В хода на разпита с особена острота е поставена темата за вътрешния ред в страната и борбата с „прогресивните борци за свобода“ или т.нар. преди 9 септември 1944 г. „шумкари“ или „шумци“. Тук отново главният обвинител допуска фактологична грешка при поставянето на основния си въпрос: „През ваше време беше основана така наречената жандармерия…Тя беше комплектувана от военни лица и полицаи… Защо като военен министър допуснахте войската да се намеси в гражданските борби и по този начин я превърнахте в един инструмент за антинародна борба?“ А отговорът на ген. Никола Михов е: „Аз не бях министър тогава“. Това налага съдия Рада Тодорова да уточни, че въпроса засяга дейността на генерала като регент[19]. Въпреки, че ген. Михов опитва да отхвърли отговорността си за решенията свързани в борбата с партизанското движение пред съда това няма как да бъде прието за истина. Регентите играят ключова роля при взимането на важните решения за управлението на страната в правителствата на Добри Божилов и Иван Багрянов. По въпросите засягащи армията и вътрешния ред съветите на ген. Никола Михов са от особено значение. Възгледите на Никола Михов за запазването на вътрешния ред и борбата с партизанското движение в страната са изложени ясно в неговия дневник. Той смята, че реда в страната трябва да се закрепи и да се прекрати дейността на партизанското движение чрез правови мерки и като се избягва кръвопролитие преди то да е увеличило прекомерно своята численост, за да се избегне гражданска война. Доказателство за това е и записаното в дневника на ген. Михов след успешна акция на партизански отряд през април 1944 г. при Негушево в следствие, от която са откраднати 250 пистолета, 80 пушки и 750 кг от склад на железниците: „Трябва да се вземат мерки за вътрешен ред, за да се вземе правилно решение и добре да се действува при външна опасност… Забравиха, че войската е и за външни, и за вътрешни врагове. Ще блъснем от безобразно нехайство в братоубийствени войни тоя добър наш народ… само за това, че оставяме едно малцинство да си играе със съдбините на България“[20]. Той смята, че министър-председателят, министъра на вътрешните работи и на войната бягат от отговорност и се страхуват от взимане на решения: „За голямо съжаление, бай Добри [Божилов] счита здраво и силно управление равносилно на управление, което си служи с терор, убива и пали. А тъкмо обратното – здравата власт обезпечава реда и спокойствието с малко кръв… Кръвта мъчно се мие, но това не означава, че трябва да оставим държавата на „хлапетата“, както г. Божилов се изрази, че били тия 200 души, които нападнали Негушево“[21]. Ясно се вижда, че Никола Михов възприема партизанското движение като сериозна вътрешна заплаха, която трябва да бъде отстранена с всички средства. Но е нужно да отбележим, че той не поставя като цел пред българското военно и вътрешно министерство извършване на „убийства, тежки телесни повреди, палежи, грабежи, обири и изтезания“. Друг важен аспект от казусът за вътрешния ред, който очевидно е пропуснат от съдебния състав е до колко действията на т.нар. „народни борци“ са законосъобразни и дали армията и жандармерията не прилага реципрочно противодействие срещу партизаните.
Твърденията по точка „д)“ от обвинителния акт също са отхвърлени от Любен Данаилов, тъй като главния обвинител не е представил доказателства за времеизвършването на деяния свързани с организирането на „непоносим терор и безправие“ в Новите земи. По обвинението, че са създадени „нови реакционни закони и отегчили до „смърт“ почти всички постановления на закона за защита на държавата адвокат Данаилов отхвърля, тъй като липсват законови норми, които да определят това деяние като престъпно. Друг пропуск на съдебния състав е фактът, че това деяние е дело на първото, а не на второто правителство на Богдан Филов[22]. Освен посоченото до тук трябва да вземем предвид и отношението на ген. Михов към партизанското движение, което е изразено в неговия дневник и вече беше разгледано в хода на изложението. По тази точка от обвинението в защита на генерала, Иван Байданов цитира и статистика за присъдите, които са издадени в периода 1941 – 1944 г. по Закона за защита на държавата. Според данните на адвоката за целия период са издадени 12 461 присъди. От тях издадените смъртни присъди са 405 присъствени и 1185 отсъствени – за целия период са изпълнени общо 199 смъртни присъди. На доживотен строг тъмничен затвор са осъдени 2832 души, на затвор са осъдени 7 314 души, чието деяние по закона е наказуемо със смърт. Според данните събрани от Иван Байданов изпълнените смъртни присъди по време на дейността на ген. Михов като военен министър са общо 62. Присъдите според ЗЗД се издават от военно-полеви съдилища и се изпълняват незабавно като случаите, в които ген. Михов получава доклад за тях са рядкост[23].
В своята защита Любен Данаилов, Иван Байданов и Никола Долапчиев се обединяват около тезата, че Никола Михов, Богдан Филов и княз Кирил Преславски са неотговорни за действията на правителствата, които управляват страната в периода 1943 – 1944 г. в качеството си на регенти. Тъй като регентския институт е приемник на властта на монарха, а в основата на конституционното право заляга принципа на неотговорност на владетеля по отношение на изпълнителната власт. Тази теза е широко развита от адвокат Данаилов, който се позовава на френския юрист и специалист по конституционно право Адемар Есмен. Според Есмен системата на отговорност в класическата конституционна монархия, която се прилага в Англия почива на три основни принципа: „1. Безотговорност на монарха или на главата на изпълнителната власт; 2. Отговорност на министъра за всеки незаконен или даже и за всеки несправедлив и вреден за страната акт, който са извършили или в извършването, на който са участвали; 3. Задължение за монарха да привлича съответния министър да участвува във всички актове, чрез които се осъществява прерогативата на короната, като приподписва издадените от негово име актове“[24]. В своето изложение Данаилов добавя, че ако Народния съд съди регентите от позицията на „революционен съд“, с което ще наруши традициите на конституционното право, то „обвинението ще е недостатъчно да обоснове една правилна присъда, издадена въз основа на правна институция и чувство за правна логика“.[25] Освен, че определят регентския институт като неотговорен по отношение на конституционното право адвокатите отбелязват и един сериозен пропуск в Наредбата-закон – регентите не присъстват сред „извършителите на престъпни деяния“ по чл. 1 от този закон. Според подточките на чл. 1 се предвижда да бъдат съдени министрите от периода 1 януари 1941 до 9 септември 1944 г., народните представители от XXV ОНС и други граждански или военни лица[26]. Всъщност регентите са добавени като подсъдими според Наредбата-закон чрез нейното изменение и допълнение от 24 ноември 1944 г. Но регентският институт не е добавен в чл.1, който определя извършителите на престъпни деяния по закона, а в Чл. 7, а), който определя разпределението на съставите. Очевидно е, че регентите не могат да бъдат привлечени като обвиняеми според разпоредбата на този закон. Въпреки това те са включени в обвинителния акт на Георги Петров още в т. I.
