13 април [1941 г.]
Моят щастлив ден. Днес е именният ден на Лили – Връбница. Денят е светъл. Снегът още не се е стопил. Трябва да кажа, че от преди два-три дни през нощта повече и през деня валя сняг. Сутринта земята беше покрита с дебела снежна покривка. Дърветата цели бяха натегнали от сняг. Черешите, прасковите, крушите, фикуси, лимони – всичко измръзна. Днес времето е по-меко.
Радиото свири от сутрина ободрителни мелодии: маршове, македонски песни, български песни. Създава се едно тържествено настроение. От няколко дни цяла България е във възбудено състояние. Победите на германците и надеждите, че ще си вземем Тракия и Македония, опияниха всички. По всички лица се чете нескривана радост. Всички се поздравяват. Никога българският народ не е преживявал толкова хубави дни. Най-после, след четвъртвековни страдания облаците, които покриваха българското небе, се разкъсаха и разнесоха. В душите стана светло, ясно, весело. Минаха дните на най-големи страдания и унижения. 25 години ние не смеехме да открием душите си, да живеем с гордостта и вярата на един свободен и независим народ. Не смеехме да празнуваме нашите национални празници, да говорим за великото минало на България, за подвизите на нашите храбри войски, за нашите победи; не смеехме даже да поменем името на Македония. Трябваше заедно с нашите врагове да говорим на техния език и на нашата сестра да викаме като тях „Южна Сърбия“; трябваше да се откажем от собствената си сестра; не смеехме да кажем, че сме недоволни от мирния договор – напротив, трябваше навсякъде да заявяваме, че сме доволни и че нямаме нищо да търсим от никого. Когато сърцата ни плачеха от мъка, когато от сърцата ни капеше кръв, ние трябваше да се смеем и да стискаме ръката на нашите врагове; да заявяваме, че поддържаме един мир, който не беше нищо друго, а здраво стегнати около ръцете и краката ни окови.
За пръв път след толкова години българския народ можа да се отдъхне, да се почувства свободен и горд. За пръв път след 25 години.
Онзи ден министър-председателят [Богдан Филов] за пръв път на министерската маса в Народното събрание помена думата Македония. От тоя ден и вестниците почнаха да говорят за Македония. Целият народ ликува. Нещо необикновено става в неговата душа – нещо, което надминава силите му, волята му, надеждите му. Хората толкова са смутени от това щастие, което провидението праща, и толкова много бяха свикнали с робството, че даже не можеха да повярват, че това, което става около тях, е действително. Аз лично съм неимоверно смутен: България свободна, Македония наша, Тракия наша! Нима това не е сън? Нима това е действителност?
Паднете на колене и благодарете на Бога, който ви праща тая милост! Радиото свири български хорà, македонския химн! Цяла България слуша: слуша Добруджа, слуша Македония, слуша Тракия! Навсякъде, където тупти българско сърце, блика радост и възторг!
Днес се готви голяма манифестация. Македонци и тракийци ще манифестират своята радост от освобождението на техните земи.
Снощи Министерският съвет се занима с тоя въпрос и реши тая манифестация да стане. До вчера това бе абсолютно невъзможно, би било повод за война. Помните как българското знаме мина наведено покрай югославската легация за една нищожна обида на югославски чиновник от легацията по повод на една женска история?
Днес тая манифестация на всички се вижда така естествена. Българският народ може да излезе на улицата свободно и да излее чувствата си, да приказва, да пее, да говори, да се моли и да тържествува.
Манифестацията ще мине покрай германската легация, покрай италианската, покрай двореца. Ще се държат речи. И двете написани от Симеон Радев.
В тоя момент радиото свири немска песен. Съжалявам, че не зная коя е, но в нея има толкова сила и бодрост, чувства се духът и вярата на германския народ. Как бих искал да я запиша, тъй както я чувам!
- Снощи имаше министерски съвет. Министър Попов докладва съобщения от нашите пълномощни министри в Анкара, Букурещ и Москва.
Очаква се скоро време да започне окупацията на Македония. Според военния министър тя ще почне в началото на идущата неделя. За окупацията на Тракия имало спънки от страна на Турция. Взе се решение всички министерства да бъдат готови с нужния персонал за заемане на съответните служби в освободените земи. Искам да свърша моите бележки, но не мога. Чувствам, че има нещо, което още не съм казал, и че това, което съм казал, е много слабо, за да изрази онова, което в действителност става в мен и в душата на другите, в душата на българския народ. Аз съм щастлив, безкрайно щастлив, ако думата щастлив е достатъчна в случая, за да изкажа това, което в тоя момент изпълва душата на българския народ. Щастлив съм, че можах да доживея тоя велик ден, да видя българския народ отново изправен на краката си, с гордо вдигната глава.
Спомням си как посрещнахме погрома на българския народ в края на войната, каква мъка изпитваха всички от това страшно събитие, колко безсънни нощи, колко болка, след това дни на отчаяние – колко вътрешни изпитания: междуособици, съзаклятия, убийства, гонения, бягства… Нещастен български народ!
И всичко това, тая велика радост, това неземно щастие ние дължим на един човек – на вожда на немския народ Адолф Хитлер – най-великия човек на нашата епоха – полубог, бог. Човешката история не познава по-голяма фигура.
Ние сме щастливи още и затова, че живеем в тая епоха, че живеем във века на Хитлер; че сме свидетели на неговите подвизи, на неговите дела, на неговите творения. Потомствата ще ни завиждат, ще гледат на нас с чувството на респект само затова че сме живели в тая велика епоха, че сме съвременници на тоя велик човек, на тоя полубог, на тоя бог.
Часът е вече един и манифестацията още продължава. Съгласно решението на Министерския съвет – да не се явяваме по пътя при манифестацията, – аз стоя вкъщи и слушам по радиото нейния ход. Шпикерът предава всред нестихващ шум. Грамадна тълпа от хора се влачи по бул. „Цар Освободител“. Начело стоят първенците на македонските братства, македонските дружества и организации. Наред с тях вървят тракийци. Млади и снажни мъже и жени носят портрета на цар Борис, на царицата, на членовете на царското семейство, на Хитлер и Мусолини, може би и на други заслужили за освобождението на поробените краища българи.
Най-напред множеството спира пред паметника на Цар Освободителя. Тук зап. полк. Дървингов държи реч. Множеството се направлява към германската легация. Проф. Баджов произнася своята реч на немски език. От балкона отговаря на висок и твърд германски глас и акцент германският пълномощен министър барон Фон Рихтхофен. Той свършва за бъдещето щастие на Македония, да живее България, да живее Н.В. Цар Борис III. Тълпата гърми от възгласи „ура“. След малко множеството се спира пред италианската легация. Проф. Яранов говори на италиански език. Взема думата и италианският пълномощен министър. Да живее България, да живее цар Борис III. И двамата оратори завършват с възгласа: „Да живее Германия, да живее Великият германски народ, да живее Хитлер! Да живее Италия, да живее великият италиански народ, да живее Мусолини!“
Народът се носи на криле, на едно мощно и неудържимо щастие.
Тълпата продължава към двореца. В тоя момент тя е там. Непрекъснато ура. Царят стои долу, в двора, и приема приветствията на ликуващия народ. До него е принц Кирил. Царят може би никога не е преживявал такъв велик и тържествен момент. Това е награда за неговите 25-годишни страдания, бдения и грижи. Той вижда най-сетне своята борба, своите усилия увенчани с успех. Народът се трупа пред него, изпълнен с чувство на най-голяма благодарност.
– Народът иска да доближи царя – разправя шпикерът – да му се поклони и да благодари, да целуне царската десница. Какво ли чувства в тоя момент царя? Той, тъй много атакуваният, обижданият, гоненият, заплашваният от външни и вътрешни врагове, сигурно плаче от радост!
Над шествието хвърчат аероплани. Те като, че ли искат да доловят радостта на народа и да я вдигнат още по-високо – до оня, който стои там горе, и дава всекиму заслуженото. Цар Борис приема овациите. Той е неизказано щастлив. Нека поне в тоя момент всички негови врагове замлъкнат и почувствуват угризение на съвестта си за всичко онова, което досега са направили против него, с което са го огорчили, оскърбили, с което кой знае колко пъти са извиквали в тишината и усамотението сълзи на царските му очи. Затова нека живее и царува дълги години над това голямо и щастливо царство, което успя да създаде с голямо търпение, такт и грижи.
В двореца няма речи.
Българското небе кънти. Над цяла София се носят вълни на неизказана и неудържима радост. Жив е българският бог!
Шпикерът съобщава:
– Минават живущите в София българи от Западните покрайнини.
Ликувай, народе! Ти сега имаш право да дадеш пълна свобода на чувствата си. Ти толкова дълго, толкова години стиска своето сърце, своите сълзи, своите въздишки до болка. Ликувай сега! Ура, ура, ура! – вика народът и виковете не стихват. Така цели часове, цели дни. Да живее България, да живее българският народ, да живее цар Борис III.
Аз съжалявам, че не съм грамофонна плоча, за да възприема и запиша тия възторжени викове за вечни времена; за да види един ден поколението подир хиляда години как в тоя момент българският народ е посрещал събития, как се е радвал, какви чувства е изпитвал, какви думи е отправял към твореца, към водачите на света, към Хитлер и Мусолини.
В тоя момент българският народ е единен в чувствата и мислите си. Няма българин, който да не се радва. И ако има такъв, той сигурно не е българин. Няма никакво разделение, няма никакво разцепление. Всички се радват освен враговете. В това число и Съветска Русия. Тя не може да понася мисълта, че политиката на България възтържествува. Тя искаше да ни види бити, сломени и коленичили пред нея, с вързани ръце, за да я молим за милост, за покровителство. Подлата болшевишка монархия пусна в ход всичките си интриги, за да срази Германия, след туй и нас. Тя подстрекава Югославия, подстрекава сега и Турция. След Англия на нея се пада прозвището „велик подпалвач“. Но жив е българският бог!
Мнозина носят цветя, китки и ги хвърлят пред германската легация, пред италианската, пред стъпките на царя. Пътят „Цар Освободител“ е покрит с цветя.
Днес ние сме поканили трима германци на обяд по случай католишкия Великден. Часът е един и половина, а още ги няма. Шпикерът съобщава, че поради обстоятелството, че поканените се повече, отколкото има германски войници в града, мнозина ще останат без гости. Ако до два часа, каза, гостите не дойдат, тези които са поканили такива, може да дадат приготвеното на случайно срещнати войници германци или да го поднесат на преминаващи през града германски войници, които не могат да се отделят от частите си.
Ние чакаме.
В тоя момент радиото предава гръм от овации.
Негово величество – казва шпикeрът – вижда межди манифестиращите много свои познати и се приближава до тях, за да се ръкува.
Шумът продължава.
– Една прегърбена баба отива при царя, целува му ръка и му поднася разкошен букет цветя. Негово величество пожела бабичката да бъде поканена в двореца… Негово величество едва смогва да поеме стотиците протегнати ръце и да приеме поздравите на хилядното множество… Хиляди цветя се сипят пред краката на Н.В. Царя…
Манифестацията – съобщава шпикерът – завърши.
Музиката свири „Дойчланд“… Аз плача, сълзите бликат от очите ми. Преживявам славното минало, когато заедно с германците рамо до рамо се биехме. Спомням си тия тържествени звуци в дни на победи и съвместни радости. Слушам с вълнение и насълзен тържествените звуци, възторжените гами на този величествен химн: „Дойчланд, Дойчланд…“ Да живее Германия, да живее Хитлер, водачът на победоносните германски войски, на жадуващото правда и по-добър живот човечество, освободител на поробените, покровител на слабите, новият месия, който човечеството вижда след две хиляди години – човечеството, жадно за мир, за правда, за свобода, за социална справедливост.
[…]
От тая сутрин, в 6 часа, германските войски влязоха в Белград. Столицата на Югославия следователно се предава и капитулира пред победоносния противник. Влизат германските войски в България, както влязоха във Варшава, в Хага, в Брюксел, в Париж, в Осло. Както ще влязат утре в Атина… Гордото сръбско население сваля шапка пред знамето на пречупения кръст. Тия същите политици, които до вчера смятаха Югославия за непобедима, които разправяха със смели жестове как сръбските войски ще победят, ще разбият на пух и прах немските войски, сега гледат през дупките на своите пердета как минават стройни, стегнати и бодри железни германски полкове по улиците на Белград, по улица „Княз Михайлова“. В двореца на Белград ще се настанят победителите. „Топчидере“ ще види в своя покой немски военачалници. „Калемегдан“ ще види над своите покриви да се вее германското знаме. Във водите на Дунава и на Сава ще се отразява немския шлем, германски коне ще пият вода в сръбския Дунав и сръбската Сава, наместо те да поят конете си в Искъра, както се хвалеха? Всеки може да си представи колко много е сломена надменността, гордостта и високомерието на сръбската интелигенция, самозабравена, опиянена, ослепена от своите лесни успехи: Македония, Черна гора, Хърватско, Сърбия, Босна, Херцеговина – малка Сърбия от две-три милиона жители изведнъж стана 16-милионна държава! Кой не би изгубил ума си при такива колосални успехи. Днес цялата тая картонена кула е съборена, всичко е върнато обратно там, откъдето е дошло. Хърватско и Словения образуваха своя отделна държава, Македония се отделя и отива при своята естествена сестра, Черна гора се възстановява. Унгария взема своите ограбени земи. Белград от днес не съществува. Гордата столица на Югославия, която беше поламтяла да стигне и да задмине Виена и Будапеща, става отново един малък обикновен провинциален град.[1]
[1] Митаков. В. Дневник на правосъдния министър в правителствата на Георги Кьосеиванов и Богдан Филов. София: изд. Труд, 2001, с. 401 – 406
