След смъртта на Сталин през 1953 г. настъпват промени в целия Източен блок, които не подминават и България. Тезата за „многонационалния характер” на страната, възприета от СССР, губи своята актуалност. Новото ръководство на БКП постепенно е овладяно от „националния комунист” Тодор Живков, който предприема програма за интеграция на етническите малцинства, целяща създаването на единна „българска социалистическа нация”. След като става ясно, че не е възможно циганите просто да бъдат преместени в Турция и с това проблемът да се реши, БКП преминава към по-дългосрочни мерки.
Това са мерки за „адаптация“ или според Анастасия Пашова за „асимилация“ на ромския етнос. През втората половина на 50-те години политиката на БКП отново прави завой в синхрон с политическите промени в СССР. Репресивните методи на Комунистическата партия са донякъде изоставени и с промените циганите получават някои от изгубените си права и привилегии. Ромският лидер Шакир Пашов е частично реабилитиран, той е освободен от Белене, но не е възстановен в БКП. Част от организациите, създадени от Пашов, са възобновени.
През 1957 г. в София отново е създаден Музикално-артистичният ансанбъл „Рома” към циганското читалище „Девети септември”. През същата година в. „Цигански глас” започва да излиза отново, но като в. „Неве рома” (Нови цигани), а през 1959 г. е преименуван на в. „Нов път”. След последната промяна на заглавието му започва да излиза само на български език. В края на 50-те години циганите имат и нов лидер и техен представител в ЦК на БКП – Господин Колев. Новата политика на БКП под ръководството на Т. Живков си поставя няколко основни цели свързани с „модернизирането” и интегрирането на циганите: да се обърне особено внимание на заселването в постоянни жилища, да се реши проблема с високото ниво на неграмотност и циганите да станат активна част от „българското социалистическо общество”.
За заселването. Основен приоритет в политиката на БКП спрямо циганския етнос е решаването на проблема с чергарството и заселването в постоянни жилища. За дългосрочното решаване на този проблем на 17 октомври 1957 г. Министерски съвет приема Постановление №1216 „За решаване въпроса с циганското малцинство в България”, с което се забранява чергарството (скитничеството), характерно за голяма част от ромското малцинство. В него е подчертано: „Задължават се изпълнителните комитети на окръжните, околийските, градските и селските народни съвети, в чиито райони живеят, да издирят онези от тях, които не се занимават с общественополезен труд и да вземат мерки за настаняването им на работа в държавните и други обществени предприятия, в селските и горски стопанства и други”. Според А. Пашова тези мерки имат дискриминационен характер спрямо ромския етнос. Те нарушават начина им на живот, нанасят удар върху етнокултурната им специфика и целят психическа, културна и социална асимилация. Но този закон не важи само за циганите. Скитничеството е забранено за всички граждани на Народна Република България (НРБ). Защо тези закони да са специално насочени към циганския етнос и да дискриминират точно него, след като важат с еднаква сила за всички?
Що се отнася до политиката на заселване, общините се заемат с подобряване инфраструктурата и хигиената на ромските квартали и спазване на хигиенните условия при строежа на нови блокове за заселване. Друга грижа на местните ръководства е разселването на ромите. Една от основните идеи на постановлението е да се избягва концентрацията на големи цигански групи в квартали. Ромските семейства се разселват сред българите с цел да се повиши нивото на „бит и култура“ при взаимодействие със съседите и да се избегне евентуално отделяне и гетоизиране на малцинствения етнос. Така например в блоковете се настаняват по едно или две цигански семейства във вход. Избягва се разселване на роми на места с преобладаващо турско население.
Заселването на ромите не минава без проблеми. Новопостроените блокове и къщи се намират в крайните квартали на населените места. Постепенно в блоковете започват да се настаняват повече от 1-2 ромски семейства, а къщите започват да се надстрояват и разширяват. Често се стига до конфликти между българското и ромското население. Вследствие на това постепенно българското население започва да се изселва от тези квартали. Властите скоро спират да съблюдават условията и реда в тези поселища. Канализацията, снабдяването с питейна вода, извозването на боклука се занемаряват, а строителството на нови пътища спира. С течение на времето целият замисъл се проваля и тези населени места се превръщат в мизерни гета. А ромското население отново е компактно и отделено от българското. Едва през 1978 г. ръководството на партията реагира с Решение № 1360 на ЦК на БКП „За по-нататъшното подобряване на работата сред българските цигани, за тяхното по-активно привличане в строителството на развитото социалистическо общество.“ То предвижда в следващите 10 години да бъдат ликвидирани всички обособени ромски квартали. Но в крайна сметка от 547 квартала са премахнати едва 36.
За образованието. Образованието е следващият сериозен проблем, който е залегнал в политиката на БКП спрямо циганската етническа група. С постановление №258 от декември 1958 г. е наредено на Министерството на народната просвета и упълномощените местни органи на властта да осигурят целокупното приемане на децата в училищна възраст от цигански произход в български училища. В училищата в ромските квартали се обособяват стаи, в които под учителски надзор децата от цигански произход да подготвят домашните си. Предвижда се и строителствто на детски градини в същите тези квартали. От 1958 г. българският е утвърден като първи език за преподаване във всички училища, дори и в турските.
От средата на 60-те години на ХХ в. започва създаването на Основни училища със засилено трудово обучение (ОУЗТО). Тази идея е приложена в квартал Столипиново (Пловдив) като експеримент. В този тип училище е добавен предметът „трудово обучение“. Той има за цел да научи децата на „по-висок трудов морал“ и да им даде познания в различните професии. Процентът на отсъствия, който по това време е около 70% в този тип училище пада до 20% и експериментът е оценен като успешен. Започва изграждане на подобни училища в цялата страна. Данните за ОУЗТО има едва от 1990 г., според тях в страната има 31 училища със засилено трудово обучение с 18 000 ученици и 1400 учители. Създаването на този тип училище обаче влиза в противоречие със съществуващата нормативна уредба, тъй като учениците го завършват на 13-14 години, а законът не позволява на лица под 16 години да извършват трудова дейност. Така подготвящите се в ОУЗТО излизат подготвени, но нямат право да упражняват съответната професия.
Заедно с училищата, правителството на НР България инициира и създаването на интернати за деца и юноши. Твърди се, че основен инициатор на тази дейност е Тодор Живков, като началото е поставено през 1961 г. Смята се, че когато ромските деца бъдат отделени от семействата си, кварталната среда и бъдат поставени в по-добри условия, за броени месеци те ще се променят и ще се създаде здрава основа за превръщането им в „пълноценни граждани и убедени строители на социализма и комунизма“. През 1967 г. броят на настанените деца и юноши от ромски произход е около 9000.
В крайна сметка нивото на неграмотност на циганите в периода 1946− 1992 г. спада от 81% до 11%. Но това далеч не означава, че ромският етнос е достигнал висока степен на грамотност. Едва 0.6% завършват полувисше или висше образование. С това се изчерпва положителното в образователната политика на БКП спрямо ромите. В годините след 1992 г. до днес неграмотността се повишава главоломно. Това ни навежда на извода, че за 46 години програмата за образование на циганския етнос не успява да развие уважение и необходимост от образование. Всъщност ромите запазват и до днес своя мироглед за образованието. Според тях детето трябва да започне на да посещава училище на 8−9-годишна възраст и да завърши на 13−14, когато то влиза в пубертета, защото вече е годно за женене. А българското законодателство предвижда задължително образование в периода от 6 до 16-годишна възраст, т. е. има голямо разминаване в мирогледа на българи и роми. Интеграционната политика на НР България не успява да промени възприятията на циганите за образованието и не успява да събуди чувството за уважение и нужда от образование.
Може да се каже, че курсът, по който поема политиката на БКП за интеграция на циганския етнос след 1956 г. е до голяма степен правилен, тъй като се насочва към три основни цели – заселване, намиране на работа и образование. За съжаление липсата на достатъчно постоянство и дисциплина обричат предприетите инициативи на неуспех. Особено пагубни са последствия от неуспешната политика за разселване на ромите, чийто „резултати” можем да видим и днес.
Политика на БКП спрямо циганския етнос – от интеграция към сегрегация (Част III)
Библиография
Бюксеншютц, Улрих – Малцинствената политика в България. Политика на БКП към евреи, роми, помаци и турци (1944-1989г.).
Знеполски, Иван (и колектив). История на Народна република България изд. Сиела С 2009.
Марушиакова, Е., Попов, В. „Исторически свидетелства.” – В: Студии Романи, Том II.
Пашова, Анастасия – „Всички цигани да се преобразят в българи“ /Политики на тоталитарната власт към ромите в България / 1944-1989г./
