На следния ден написах едно възвание, което е известно като „увод на Веруюто и исканията“. От писалищната си маса отидох с ръкописа му право в кантората на Габровски и му го прочетох. Впечатлението бе огромно. Петър не намираше думи, с които да изкаже възхищението си. Чете го многократно и стигаше до все по-голямо очарование. Този човек, който по-рано и по-късно, не хареса много наистина красиви или ценни работи, остана и до край очарован от това възвание. Аз го харесвам едва днес в цялото му тъй концентрирано богатство. И днес не може да се напише по-силна мотивировка за създаването на
Р.Н.Б. Едва ли може да има по-ясно изказано предвиждане за всичко, което стана в света и с България! Изобщо това възвание, Веруюто и Исканията са нещо, което може да бъде оценено само като се прочете, проучи и сравни. Но в онзи юлски ден на 1936 година те не бяха още отпечатани. Трябваше значи да се отпечатат, за да почнем работа, за да почнем да агитираме, да убеждаваме, да зовеме, да приобщаваме.
Но, как и къде да ги отпечатаме?
Царскополицейската диктатура бе наложила строга цензура. Печатниците не печатаха нищо, което не е одобрено от цензурата. Дирекцията на полицията имаше вече специално отделение „за печата“. За нарушение на закона на печата печатарите биваха интернирвани, а печатниците затваряни. Авторите и съучастниците биваха съответно наказвани. По-късно, когато Ратничеството възникна и разрастна, подобни задачи не представляваха подобна трудност, но тогава, когато бяхме само осем души „легални“ граждани, тази „нелегална“ задача бе наистина трудна. Иван Гьошев имаше единствен нелегално минало и затова имаше малко опит и дори една печатарска връзка. Аз бях опитал всички печатници, с които бях работил до тогава, като например Придворната, Гавазов, Стайков, Художник, Божинов и други, но никой не се съгласи.
Иван Гьошев съобщи, че Буко, един евреин, който имаше малка печатница в един базар на улица „Витошка“, на страната на духовната академия и то между „Кърнеградска“ и „Солунска“, се съгласил, но искал един от нас да му помага. Отидохме с Гьошев. Буко взе ръкописа и ни покани за следния ден. С много мъка, увещания и обещания, текста биде набран. Буко работеше с жена си. Щом извършихме и третата коригтура, Буко се запъна и започна да отказва. Много се тревожихме. Дори провокация предполагахме. Буко искаше упорито подпечатана от цензурата коригтура. А време за губене нямаше. Една ревизия можеше да разкрие, чрез набора, намерението ни. Затова отидох в цензурата.
Главен цензор бе Каран Алтимиров[55], моя довчерашен секретар в хор „Гусла“. Каран ме обичаше, но имаше лют и експлозивен характер, а освен това обичаше себе си. Затова отказваше най-люто. Сочеше ми текста и сравняваше с инструкциите си. Настоявах с всичките си възможности. Каран се чудеше, викаше, скубеше си косата и удряше гърдите си. В отделни моменти стигахме до разрив. Тогава отново отпущах конеца, за да не се скъса. По едно време Каран взе да поправя с молив. О, ужас! Текстовете ни! Най-сетне Каран биде повикан, аз взех печата му и подпечатах страниците. Като се върна, казах му истината, обещах му, че не ще се ползувам за друго от печатите му освен за да накарам Буко да работи. Каран остана като втрещен и докато мислеше видимо за крайности, аз излязох и отидох право при Буко. Той разбра, че нещо не е в ред, но работата почна.
Изкарахме пет хиляди екземпляра. Защо само толкова? Защото беше начало! Не дочакахме да съхнат листовете, а поискахме веднага да сгъват. Щом и това стана, помолих Гьошев да доведе такси, но той за економия доведе един дълг, стар „хамалин“. Натовари се той с брошурите, платихме на Буко и тръгнахме към Бълг. Землед. Дружество, за да приберем материала там при Първан Марков. От там щяхме да го отнесем с такси другаде и тъй щяхме да прекъснем следите на материала.
Но, когато завихме от „Витошка“ в „Солунска“, забелязахме, че връзките на пакетите върху гърба на носача, който вървеше пред нас, започнаха нещо да се разкривяват и отпускат. Беше около шест и половина часа. Чиновниците бяха приключили работа и се прибираха. Улицата бе много оживена. Когато наближихме пресечката на улица „Белчев“, товара на носача се доразкриви и от него почнаха да текат на улицата нашите брошури с Богаря на заглавната страница и прочее! Притекохме се с Иван, събирахме, връзвахме и пак продължихме. Никой нищо не ни стори. Но, ние се поразтревожихме малко. Прибрахме печатния материал, взехме си екземпляри за показ и го препратихме. Разделихме се с Иван доволни от крайния резултат.
Отидох у Сашо и щом като той свърши, тръгнахме за Юнион палас на вечеря, според няколкогодишния ни вече летен обичай. Седнали пред масата си на балкона, почивахме в мълчание, четейки вестници в очакване на вечерята. Две телеграми направиха и на двама ни впечатление. Те бяха първите противоречиви сведения за избухването на испанската гражданска война. Беше 19 юли 1936 година! „Сашо“, обадих се аз, „днес е рождения ден на Ратничеството за напредъка на българщината“. „Какво странно съвпадение с тази испанска новина?“.
На следното ни събрание през същата седмица изпитах голямо разочарование. Климент Далкалъчев съобщи, че той, Захари Стоилков и Васил Вълков, значи тримата ни млади другари, щели да заминат след десетина дена на едномесечно летуване в Унгария край Балатонското езеро! От два месеца и половина не спирах от подготвителната ни работа и горях всред тази работа от увлечение и нетърпение, а те, които неможаха още с нищо да помогнат, а само умуваха върху моите проекти и извършената от мен работа, решили в Унгария да летуват! И то тъкмо сега, когато предстоеше да заработим с всички сили. Каква е тази младост? И все пак тези млади хора бяха измежду най-добрите измежду тази категория на поколението си. Казах им откровено мнението си.
Габровски и Николаев се изказаха съчувствено за намерението и те решиха окончателно да летуват! Въздържам се сега да обобщавам, да тълкувам и да натяквам, макар че бих могъл много нещо да кажа. Нека спомена само, че от този случай загубих вяра в младите ни другари. (Много по-късно само Васил Вълков заслужи отново пълното ми доверие). От осмината, тримата млади предпочетоха летуването, а аз останах с не добри чувства и преценки към тях. Сашо заявяваше открито, че може и желае само да ни придружава и да присъствува. Петър Габровски имаше явна политическа страст, но отделяше много малко време и сили. До сега поне не бе извършил нищо реално. Само Иван Гьошев, макар и най-възрастен бе романтичен и готов както за дело, така и за жертва.
Младите заминаха. Настъпи август. Габровски летуваше в Бояна. Сашо остана в София по професионално-материални причини. Работех с нарастващо увлечение. Подготвих значителна част от вътрешноустройствените ни уредби, наредби и насоки. Подготвих и няколко десетки познати и другари, за бъдещо съратничество. И тъкмо бях позабравил огорчението си от летуването на младите и от неделовитостта на Габровски, и ето че Сашо Николаев поиска да се видим тримата с Габровски. Беше събота. Сашо не беше казал още нищо, но разбираше се, че ще съобщи нещо нерозово. Уговорихме срещата за следния ден, неделя, пред обяд в Княжево, за да не идва Габровски в София.(!) Ще отида в 9 часа в кабинета на Сашо и от там с колата му ще отидем в Княжево. През нощта валя проливен дъжд. София осъмна в едно от най-големите си наводнения. Водата заливаше около тридесет сантиметра над Орловия мост. Улица „Иван Асен II“ бе истинска река, дълбока около 40 сантиметра! Въпреки всичко прегазих и отидох в кабинета на Сашо. Стигнахме на време в Княжево. Дъждът не спираше. Уединихме се на разговор в ресторанта на Шахов….
