Продължавам да вярвам, че една такава трансформация, на всяка истинска народна борба, би могла да събере всички истински народни борци, на една и съща общобългарска и общочовешка позиция. Продължавам да вярвам, че ако не стане тъй, а едни народни борци, побеждават посменно все други народни борци, то накрай ще дохажда винаги редът на народните изедници. В тази четвърта част не ще очертавам плетеницата от дейности на своя живот, а ще мина само по ратническите си стъпки и от тях ще припомням и за други неща. Ще минавам отново все тъй благоговейно по стъпките си и ще ги следвам докъдето е предопределено].*
–––
На следната майска вечер от 1936 година отидох според уговореното у Сашо Николаев[26]. Първан Марков[27] и Петър Габровски[28], дойдоха на време. Навлязохме лесно в предмета на срещата си. Съгласни бяхме, че желаем да образуваме политически колектив и че от днес нататък не бива да губим вече време. Установихме, че той не бива да се нарича, нито партия, нито движение, нито кръг. „Партия“ не ни харесваше, защото думата бе много компрометирана. „Движение“, напомняше от една страна многошумното германско националсоциалистическо движение, а от друга страна, напомняше противното нам „движение“ на Александър Цанков[29], срещу което взехме открито становище още в първото си печатно издание[30] само два месеца по-късно. „Кръг“, напомняше явно „Звено“[31] и изразяваше затвореност. Изборът на името отложихме за друг път.
На тази първа среща изпъкна нуждата от разширяване на инициативната ни група. Почнахме да се питаме кой кого желае да предложи и изпаднахме веднага в онова затруднение, което познава всеки, който е подбирал с чувство за отговорност хора за някоя важна работа. Познаваш иначе много хора и имаш впечатлението, че между тях има не малко наистина ценни личности, а като дойде ред да ги преценяваш предметно, с оглед на определено важно дело, тогава установяваш с нарастващо удивление, че почти всеки се оказва нецялостен и по една или друга причина, неподходящ. Ето в това тъкмо затруднение изпаднахме. Но, трябваше да се напредва.
Предложих да поканиме бившия директор на царибродската гимназия Иван Гьошев[32], известен като водител на Западнокрайнската наша малцинствена организация[33] и на нейната терористическа издънка „Въртоп“. Изказах следните съображения: Македонската[34], тракийската[35], добруджанската[36] и западнокрайнската ни емиграции са многобройни и динамични. Те са едновременно и фокус на политически борби, и източник на политически борби. Тези среди ще ни подозрат веднага щом се обявим на обществото, в случай, че не вземем мерки. Македонската емиграция е многобройна и люто разделена на Михайловисти и Протогеровисти. За човек от тази емиграция не може и дума да става. Многобройната тракийска организация пък е противомакедонска и в значителна степен ориентирана към Бълг[арски] Земед[елски] Съюз „Пладне“[37] и към „Звено“. Затова и тя не е удобна за началото, за първите стъпки. Добруджанската емиграция ще вярва на моето име заради популярността на баща ми[38] в Добруджа. Но, нам е нужен човек, комуто да вярват и четирите емиграции.
Затова предлагам Иван Гьошев. Михайловистите го познават и не ще могат да гъкнат като чуят името му. Протогеровистите знаят, че той е изоставил вече мисълта за въоръжено действие и като им се даде възможност да наблюдават, ще бъдат задоволени. Тракийците, почитат Гьошев и като не бъдат предизвикани ще наблюдават благосклонно. Също и добруджанци. Гьошев е чист, скромен и деловит. Той бил романтичен и еволюционоспособен. Но, за жалост, аз не го познавам лично.
Като изказах съображенията си, Първан Марков се обади, че познава Гьошев и че се радва на предложението ми. Петър Габровски се дълго противеше и то без особени аргументи. Личен човек бил, но някак си в особен стил, без високи официални връзки. Накрай, съгласихме се да го поканя. Предложих след това студентите от първи курс Климент Далкалъчев[39], Захари Стоилков[40], Андрей Стефанов[41] и Васил Вълков[42], с които ръководихме още преди пет години Б.М.С.О.П.[43], които бяха вече известни на Габровски, Николаев и Марков и с които от година не бяхме се вече събирали. Изказах съображенията, че младежта ни, изоставена от официалната политика, дири сама пътищата си, както подпочвената вода, че ние трябва да увличаме младото поколение, че в дългата борба, която ни предстои, младите имат за жалост време дори да остареят, че само чрез млади другари можем да осигурим приемствеността, че по-добри от тези четиримата за сега няма измежду обществено дейните, че те ще произведат сравнително обединително впечатление, че те са вече значително подготвени от съвместната ни работа и т.н.
Възпротиви се отново само Габровски. Млади били и нямали никакво обществено значение. Иначе, не противопостави свое предложение. Накрай, съгласихме се и тях да поканя. Полунощ минаваше вече. Габровски и Марков, женени за млади и претенциозни жени, трябваше да си отидат. Останахме с[ъс] Сашо на бутилка коняк. Това беше наш седемгодишен вече, по онова време, обичай, който ни улесняваше да почнем да се доизприкажем. На следния ден отидох в Бълг[арското] Землед[елско] Дружество при Първан Марков, за да ме запознае с Иван Гьошев, който работеше насреща в министерството на благоустройството. Първан отиде и го доведе. Запозна ни и ни остави да говорим в една от канцелариите. Бях ясен и кратък.
Трябва да сме били приели вече у Сашови, установените вече от мен десет точки, които нарекохме впоследствие „Верую“ и които бях дал вече по-рано на генерал Рашко Атанасов[44], защото сега си спомням вече ясно, че при тази среща ги предадох в машинописна форма на Гьошев. Може би пък да сме имали по-между втора среща, която съм вече забравил. Важното е, че Иван Гьошев се отзова сърдечно на моята гореща покана. След два дена отивахме вече на мръкване, с него у Сашови. Тази вечер заседавахме вече петима.
За следната вечер бях поканил в ресторант „Чайка“, на бул. „Дондуков“, Климент Далкалъчев, Захари Стоилков, Андрей Стефанов и Васил Вълков. Вечеряхме на балкона в полупразното заведение. Четиримата някогашни ученици бяха вече зрели студенти с нараснало самочувство. Не бяхме се събирали вече почти цяла година. Затова те посрещнали поканата ми с очудване и с любопитство. След вечерята, уведомих за инициативата и поканих да участват. Приеха с любопитство и с надежда. На следната вечер заседавахме вече деветимата. През изтеклата седмица не бях похванал никаква друга работа. Бележех мисли и идеи, които ми идеха. Събирах материали за проектите ми за вестника, за знака, за названието, за идеологията и за всички останали нужди на „организацията“, която създавахме.
Срещата ни тази вечер бе предопределена, по неизбежност, за взаимоопознаване, но аз приготвих богато и предметно, дневният й ред, като изтъкнах, че деловата работа ще ни доулесни да се опознаем. Срещата излезе приятна и делотворна. От този ден нататък, имахме седмично най-малко по две срещи. Габровски се държеше към всички с крайна любезност и мина с всички на „ти“, а аз и до край останах, например с четиримата млади, на „Ви“. Но, от друга страна, той непрекъснато ми пращаше и предаваше чрез Сашо мърморнически преценки за „младите“ и за Гьошев. Този начин на косвено общуване, дори и с най-близките си, бе неизкореним навик на Габровски.
Възникнала бе нуждата от проект за вестник. Почти всички по-лесни за измисляне названия, бяха в България вече измислени и зарегистрирани. Само, който е започвал по онова време вестник, знае трудностите. Реших да привлека за изработване проектомакетите на вестника художникът Иван Пенков[45]. Но, той се бе пренесъл вече във вилата си в Панчарево. А нашите художници не работеха до 9.9.944 година, нито точно, нито срочно. Затова трябваше да „им се седи на главата“. Ето защо Сашо Николаев ме отвеждаше към обяд у Пенков в Панчарево и идеше към 19 часа с Габровски да ме земе от там. Това продължи цяла седмица. Предложил бях заглавието „Пролом“[46]. Върху листове от различни формати, правехме с Иван Пейков, множество проекти с различни заглавия и маншети, с разен брой колони и пр. Френската и немската преса даваха разни образци и идеи. Искаше ми се да направим един седмичник с техниката и публицистическата живост на „Гренгоар“[47] на Тардиьо[48].
Освен това карах Пенков да разработва вариации на знака „Богар“, който исках да предложа. Установяването на съотношението между радиуса на знака и ширината на „спицата“ и „наплата“ (която е една и съща) не е работа, тъй лесна. Освен това, споменатото съотношение не може да бъде винаги еднакво. Бял на тъмен фон или тъмен на бял фон, изрязан „ажур“ или само нарисуван или пък само измоделирисан, в комбинация с други символи, този знак изисква различно съотношение на двете споменати величини. В Панчарево бидоха изработени десетки макети за вестник, десетки различни надписа „Пролом“ и много десетки Богаря с разни пропорции и в разни комбинации. Пенков не беше участник, а изпълняваше поръчка. Но, при все това, той често молеше да не казваме никому за съдействието му. Изпълних напълно това му желание, дори до днес.
Как бях стигнал до знака „Богарь“? Още от юношество, когато четох, слушах или мислех за историята на българите, замислювах се и се интересувах от стари български народни и държавни символи. Интересувал съм се за тях и когато съм срещал такива символи на други народи. Желанието ми да видя наша българска, народна и държавна, символика, на мястото на възприетите у нас династически или другонародни или пък случайно и набързо избрани символи, е било за мене друг подтик за търсене на наши символи. Но, празнината в писаната ни история и в археологията ни, бе тъкмо в това отношение безутешно голяма.
[Вчера стигнах до тука. Днес, тридесети април, постъпих, в шестнадесет часа, в болницата. Стая триста петдесет и шест. Операцията насрочена за втори май. Миналогодишната операция от перфорирания гноен апендисит с вирулентен перитонит даде сикатриса, която се отвори и даде от своя страна кила. С нея започнах потъването си на февруарий т.г. и с нея извърших всички телесни усилия от тогава насам. А тя, вследствие естеството си нарастваше непрестанно. Реших да се оперирам. Защото има условия. Защото искам да се възстановя за издържане на евентуални големи напрежения. И защото, щом като бурята на времето ми пречи да напредвам в абсолютния смисъл на думата, аз трябва да използувам случая, както лани напуснах тютюна, да напредвам относително, като се освободя и от тази задръжка и да се усъвършенствувам. Нещо повече. За сега решихме с лекаря, около десетина дена след тази операция, да се подложа на втора подобна операция, която не е належаща, но която ако мине сполучливо, ще ми даде възможност да кажа, че съм в телесно отношение, в идеална форма. Изпълнявам, значи, дългът си към бъдещето, без оглед на личната мъка и без оглед на неблагоприятните възможности. И така продължавам да минавам по стъпките си, от стая триста петдесет и шест].*
От леля си Сара в с. Костенец видях още като прогимназиалец Богаря. В началото на тези си спомени споменах леля Сара. Тя бе по-възрастна от баща ми и е единствената от сестрите и братята му, която добре и от близо познавам. До кандилото й открих великденско яйце, оставено от току-що миналия Великден, за да дочака там следния Великден. Беше червеномораво яйце, писано най-напред с восъчна писалка и тогава боядисано, от което изписаните орнаменти бяха останали бели на червеномораво поле. На острата страна на яйцето и симетрично с този му връх, бе изписан кръг, пресечен с две перпендикулярни диаметри. Кръгът и пресечките, наплата на колелото и спиците му, бяха еднакво дебели. На въпроса ми какъв е този знак, леля Сара ми отговори, че това е „богарче“. А на въпроса ми какво е „богарче“, леля Сара ми заразказва, че се изписвало за хубаво, за живот, за плодородие, че го имало и по черквите. Каза ми още някои обяснения, но те си останаха там, защото ги не запомних.
Като се върнах в Т. Пазарджик видях богари в черквата. Една две години по-късно, когато баща ми биде преместен в Видин, видях големи богари и на мазилката на новата Видинска църква. От тогава нататък срещах много пъти този знак на разни места из българската земя и то изработен на най-различни вещи, от най-разновидни материали: на дървен резбарски таван в[ъв] Видин, изтъкан или избродиран на женска носия в Горноджумайско, на пиринчен свещник в Разград, на бакърено котле от Трявна, върху камъка на оброчища на разни места, на стената и на кръста на Котленската каменна църква, като личен знак на майстора върху самоковски топузлия кантар, върху надгробни камъни, на Великденски яйца, и бъклица, на козунак, на предната страна на пчелен кошер и т.н.
Около 1931 година, когато заработих с младежта чрез Б.М.С.О.П. и когато мислих за подходяща значка, сетих се отново за този знак. Някои художници го бяха изписали вече върху скиптри, броня, корона и други части от стъкмяването на царе от първото българско царство. Заговорих веднъж в сладкарница „Цар Освободител“ за този знак и се оказа, че другаря ми Рачо Стоянов[49], известен като автор на драмата „Майстори“, знаеше доста много за него. В троянския балкан и някъде другаде го наричали „боговица“ и го имали като символ на живот, на възникване на нов живот (и затова върху яйцето, символ на зародиша на нов живот!), на плодородие и на напредък. Богаря ставаше все по-интересен за мене.
Като знак, той се състои от две основни форми, именно кръгът и правият ъгъл, съчетани в своята основна произходна връзка и затова може, от една страна, да се стилизова, съчетава и вмества, всякак, с всичко и всякъде, а от друга страна може да се вземе за схема и основа на страшно много неща. Но, български ли е този знак и какво е било точно значението му за древните българи?
