Въпреки, че са изминали вече седемдесет и девет години от края на Втората световна война, белите петна по неизвестни факти и събития все още стоят. Именно това е задачата на днешното поколение историци – да открива, изследва и публикува забравени или недотам известни факти свързани с миналото на Европа и България. Едно такова „бяло петно“ в българската история е въпросът за Първи окупационен корпус в Сърбия (1942 –1944 г. ) и по-специално за неговия печатен орган вестник „Устрем“ с главен редактор Васил Сеизов.
Царство България се присъединява към Тристранния пакт на 1 март 1941 г. Още на същия ден през страната преминават частите на XII армия на Вермахта с численост около 680 000 души начело с фелдмаршал Вилхелм Лист. Германците бързат да се прегрупират преди навлизането в Гърция. В процеса на подготовка на операция „Марита“ в Югославия е извършен преврат, воден от началника на ВВС ген. Душан Симович, който поставя Третия райх пред свършен факт и от съюзник страната се превръща във враг на германците. Поради тази причина на 6 април 1941 г. Гърция и Югославия са нападнати едновременно от Вермахта (операции „Марита“ и „Ауфмарш 25“) и за няколко дни съпротивата им е сломена. България предоставя възможност за провеждане на военните действия срещу съседите си. На 17 април в Белград е подписан договорът за примирие, който трябва да влезне в сила на 18 април, а на 21 същия месец Вермахта влиза в Атина.1 Кралство Югославия спира да съществува. Българските войски навлизат в новоосвободената Македония на 19 и 20 април, а събитието е останало в историята като „Българският Великден“. На 8 май същата година фелдмаршал Лист иска разрешение от Главното командване на Вермахта българските войски да заемат отстъпената им област западно от Брод – Битоля.2
След началото на операция „Барбароса“ от 22 юни 1941 г. и навлизането в Съветския съюз, през декември Адолф Хитлер изпраща телеграма на Главното командване на българската армия, в която моли, българските войски да окупират части от Сърбия, за да бъдат освободени части на Вермахта, които да бъдат пратени към Хърватия и Източния фронт. В телеграмата са посочени аргументите и задачите, които българската армия трябва да изпълнява: да пази реда и спокойствието в заетите територии; да премине под оперативно командване на Вермахта; българските войски да бъдат в численост около три дивизии; да се заемат гарнизони в Ягодина, Кюприя, Лесковац и Княжевац; снабдяването да става от българското Военно министерство и т.н.3 На 24 декември външния министър Попов докладва на проф. Богдан Филов исканията в телеграмата на Хитлер. От своя страната българското правителство приема предложението, но с определени условности. Така например то желае, германците да предупредят местното население в Сърбия, че българската армия отива там, за да пази реда и спокойствието, а не като „окупатор“. Също така, че българските войски са „в помощ“ на Вермахта и нямат намерение да откъсват територии към България.4 На 30 декември 1941 г. командващият германската армия в Белград (група армии „Югоизток“) генерал Бадер издава заповед, в която се посочва, че новосформираният „окупационен корпус“ преминава под негово подчинение.
Първи окупационен корпус има следния състав: 6-а пехотна дивизия, 17-а пехотна сборна дивизия, сборно въздушно ято, корпусни части и служби. Начело застава ген.-майор Асен Николов.5
Началник – щаб е полк. Стойко Иванов. На 15 януари 1942 г. корпусът започва изпълнение на поставените му задачи. Щабът се намира в Нишка баня. Частите са разположени в районите на Кюприя, Прокупле, Враня, Пожеравац и Ягодина.6 Още в началото на 1942 г. започва масова организирана борба на Първи окупационен корпус срещу четническото и партизанско движение в заетите райони. От януари до края на ноември 1943 г. са проведени 592 малки и големи акции, в които комунистическите партизани дават около 1120 души убити, 1186 пленени и 27 ранени. В съвместни акции на български части и СС отряди през декември 1943 г. партизаните дават нови 2926 убити, 4000 ранени, 2668 пленени и голям брой оръжие. Корпусът дава около 145 убити, 1124 ранени и 136 души изчезнали.7
Цялата тази дейност на окупационния корпус изисква да бъде достояние до мирното население, както в Сърбия и България, така и сред войниците. Поради тази причина през 1943 г. се взема решение да бъде създаден печатен орган, който да отразява дейностите и живота на войниците в корпуса. Така е създаден вестник „Устрем“. За главен редактор е мобилизиран и назначен българският журналист Васил Сеизов. Той е роден през 1898 г. в Кавадарци в семейството на Коце Сеизов (войвода на ВМОРО и един от водачите на Тиквешкото въстание през 1913 г.). През 1925 – 1928 г. Сеизов учи в Белград. Близък до Иван Михайлов и неговото крило във ВМРО, той става сътрудник на в. „Македония“ през 1927 г. През 1933 г. е пратеник на вестник „Зора“ в Полша и изпраща свои репортажи от там почти до началото на Втората световна война. След завръщането си в България в началото на 1940 г., той изпълнява дейността на връзка между Иван Михайлов (в емиграция по това време) и македонските среди в България.8 Васил Сеизов приема в средата на 1943 г. длъжността главен редактор на в. „Устрем“.
Първият брой на в. „Устрем“ излиза на 24 май 1943 г. Неговото подзаглавие гласи: „Вестник на чиновете от Първи български корпус“. Първият брой получава приветствия от ген. Александър Льор, генерал от артилерията Бадер, министъра на войната ген. Никола Михов, началникът на корпуса ген. Асен Николов. Редакционния офис на „Устрем“ се намира в Белград в поделение 9715, ул. Ком 1. Издател е Динстщепе 40933.9
Германската страна щедро финансира „Устрем“ като с тази задача се заема поручик Бисингер. На войниците от корпуса вестникът се раздава безплатно, но за абонати от вътрешността на България цената на абонамент за година е 120 лв., а на брой е 3 лв.10 На страниците на „Устрем“ (8 стр.) читателят има възможността да се докосне до живота на войниците от Първи окупационен корпус; да разбере повече за техните акции срещу партизаните; да прочете статии и докладни отнасящи се за бойния път и редът в сръбските села и градове. Има рубрики посветени на патриотичното възпитание в дух на любов към царя, Родината, вярата и семейството. Най-интересна е частта озаглавена „Из живота на българските окупационни части“, в която се публикуват събития от ежедневието на войниците свързани с техния престой, боен път, любопитни случки или фатални моменти. Вестникът отразява изцяло съществуването и дейността на окупационните войски в Сърбия. Именно тази дейност на Васил Сеизов ще му изиграе лоша шега след 9 септември 1944 г.
Вестник „Устрем“ излиза като седмичник и просъществува до началото на септември 1944 г. На 26 август 1944 г. с напредване на Червената армия в Румъния и тоталния обрат във Втората световна война в Европа, Първи окупационен корпус започва да се изтегля към България. На 4 септември целия щаб на корпуса е пленен от германците в Нишка баня заедно с ген. Асен Николов, който е пратен в лагер за офицери Офлаг-8. Сред арестуваните са ген. Антон Балтаков, ген. Симеон Симов и др.11 Васил Сеизов успява да избяга като се качва на влак от Белград за София. С тези последни акорди се слага край на съществуването на в. „Устрем“ и на българския корпус в Сърбия. Той е разформирован на 20 септември 1944 г. Започва нов етап от историята на България в годините на Втората световна война.
Темата за вестник „Устрем“ досега не е разглеждана от днешната историография. Самият факт, че вестникът почти не е издаван в България и не е толкова разпространен го прави библиографска и антикварна рядкост. Самият аз имах удоволствието да се запозная с дъщерята на Васил Сеизов – Фроска Сеизова, която ми предостави всички останали броеве от вестника на баща ѝ, както и много лични спомени и документи. Това е достойно за уважение, защото животът на семейство Сеизови след 9 септември 1944 г. се превръща в ад. Репресиите не закъсняват, както и съдът отправен към Васил Сеизов. Той умира през 1975 г. изтърпял множество лишения, арести, затвори и побоища от страна на новата власт. И въпреки несгодите, дъщеря му е запазила множество снимки, документи и вестници, които аз успях да проуча и оформя в тази кратка статия. Дължа го на нея, дължа го на паметта на Васил Сеизов и най-вече на българската история, която вярвам, че ще бъде обогатена.
Бележки под линия:
1Тошкова, В., България и Третия райх, София, 1975, с. 51
2Тошкова, В., България и Третия райх, София, 1975, с. 55
3Попов, И., Дейност на българското главно командване през Втората световна война, София, 1993, с. 113
4Тошкова, В., България и Третия райх, София, 1975, с. 85-86
5Попов, И., Дейност на българското главно командване през Втората световна война, София, 1993, с. 115-116
6Ташев, Т., Българската войска 1941-1945, София, 2008, с. 317
7пак там, с. 318
8Справка за лицето Васил Сеизов, VII отдел на ДС, 1955, с. 1
9Вестник “Устрем”, брой 1, 24 май 1943, с. 8
10Вестник “Устрем”, брой 29, 5 декември 1943, с. 8
11Ташев, Т. Българската войска 1941-1945, София, 2008, с. 318