В рамките на Първи състав на Народния съд срещу ген. Никола Михов са повдигнати обвинения в качеството му на министър на войната в периода 11 април 1942 – 9 септември 1943 г. (вж. Изобр. 1) и в качеството му на регент в периода 9 септември 1943 – 9 септември 1944 г. (вж. Изобр. 2). В обвинителния акт срещу регентите и министрите от втория кабинет на Богдан Филов са повдигнати идентични обвинения. Според обвинението те са извършили престъпни деяния[14] по чл. 2, п. п. 1 – 7 и 10 от Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея“[15]. В обвинителния акт ясно личат неточности, неясноти, пропуски и липса на доказателства, голяма част от които са използвани и изобличени прецизно от защитата. Особено впечатление правят изявленията на адвокат Любен Данаилов при защитата на Богдан Филов. Той категорично отхвърля обвинението че разграбването на съветската книжарница е нарушение на неутралитета спрямо СССР (чл. 2, п.п. 2), тъй като книжарницата е частна собственост, а също така липсват доказателства за правната принадлежност на книжарницата. Липсват веществени доказателства и по обвинението, че правителството е организирало антиболшевишка изложба. В обвинителния акт второто правителство на Богдан Филов е обвинено в „безконтролното ограбване на стопанството и финансите от страната от германските агенти, с което българския народ е бил хвърлен в глад и мизерия в продължение на години“, но в Наредбата-закон липсва член, по който може да се констатира нарушение. Освен това адвокат Данаилов изтъква липса на конкретни веществени доказателства по точка „д“ от обвинението, които да доказват че управляващите са „Организирали … и провеждали в страната и в новоокупираните територии… един непоносим режим на терор и безправие: масови процеси, интернирания, жестоки избивания на всички прогресивни борци, палежи, изнасилвания и пр.“, по чл. 2, п.п. 7.

Една от най-големите слабости, които открива в обвинителния акт адвокат Данаилов е, че не е прецизирана индивидуалната престъпна дейност, за която носи отговорност всеки от подсъдимите. Главният обвинител заявява, че ще направи това в допълнение към обвинителната реч, което се състои в 26 заседание на Първи състав, но обвиненията така и не са прецизирани – Георги Петров остава на тезата за общата отговорност на всички обвиняеми за всички деяния. Според адвокат Любен Данаилов: „От гледище на наказателната теория и системата на нашия наказателен закон, подобен глобален начин на обвинение е неправилен. Принцип на наказателното преследване във всички страни и всички времена е и ще остане, вярвам завинаги, всякой да отговаря за своята лична вина“[16]. На тази позиция като юрист е и Димитър Пешев, който излага своите доводи в мемоарите си[17]. От изброеното до тук ясно личат пропуските при изработването, както на Наредбата-закон, така и на подготовката на обвинението по време на следствието. Основна причина за тези пропуски според мен е фактът, че работата по организацията на Народния съд тече в твърде ускорен ход и е поставено в неизпълними крайни срокове, в които е абсолютно невъзможно да бъде разследвана цялостната дейност на правителствата и регентите, които управляват България в периода 1940 – 1944 г.
Един от начините да опитаме да прецизираме и персонализираме обвинението е чрез анализ на въпросите, които задава съдебния състав на обвиняемите в хода на делото. При разглеждане на разпитите прави впечатление, че изобилстват неясни, подвеждащи въпроси или такива, които нямат връзка с обвинението или Наредбата-закон. Типичен пример за това е въпросът на председателя: „Вие като станахте министър продължихте същата външна и вътрешна политика, която се провеждаше от предшествуващия кабинет. Така ли е?“. Повече от очевидно е, че няма как да бъде даден еднозначен отговор на този въпрос, защото той не е конкретен по отношение на дейността и длъжността на ген. Никола Михов и сам по себе си създава нужда от задаване на доуточняващи въпроси. Липсата на прецизност в изказването поражда въпроса „Какво означава твърдението „продължихте същата външна и вътрешна политика“?“ – разяснението на същността на понятието „същата политика“ се свежда до определението „прогерманска“. При опита си да обясни, че неговата основна задача е да се грижи за армията и да „създаде една аполитична войска, която при всички обстоятелства да послужи на българския народ“ ген. Михов е прекъснат няколкократно с цел да бъде заставен да отговори на въпроса с „да“ или „не“. Въпреки това Никола Михов отговаря, че като военен министър не е имал отношение към политиката на страната и, че неговото основно и най-важно задължение е да се грижи за армията независимо от външнополитическата обстановка. За да избегне конкретен отговор на политически въпроси в хода на разпита ясно се вижда, че ген. Михов се придържа към тезата за своята аполитичност и своите войнишки ценности[18].
По отношение на военните въпроси ген. Михов дава много по-подробни сведения. На въпроса на председателя „Ами изпращането на корпуса в Югославия, за него какво ще кажете?“ ген. Михов бърза да уточни, че изпращането на корпуса е дело на предходното правителство. По време на дейността на Никола Михов като военен министър е осъществено минимално разширение на териториите в Беломорието и Югославия, които заема българският корпус – Сороския залив в Гърция и територията до р. Колубара в Югославия. Той уточнява, че българското правителство оказва съпротива срещу по-големите искания на Германия, които включват и заемането на Солун .

Тема от военно естество, която нажежава страстите по време на разпита на ген. Никола Михов е тази за „завоя в политиката“ на България – евентуалното излизане на България от Тристранния пакт, което тайно се коментира от правителството през лятото от 1943 г. Пред съда ген. Михов заявява, че като регент подкрепя „завоя във външната“ политика на България и че вижда индикации за това още като военен министър. На въпроса „Защо не направихте завоя веднага?“ ген. Михов дава следния отговор: „От Германия ще се направи окупация и тогава щеше да отиде и войската ни и нашата земя щеше да се направи театър на военни действия може би. А аз през всичкото време, откровено ще ви кажа, съм бил само това нещо да се избегне на Балканите и у нас, да даваме още жертви…“ В този момент се намесва член съдия Рада Тодорова с няколко въпроса, които ясно показват тоталното неуважение и цинизма, с който съда подхожда спрямо обвиняемия: