Едно от най-популярните сражения, което е останало като пример за голяма победа в българската история е битката на кан Крум с византийския император Никифор I Геник във Върбишкия проход. Днес е напълно подходящ момент да разгледаме тази битка и да си припомним причините за похода на император Никифор I и хода на събитията.
Към 811 г. българската държава вече е претърпяла голямо териториално разширение. Българският владетел се е доказал като добър пълководец и амбициозен завоевател. При тези факти България вече се оказва сериозен проблем за империята в северна посока. За да се опита веднъж завинаги да сложи край на проблемите с българите, Никифор I организира голям поход. Можем да твърдим, че целта на похода е ясна – превземане на самата столица и решаване на проблема с българите окончателно.
Ето какво пише в „Анонимен ватикански разказ“ за целта на похода – „В деветата година от царуването на император Никифор този същия Никифор навлязъл в България, като желаел, както си мислел, да я унищожи. Той взел със себе си своя син Ставракий, зетя си Михаил, назован Рангаве, всички патриции, началници, сановници, всички отрияди и синове на началниците …. „. Интересен факт е, че ромеите не възприемат държавното обединение на българите като българска държава. За тях в северната част на империята се е заселил народ, които е незаконно там и е въпрос на време той да бъдат отблъснат и унищожен.
Походът се развива според очакванията. На два пъти византийската армия разбива българските военни гарнизони, а Никифор I успява да влезе в „резиденцията“ на Крум. Василевсът смята, че е спечелил двубоя с българите и засвидетелства това като оставя армията си да се наслади на плячката, а той самият се зарича да построи град на свое име на мястото на Плиска.
Когато българската столица е превзета, армията на победителите тръгва„през средата на България“като си поставя за цел да достигне Сердика. Най-вероятно, за да влезе победоносно в този град, тъй като през 809 г. кан Крум успява да го превземе. По пътя обаче император Никифор I се главозамайва и е обзет от високомерие и надменност. В популярната историография битува мнението, че армията решава да прекрати похода към Сердика и се насочва към най-близкия продох в Хемус, за да го премине и да се насочи към Константинопол. Този най-близък проход бил Върбишкият.
Именно тук, в теснините на Стара планина, се случва и решаващата битка, която остава завинаги в нашата историческа памет. Кан Крум наема съседните славянски и аварски племена като ги въоръжава добре. Построява голяма преградна стена, а зад нея има ров, който не позволява тя да бъде прескочена. За да достигнат до стената, ромеите трябва да преминат пред мъчно проходима, тинеста река.
Резултатът за ромеите e съкрушителен. Едва ли бихме могли да предадем случилото се по-добре от хронистa писал „Анонимния ватикански разказ“. След началото на обсадата ромеите са разбягват. Едни затъват в тинестата река и тъй като не могат да я прекосят биват прегазвани от другите, които идват след тях. Когато падат един върху друг, реката така се напълва, че българите преминават върху тях, за да преследват останалите. Който пък достигал стената и успявал да я прескочи, падал в рова от другата й страна и от височината крайниците му се разкъсват. Някои се опитват да запалят стената, но когато тя пада върху изкопа с нея пропадат и подпалвачите й. Там загива целият цвят на ромейската аристокрация. Смъртта си намира и Никифор I, а малко след сражението загива и синът му Ставракий.
С тази блестяща засада кан Крум успява да разгроми армиите идващи, за да унищожат държавата му. Изключително популярен е и начинът, по който владетелят на българите празнува победата си. В „Манасиевата хроника“ е запазена миниатюра, която изобразява кана, който вдига наздравица със славянските князе. Според широко разпространеното историческо твърдение наздравицата е вдигната с главата на император Никифор I, от която българският държавник направил чаша. Това знаково събитие е отразено и в още един източник и това е „Хроника“ от Георги Монах. Авторът е живял по времето на император Михаил III между 842 – 867 г. В нея, чрез силата на словото, той подробно рисува начина, по който е направена чашата. Ето какво пише летописецът – „Като отсякъл главата на Никифор, набучил я на дърво няколко дни а след това я оголил така, посребрил я отвън и накарал първенците на българите да пият от нея като се самопрослявал над оногова, който проявявал алчност и не желаел мира“. Именно заради отсичането на главата му той е наречен Геник.
Дали наистина българският владетел е пил от главата на Никифор I ние не можем да твърдим със сигурност, но нека оставим този въздействащ момент от нашата история все толкова загадъчен. За тази трагична битка свидетелстват много други произведения във Византия. Освен споменатите в текста това са – „Съборна книга“ на Осмия вселенски събор (869 – 870); „Житие на Петър Патриций“;„Житие на Йоаникий“; „Житие на Теодор Студит“; „Кратка анонимна хроника“. Това ни показва, че през IX в. събитието е едно от най-трагичните и паметни и за самата Византия.
От гледна точка на историческата наука интерес предизвиква въпросът за точното място на битката, за която в популярната историческата литература се твърди, че се е провела във Върбишкия проход. За да разберем от къде тръгва това твърдение, можем ли да сме сигурни в него, къде на друго място може да се е провела битката, ще разберете в следващата ни статия.
