделните им точки и цели часове ги нареждахме и пререждахме върху една дълга маса, до като най-сетне установихме окончателния им ред. Прибрах ги и ги отнесох на преписване. Всъщност Габровски имаше кантора с машинописци и машини, но въпреки това, огромната ни вече писмена работа трябваше да върша аз с своята секретарка.
На следното събрание, на което представих исканията в окончателна форма, инициативната група реши, че е време вече да се излъчи една по-малобройна група от нас, която да ръководи по-пъргаво работата. Избрани бяхме Габровски, Гьошев, Далкалъчев, Стоилков и аз. Нарекохме се главен център. Останалите обявихме за членове на Главния Щаб. Всъщност те бяха само Ал. Николаев, Първан Марков и Васил Вълков, защото Андрей Стефанов заяви, че личното му развитие не му позволява участие и се оттегли, а Севов нито биваше, нито пък сам искаше да се „ангажирва“. Петимата ми възложиха да ръководя Главния център през следния месец. Свиках заседание на всички още за следния ден.
Събрахме се в кабинета на Ал. Николаев на бул. „Дондуков“ №44. Поисках да се определи поредна членска номерация на осмина ни (Андрей Стефанов се бе вече отделил). Запредлагаха се учтивости. Тогава нарязах осем листчета, надписах на тях числа от 1 до 8 и дадох на всеки да си изтегли по едно. Захари Стоилков изтегли №1, а на мен се падна №2. Другите номера не помня с сигурност. (Листчетата бях запазил до 9.9.944 година). След това приехме окончателно „Веруюто“ и „Исканията“. На трето място приехме схемата на бъдещата организация. Проектоплана бях работил с голямо съсредоточение. Имах предвид, че нашата политическа организация възниква всред полицейска диктатура и всред забрана на партийния живот. Плана се прие без изменение. Запазил бях и него до 9.9.1944 година. Той ми напомняше как един план, начертан схематично, може да се превърне и одухотвори в една огромна жива действителност. Предложих да установим и името на организацията. Предложих думата „Ратничество“ и то по много причини.
Първо, с тази дума избягвахме думите „партия“, „движение“, „организация“, „кръг“ и пр. Второ, думата е българска и е при това хубава. Трето, тази дума дава производните – глаголът ратувам, ратник, ратничка, ратниче, съратник, рат, отратувам, доратувам и други подобни производни, вариации и комбинации, които представят необикновено предимство за една духовно богата и динамична организация. Тъй като в предшествующ свободен разговор, някой бе изказал съмнение, че думата е сръбска, съобщих, че съм ходил у нашия именит филолог славист професор Стефан Младенов[54] и че той обясни, че думата е старославянска. Българите запазили едни форми от нея в писмения си език, а сърбите запазили други нейни форми в народния си език.
Всички бяха съгласни, само Климент Далкалъчев упорствува много дълго време да сме изберели друга дума, тъй като младите от Б.М.С.О.П. се били наричали ратници и щели да се разсърдят ако ние я възприемем! Това бе за мене втората голяма* отрицателна проява на Климент към новото ни дело, в което аз поне влагах и залагах всичко. Който разбира, може да прецени огромното значение, което има името на една организация и може да си даде сметка за упорството на Климент въпреки всичките аргументи. Габровски и Николаев бяха склонни да отстъпят, но аз не отстъпих.
Организацията значи имаше вече име („Ратничество за напредъка на българщината“), светогледно Верую, програма, наречена искания, организационна схема, установена поредна номерация на членовете от инициативната група, готови проекти за знак и значка, готови проекти за свой вестник, както и ред други вътрешноустройствени временни наредби и правила. Това събрание стана в един от първите дни на юли 1936 година. Този ден би могъл да бъде сметнат за учредителен ден, но ние избрахме друг ден. Решихме да не приобщаваме още нови членове.
