Въпреки всичко РНБ няма да успее да реализира своите идеали и без да има определяща роля в българското общество ще бъде смазано след 09.09.1944 г. Самият Кантарджиев ще бъде съден и задочно осъден на смърт от т.нар. народен съд заради публицистичната си дейност и втори път от СОВС заради участието си в задграничното Българско национално правителство.[14]
За периода от есента на 1944 – пролетта на 1945 г. Кантарджиев е министър на вътрешните работи в задграничното Българско национално правителство на проф. Ал. Цанков във Виена. Под негово ръководство са спасени съдбите на хиляди българи – министерството печата легитимни паспорти на българите в Германия, които след 08.09.1944 г. се водят като граждани на вражеска държава. Издаваните от БНП „Пас-ерзаци“ подсигуряват за българите, оказали се след тази дата в Третия Райх, купони за храна, разрешение за подслон, престой и работа, достъп до медицински услуги и пр.[15] След края на войната преживява тежки години, в които губи съпругата си, но не и енергията, волята и жизнеността си. Продължава научните и професионалните си занимания. Успява да емигрира най-напред в Германия, след това в Канада, а после и в САЩ. Поддържа активно контакт с много родолюбци, включително ратници, по целия свят (и в България). До последно таи надежда за промяна на геополитическата ситуация в полза на България. Умира в Лос Анджелис през 1980 г.[16]
Спомените на проф. Асен Кантарджиев, представени в тази статия, са били съхранявани от Антон Чипев (Канада) повече от 50 години. През 2005 г. са изпратени от Чипев на Никола Алтънков и Василка Танкова с право да ги ползват по свое усмотрение за научна работа[17]. От своя страна доц. Танкова, научният ми ръководител като дипломант, предостави ръкописа за анализ и преценка както за целите на Дипломната ми работа, така и за публикуването им.
Историята на документа, създаден от проф. Кантарджиев, се свързва най-вече с името на Антон Чипев (3.11.1920 – 21.05.2012) – наследник и представител на големия и прочут копривщенски род Чипеви[18]. Завършва немско училище, френски колеж, учи в Париж, завършва право в Софийския университет. Превратът на 9 септември 1944 г. го заварва в Германия. Присъединява се към БНП на проф.. Цанков във Виена и работи като секретар на проф. А. Кантарджиев. През 1952 г. емигрира в Канада и се установява в Монреал. Изключително активен сред тамошната българската общност, той заема и поста на зам.-министър на имиграцията в провинция Квебек. След 2002 г. влиза в кореспондентска връзка с екипа на проф. Е. Стателова, заел се с изучаване на българската политическа емиграция след 1944 г.[19] От 2004 г. датират и писмата, разменени с доц. Танкова, член на същия екип. Те също ми бяха предоставени за научно ползване.
От едно от тези писма може да се изведе твърде интересния факт, че А. Чипев, който е възложил на доц. Танкова да предаде неговите лични архиви за образуване на фонда му в БИА-НБКМ, по нейно настояване не е включил в материалите за предаване „Спомените“, косвено осигурявайки по този начин днешната първична научна публикация[20]. В друго писмо разказва собствената история на „Спомените“:
„Ако е в плановете ви да пишете за някои перипетии на АК[Асен Кантарджиев] в емиграция, аз помня доста много неща, които мога да ви съобщя. Алтънков е споменал някои, но тъй като Стефан К[антарджиев][21] е предпочел да не му разправя, той е слушал от трети лица, а някъде „гадае“. Много неща няма да са от интерес, други може би – в зависимост от вашия план. За всеки случай имайте предвид, че искам да ви съм от полза – и че не съм всичко писал във „Виена 2“. АК беше и силна, и сложна, и с много човешки слабости личност… Сега като ви пиша ми се струва, че двете „книги“ с оригиналните ръкописни спомени АК трябва да ми е предал когато замина за Щатите (със Стефан) през 1949 г. – много е вероятно да не е искал тогава да пътува и минава граници с тях в багажа си. (По-раншните книги може да е оставил на дъщеря си Калина, която емигрира по-късно в Бразилия с помощта на д-р Ал. Николаев). Но защо след като аз дойдох и се срещнахме в Монреал през 1952 г. АК не ми ги поиска или даже спомена – е чудновато. А че и аз ги забравих толкова години. – Във всеки случай, както казах, около 1987 г. пратих и двата оригинала на Стефан в Лос Анджелис, наедно с много писма и други неща останали при мен от баща му“[22].
Всъщност, от писмото на А. Чипев се разбира, че „двете книги“, за които той говори са две части на спомени – III-та, озаглавена „На всях парусях“, 81 ръкописни страници и IV-та „Ратникът“, 18 ръкописни страници от формат на нещо като финансов дневник на предприятие. Явно е имало първа и втора част за живота му преди 1928 г., писани по-рано, но той, Чипев, не ги е виждал.
Част IV-та Кантарджиев е започнал да пише в края на април 1946 г., преди да постъпи в болницата в Бад Гастайн (Австрия), където е прекарал 37 дни (до 6-и юни 1946) – опериран на 2-и май за прободен апендикс, с последвал перитонит и други усложнения. Спомените разказват за основаването на Ратничество за напредъка на българщината и не просто допълват, а съществено коригират известното до сега в българската историческа литература. Ръкописът е озаглавен „По стъпките си“ от самия Асен Кантарджиев. Започва с разказ за първите действия по създаването на организацията през м. май 1936 г. и завършва със срещата на ръководното й ядро през м. август, без да стане ясно какъв е нейният резултат.
Автобиографичният разказ „По стъпките си“ съдържа ценна за науката информация за основателите на организацията, вдъхновител на която без съмнение е Кантарджиев – д-р Александър Николаев, Петър Габровски, Първан Марков и привлечените после Иван Гьошев, Климент Далкалъчев, Захари Стоилков, Андрей Стефанов и Васил Вълков. Вижда се ясно, че от равнопоставеното по устав ръководство безспорно изпъква личността на изпълнения с родолюбски и национален плам Асен Кантарджиев – основен идеолог и двигател на Организацията, чийто рожден ден той определя на 19 юли 1936 г. Ръкописът уточнява последователността, времето и авторството на разработените от май до юли три програмни документа – „Верую“, „Искания“ и „увод на Веруюто и исканията“, известно като „Обръщение програма“[23]. Дава и важни детайли за избора на знака „богарче“, и за името на организацията, която не може и няма как да се именува „Съюз“. В крайна сметка става ясна и главната цел на професора – да вдъхне „нов живот“ на България, взимайки пример от родното ни минало, както и от актуалните за времето събития в Европа.
Благодарение на спомените на Кантарджиев, на известните дотук факти и на детайлен анализ, включително стила му на писане, риториката, която ползва, думите на които набляга и изводите и призивите, които прави, може да се заключи, че не малко, ако не всички статии от Библиотека „Ратнически светоглед“ са авторство на професора – ключови органични документи за Р.Н.Б., основен извор за светогледа и целите на Организацията и нейния Водач. Внимание в Библиотеката привлича статията „За Българския Духъ“[24], която съдържа ясната преценка на Асен Кантарджиев за периода от ПСВ до 1938 г. в България и следователно – много от основните причини за започнатата борба.
Според Кантарджиев „противниците на българската нация“, виждайки, че не могат да ни сломят физически (военно), прибягват до „бавно и неусетно отравяне“ на „душата на този народ“. Първо привежда редица примери от далечно и близко минало, които показват наши триумфи над далеч по-силни противници. Следва подробен опис на трагична картина за българската действителност след 1915 г. Кантарджиев прави детайлен преглед на периода 1918 – 1938, като дава много конкретни примери, чрез които аргументира тезата си за контролирано цялостно разложение на Българската нация. Цитирам завършека на статията, който показва умелото смесване на история и политика, чрез което се отправя мощен призив към българите:
Ние трябва преди всичко да очистим страната от родоотстъпници и да заработим от всичко най-вече за духът на българската нация.
Това няма да стане лесно и без жертви, но когато българският дух се разкрили наново, той ще прояви жаждата за социална правда на Дякона Левски и борческият устрем на Караджата. Тогава дарбата на българина ще даде обилно своят плод, а победният му дух ще начертае истинските граници на справедлива и мощна България.
Нека мобилизираме волите си, за да тръгнем безогледно по своя ратнически път. Нека старият възрожденски вик „свобода или смърт“ ни води в борбата, нека пораженците почувстват, че иде денят на един национален ратнически съд, който ще даде възмездие на българския дух и ще отвори широкият друм за напредъка и величието на Българщината.
В друг документ от Библиотеката под №16 – „Ратническата борба“[25], София, 1938 год. – се обосновават двата основни стремежа на Организацията отново през и чрез Историята:
Историята на българския народ показва ясно, че той е имал винаги два основни стремежа: стремеж към социална правда и стремеж към национална мощ.
Няма по-жаден за социална правда народ от българския.
[…]
Всъщност, тези два основни стремежи на българите, са не само успоредни, но по своята същина са и неразделни и неосъществими по отделно. Защото без социална правда не може да се изгради национална мощ и защото без национална мощ се изпада в колониално състояние, всред което социалната правда е непостижима.“
Това малко отклонение се наложи заради продължаващите ми опити да установя авторството на множеството неподписани статии на проф. Кантарджиев, за което твърде много ми помогнаха тук приложените „Спомени“ и техния анализ. Текстът, който следва, се публикува съгласно академичните стандарти за документални публикации. Спомените са написани с четлив почерк, на места са редактирани от автора, има вмъкнати и зачертани думи. При публикацията документът е възпроизведен цялостно, без намеса в стила и езика. Съкратените думи са допълнени в квадратни скоби. Правописът е запазен, както са запазени и всички подчертавания или шрифтови ограничения. Бележките за лица, организации и събития, които съм съставил, давам под линия в поредна номерация, а със звездичка, отбелязвам особености, регистрирани от самия автор на документа.
⁎ ⁎ ⁎
По стъпките си
(Спомени)
Част (книга) четвърта
Ратникът
[24 април 1946 година. Надбягването с смъртта продължава. Продължава и минаването ми отново по стъпките си. Ако смъртта прекъсне живота, то поне да не се унищожи спомена за него. Дължа освен това на всички свои, кръвно и духовно близки, да разкажа, разкрия, припомня, обясня и изповядам множество обстоятелства и истини. Вярно е, че епохата е крайно неудобна, особено за тази четвърта част, озаглавена „Ратникът“. Защото в нея ще трябва да разкажа неща, които всеки би сметнал сега за опасни. Но, ще продължа въпреки всичко. Защото се касае за най честното, най-невероятното, най-бързото, най-резултатното, най-интуитивното, най-интелектуалното, най-проницателното, най-безусловното, най-тактичното и най-великодушното българско ратуване, което биде прекъснато от световни събития и с което има право да се гордее всеки, който е участвал в него. Тъй като неговата цел, именно щастието на българския народ и на човечеството, и неговите две главни средства, именно добрият човек и верният другар, са ценности от вечен разред, то духът на времето и временните условия, ще му налагат само трансформация, а то ще бъде вечно и велико.
