В[ъв] „Всебългарския съюз Отец Паисий“, дойде веднъж старият пенсиониран вече, учител по рисуване от видинската гимназия Атанасов, който ние наричахме „песоглавеца“. Някога той започнал да нарича тъй учениците си и те по инверсия го накичили за винаги с този епитет. Като ученик го смятах за бездушен, суров и жесток човек, а много по-късно открих необикновения душевен чар на този истински български духовен българин. Той познаваше историята ни, археологията ни, народното ни изкуство, битът ни, а в[ъв] видинско той бе събрал в продължение на четиридесет години, родословието на хиляди семейства от десетки села. Атанасов се оказа цен[ен] източник за търсените от мене сведения и ми изпрати по-късно не само сведения, но и скици и схеми за Богаря.
На една вечеря в свободнозидарската ложа запитах другаря си професорът от художествената академия Васил Захариев[50]. Той пък, като график, се бил специално занимавал с този знак и с[ъс] схвастиката в народната ни украса. Каза ми доста неща, показа ми снимки и материали, показа ми и един отпечатък от български царски печат от четиринадесетия век, който се състои от една острорамена схвастика и думата „Богарь“, написана с ер-малък на края. По моя молба той написа и ми предаде писмено изложение върху знака. Събирах вече за него материали с истинска ревност, които препълваха вече една голяма специална папка.
Тези материали нарастваха непрестанно, особено от 1936 г. нататък. Времето и работата разкриваха все по-всестранно и все по-подробно чудесните свойства на този знак. Дори когато по-късно, в плановия отдел на Р.Н.Б., начертахме схематично представата си за мечтаното българско държавно устройство и за нужния планов отдел, явиха се две подробни схеми с основното очертание на Богаря, от който се развиваха нататък подробностите. Който не знае не може да си представи. Ако материалите са се запазили и ако има кой да ги разработи, ще възникне един ден книга интересна за всеки човек, без разлика на убежденията му. Събраните материали ме насочиха и към чуждата литература, от която научих, че богаря е бил в древната китайска писменост знак за слънцето, че в Китай, Япония и някои прилежащи страни, той се употребя от древността дори и до наше време, че от него са произлезли схвастиките и други сродни знаци, че от там той е пренесен, по морските връзки, до Египет и съседните му страни, а по сухо и горе-долу по пътя, по който българите са се преселвали, той е стигнал нашите днешни места. След амалгамирането на прабългарите с българославяните, той е бил възприет и от тях. Използуван е бил и от възникващата и настанилата се по-късно християнска църква. От всички югоизточни и близкоизточни народи обаче, само българският народ го е запазил в патриархалните си пазви, като свой съкровен знак за вяра в бъдещето и напредъка и за неугасима надежда за нов по-щастлив живот.
[Първи май! В триста петдесет и шести номер. Все пак миналата година на този ден не се виждаше никакъв изход. От тогава насам направих много за подготовката на семейството си за бъдещето. Тогава не виждахме как ще се стигне, и кой ще стигне до днешния първи май. Няма ли човек наистина нужда от един символ, като Богаря? Първи май!]*
На 1932 година, като бях вече изследвал в общи черти произхода и същността на Богаря в нашата българска традиция, предложих го на четиримата ръководни Б.М.С.О.П.-ци, като знак за организацията. Възприеха го, но без ентусиазъм. Поръчах емайлови значки, бял Богар на чер фон и чер Богар на бял фон. Работилницата ми предаде по четири пробни екземпляра, които предадох на четиримата ръководници. Те уж харесаха значките, но не ми дадоха съответен отговор, работата се постепенно „разсъхна“, както казват по нас, събитията прередиха въпроса, осемстотинте лева предплата на работилницата както и матрицата отидоха напусто и Богаря остана да чака по-добри дни в моята папка с материали за него, събрани с вярност към миналото и с надежда в бъдещето. Само една от емайловите значки с Богаря беше оцеляла до 9.9.1944 година у Андрей Стефанов.
И така, когато на май 1936 година взехме политическа инициатива, а аз ходех у художника Иван Пенков в Панчарево заради проектите за вестник, използувах случая и разработихме цяла серия проекти за Богаря. С времето, у мене бяха узрели вече идеи и предложения. За значка се бях установил на предложението да възприемем Богар изрязан ажур от бял метал, а за отличие – от златожълт метал. За разни категории членове, да се приготвят евентуално значки с различен размер. Значи, самобитно, смислено, естетично, просто и мъжествено. Явиха се предложения за образи на лъвска глава, на метла и на юмрук. След дълги свободни разговори, решихме на едно нарочно събрание, че се установяваме на Богаря. На същото събрание установихме и поздрава с ръка, наречен римски поздрав, който се употребя свободно от нашия народ при разминаване, изпращане, обаждане и пр. Избрахме разбира се и Богаря, след много разговори, коректни спорове и след много и много доводи от моя страна.
Колективната работа, основана на вишегласието, а камо ли пък на единодушието, е работа бавна и уморителна. Когато пък участниците имат съзнание на равностойностност, тогава тя бива свръхуморителна. Да не споменавам дори за най-честите случаи, именно, когато един или повече от участниците имат трудни характери. До тук ние не предвиждахме дори временно председателство или секретарство за деветорката. Работата вървеше добре. Изпъкваше все повече трудния характер на Петър Габровски. От времето си не отделяше нито час за общата работа. Но, на заседанията искаше всичко да узнае и всичко да става по негов вкус. Имаше обаче лош вкус. Не правеше никакви предложения и проекти, но критикуваше, макар и кротко, но безконечно чуждите предложения и проекти. Бездарен беше и обикновен. Искаше му се страстно да крачим и крачи напред, но беше нерешителен и предлагаше винаги отлагане. Това разбира се за общата, а не за личната си работа. Беше сглобяем само вследствие склонността си към концесии и компромиси.
В разискванията си бяхме коректни и деликатни. С четиримата млади общувахме, като с напълно и в[ъв] всяко отношение равни. Само Климент Далкалъчев губеше мярка за положението си в[ъв] времето и в пространството, и изказваше с апломб всичките си незрялости. Иначе имаше някои качества, които можеха да бъдат много полезни за началното строителство. Пък и млад беше. Имах вече от по-рано наблюдения и усещания, които ме караха да се замислям, но беше млад и от него можеше още да стане друго, от това което стана впоследствие. Освен това трябваше да се строи, а по-добри нямаше за началото. Тогава още писах: „който не е в състояние да ми посочи къде живеят Левски, Раковски и Караджата, за да отида да ги помоля да поведат народа, и който сам не иска или не може да помогне, да не критикува с ръцете в джоба, когато ние работим, защото….“.
