ІІ.
Обявяването война на Германия от страна на България има в чисто практически смисъл малко значение за статуса на българските дипломатически представителства, базирани в страните, неутрални във военния конфликт. По-съществено влияние върху нагласите, позициите и съдбата на дипломатите изглежда да има политиката на ОФ правителство, възприета в началния етап „със загриженост” от едни, от други – като последващ етап от кризата в държавата, а от трети като начало на погубването на България. Общо споделено е пренебрежението към БНП във Виена – нито един от дипломатите в неутралните държави не се присъединява към него, нито един не се обявява в негова подкрепа.
Мненията на по-голямата част от дипломатическите представители не са запазени в писмени документи и/или мемоари, но за тях можем да съдим по действията им. Отправна точка за анализ може да е фактът, че извършеното от ОФ правителство масово уволнение (на 11 септември 1944 г.) на пълномощните министри зад граница не произвежда нито един жест на солидарност, нито един от легационните съветници, секретари, аташета и канцлери от състава на легациите не издига глас на протест, никой не подава оставка.
Българската царска легация в Лисабон (Португалия) се оглавява от Илия Бояджиев, когото, както вече се спомена, МВнРИ уволнява на 13 септември 1944 г. с дата от 1 октомври. Без причини, просто защото е в Португалия. С неговото отстраняване легацията престава да съществува и отношенията между България и Португалия, без да са официално скъсани, са прекъснати. Според някои непотвърдени сведения Ил.Бояджиев отпътува (неизвестно кога) от португалската столица и се установява в Италия.
По подобен начин се развиват нещата с представителството във Финландия – след уволнението на ген. Михаил Йовов на 11 септември и легацията в Хелзинки престава да съществува, а отношенията между България и Финландия са преустановени фактически. В България ген. Йовов е осъден на два пъти от „народния съд” на смърт. Няма сведения кога отпътува от Хелзинки, но в началото на 1947 г. се намира в Швеция
Своевременно информиран за уволнението си на 11 септември, с дата от 1 октомври, пълномощният министър в Стокхолм Николай П.Николаев стриктно изпълнява нареждането на МВнРИ и, напускайки поста на 30 септември 1944 г., предава управлението на легацията на секретаря Стоян Икономов. Спечелил доверието на новата власт, Икономов е повишен на поста „временно управляващ”. Канцлерът Асен Цанков, аташетата по печата д-р Васил Обрешков и Александър Шишманов също признават легитимността на ОФ правителство. Те ще бъдат уволнени едва през лятото на следващата година, след назначаването на новия пълномощен министър в Швеция – Димитър Илиев. Не се завръщат в България.
Междувременно, след освобождаването на поста, Н. П. Николаев започва да подготвя своето и на семейството си отпътуване от Швеция, но последвалите събития в България променят решението му и той остава в Упсала. Осъден от „народния съд” на смърт и поканен през април 1945 г. да се върне в страната за изпълнение на присъдата, Николаев е първият от бившите пълномощни министри, който още същата година получава от Шведския върховен съд право на убежище като политически емигрант.
Българската царска легация в Мадрид от юни 1944 г. е без титуляр, тъй като пълномощният министър Първан Драганов приема длъжността на външен министър в правителството на Иван Багрянов. На 18 септември 1944 г., по предложение на министър П. Стайнов, с указ №37 на регентите, за пълномощен министър в Мадрид е назначен Никола Антонов, но той така и не заема поста. Към това време в състава на легацията са управляващият Никола Толчев – легационен съветник, вторият секретар Тодор Нейков, съветникът по печата Георги Кереков, канцлерът Георги Фурнаджиев и прислужникът Димитър Стаменов. Съставът на легацията дава подкрепата си на ОФ правителство, но самото правителство преустановява отношенията на България с Испания. През есента на 1945 г. легацията е окончателно закрита, а Г. Кереков и Г. Фурнаджиев са уволнени. Те остават в Испания. Никола Толчев и Тодор Нейков, който е зет на П.Драганов, са отзовани. Завръщат се в България с надеждата за нова кариера във външно министерство.
Пълномощен министър в Анкара от октомври 1943 г. е Никола Балабанов. Към началото на септември 1944 г. в Българската царска легация се числят още легационният съветник Пейчо Пеев, аташето по печата Владимир Данев, канцлерът Минчо Ганчев, военен аташе подп. Димитър Желязков, който пребивава в Истанбул. Вероятно в щата се включват и драгоман, прислужник и пр., но техните имена не успях да установя. След 9 септември 1944 г. нито един служител не е уволнен, нито един не си подава оставката.
Пълномощният министър Никола Балабанов отначало приема събитията в България с известна „загриженост”, но не толкова голяма, че да предприеме някакви действия. След пътуване до София в края на ноември 1944 г. обаче той прецизира впечатленията си и смята, че положението е „твърде тежко”. След посещението е решил да си подаде оставката и дори подал такава. Но в служебното му досие не се намери каквато и да е следа за това. Никола Балабанов е освободен от длъжност, без мотиви, с Указ на регентите №1 от 9 януари 1945 г.. На 3 февруари с.г. със съпругата си отпътуват за Швейцария, където синът им е студент.
Приблизително същия път на размишления, преживявания и действия изминава и Иван Д. Станчов, назначен за генерален консул в Истанбул от външния министър П. Драганов, но заел реално длъжността на 14 септември 1944 г.. Новият министър на външните работи П. Стайнов не внася промени в състава на Генералното консулство до края на годината и в разпореждане на Станчов са драгоман, аташе по печата и 3 куриери. През октомври пристига като консулски секретар Петко Дренков, внукът на Екатерина Каравелова.
Още от самото начало Станчов е наясно, че няма да се „сработи с Отечествения фронт” и гради планове за заминаване при съпругата си (американка) и 7-те си деца, които през пролетта на 1943 г. е изпратил в Швейцария. Но и в късната есен на 1944 г. не може и да помисли да подаде оставка – къде ще отиде, какво ще работи в Турция?! „Най-добре беше да оставя нещата да се развият от само себе си”. А нещата се развиват така: с Указ №57 от 31 декември 1944 г. МВнРИ отзовава Станчов от Истанбул и го назначава легационен съветник в Белград; на 19 януари 1945 г. той изпраща до външния министър молба за отпуска, но тя не му е разрешена; месец по-късно, на 24 февруари, с дата от 5-и, Ив. Станчов пише до министерството ново писмо, с което си подава оставката. Писмото пристига, когато той вече е уволнен от заеманата длъжност. Снабден с британска виза, благодарение на свои приятели – английски дипломати в Турция, на 31 март 1945 г. Иван Станчов отпътува от Анкара и след два месеца, на 1 юни, се добира до семейството си в Швейцария.
Пълномощен министър в Берн от 1940 г. е бившият министър-председател Георги Кьосеиванов. Към 9 септември 1944 г. в състава на легацията се числят още: Евгений Силянов, легационен секретар І степен; Стефан Бочев, легационен секретар ІІ степен; Манол Лазаров, легационен секретар ІІІ степен; Крум Златанов, канцлер; Стефан Попов, редактор по печата ІІ степен; Антони Николов, аташе по печата; Желязко Мечев, търговски съветник.
Към същата дата Генералното консулство в Женева се оглавява от легационния съветник Милю Милев, най-довереното лице на Кьосеиванов, бивш началник на кабинета му когато е министър-председател. В състава на консулството са и легационните секретари ІІІ степен Светослав Радев и Любен Пенчев, канцлерът Христо Чолчев.
Телеграмите, съобщаващи за съставянето на новото ОФ правителство и за уволнението на Антони Николов (10.09.) и Георги Кьосеиванов (11.09.), пристигат в легацията в Берн почти едновременно. Стефан Попов иска сам да подаде оставката си, но е благоразумно спрян от Кьосеиванов с довода, че „подобна демонстрация ще зловиди на швейцарците, които бяха на „другата страна” и биха ме молепсали като привърженик на Германия”. Три седмици по-късно той също е освободен от длъжност, а ден след него – и Ж. Мечев. С което уволненията на дипломатите в Швейцария на този етап приключват.
В своите спомени (отново) Ст. Попов съобщава, че „в очакване на новините от София” след 9 септември съставът на легацията се събирал в стаята на секретаря Силянов, за да философства политически. Евгений Силянов не е запазил такъв спомен. Той няма ясен образ дори и за „народния съд”, и за екзекуциите на 1 срещу 2 февруари 1945 г.. Между тези две противоположни свидетелства на индивидуална памет за драматичните събития в България могат да се разположат противоречивите позиции на българските дипломати в Швейцария.
За Георги Кьосеиванов и Стефан Попов българската политика е пропуснала всички шансове за спасение, а звенарите в правителството на ОФ са предопределени да погубят България. Предвиждайки трагичния развой на събитията, още през пролетта на 1944 г. Кьосеиванов се подготвя за дълъг престой в чужбина. При последното си пътуване до София (април 1944 г.), той прехвърля в Швейцария всички пари, които има в България. Това свидетелства неговият зет, вторият легационен секретар в Берн Стефан Бочев, когато пита и себе си: „Ами моят път?”.
Стефан Бочев е една от най-трагичните фигури от средите на царския дипломатически корпус. Както повечето от неговите колеги – дипломати в Швейцария, той осмисля бавно и постепенно промените в България. Първите му впечатления след 9 септември 1944 г. са, че правителството на ОФ не е изцяло комунистическо, съставът му е „успокояващ”, имената на министрите са все познати, комунисти – учудващо малко, а новият министър на външните работи се „опитва да запази част от кадрите на българската дипломация”. Дори увеличава на някои от тях заплатите. Без съмнение това – според него – е реалното правителство на България, а съобщенията за другото правителство, „някъде, неопределено”, на проф. Ал. Цанков, не взема на сериозно. Така че, макар и до легацията да стигат сведения за „изчезвания и избивания”, Бочев продължава да си работи.
Пробуждането идва на 2 февруари 1945 г. със съобщението за екзекуциите на регентите, министрите, депутатите, дворцовите хора – „…ставаше нещо ужасяващо не само за повалените отделни жертви, а за страната като цяло”. Показва се страшното лице на „болшевизмус азиатикус”. При такава безпощадна оценка, очакването е за намерение, сочещо съм емиграция. Но Стефан Бочев решава тъкмо обратното – „в България, за да бъда при живота”. Сякаш за да го освободи от терзанията, МВнРИ отзовава Бочев от Берн и със заповед от 9 август 1945 г. го назначава в министерството, от датата на завръщането. Незаслужено упрекнат от Ст.Попов в кариеризъм, Стефан Бочев се присъединява към дипломатическата група от Люцерн и на 27 октомври 1945 г. се завръща с нея в България. Трагичната си участ след това е изповядвал в „Сказание за концлагерна България”(2003).
На фона на странната и останала неразбрана постъпка на Бочев, пощадените от уволнение дипломатически служители в Берн и Женева изглеждат доста по-прагматично настроени и благоразумни. Вероятно защото за някои се отваря възможност за кариерно израстване. Така веднага след уволнението на Кьосеиванов, на 14 септември 1944 г., генералният консул Милю Милев е назначен за управляващ легацията, на 27 ноември е повишен в чин пълномощен министър ІІІ степен. От 5 април 1945 г., когато Швейцарският федерален съвет приема акредитивните му писма, М.Милев става титуляр на царската легация в Берн. На мястото на Милев – генерален консул в Женева – на 28 ноември 1944 г. е назначен Христо Шишманов. По това време Хр. Шишманов се намира на длъжност генерален консул в Париж, но всъщност бездейства, тъй като френските власти третират българските дипломати във Виши и Париж като частни лица. Така щото назначението му в Женева, при алтернативата да бъде отзован в България, е заявено доверие от страна на външно министерство.
Министър Петко Стайнов оценява по достойнство дипломатическите качества и на първия легационен секретар в Берн Евгений Силянов. Със заповед от 27 ноември 1944 г. министърът го изпраща в Париж като политически представител на българското правителство при временното френско правителство. Силянов е една от интересните фигури сред царския дипломатически корпус и заслужава отделно внимание, което ограничените страници не позволяват. Тук ще подчертая само факта, че като признат представител във Франция той, от една страна, извършва огромна хуманитарна дейност по спасяването на стотици български военнопленници и други български граждани, намерили се в различни пленнически лагери във Франция, Белгия и пр., а от друга – легитимира на практика репресивната вътрешна политика и сервилната външна позиция на първите две ОФ правителства. За Силянов изглежда конкретната политика няма съществено значение, той и преди не се е интересувал от вътрешнополитически въпроси, а и според собствените му твърдения, емиграцията му е започнала още на 5 септември 1944 г.. Което не пречи да изчака на заплата уволнението си до 1 януари 1947 г..
Всъщност и другите държавни служители, останали на своята позиция като дипломатически представители, нямат усещането, че снабдяват с легитимност ОФ власт в България. Прозрението идва с уволненията – през 1946 г. Външният министър във второто ОФ правителство Георги Кулишев уволнява практически всички дипломати от легацията в Берн и консулството в Женева. Преди него министър Петко Стайнов е уволнил и състава на бившата легация във Виши. Нито един от тях не се завръща в страната.
* * *
В началото на 1947 г., след като България вече е обявена за република и главно – след като на 10 февруари 1947 г. е подписан мирният договор, ОФ власт се заема сериозно да въведе ред в дипломатическата служба. Най-напред, с Постановление №1 от 28 януари 1947 г., Министерският съвет нарежда да се регистрират всички български чиновници от дипломатическото и консулските тела, които не са се завърнали в България след уволнението или отзоваването им, да се поканят да се върнат до 15 март и ако не се върнат – да бъдат лишени от поданство. За да се придаде законова форма на репресията, Председателството на НР България утвърждава Закон за изменение и допълнение на чл.67а от закона за българското поданство. Въз основа на това започва издаването на укази – четири до края на годината, – с които на 46 дипломатически представители е отнето българското гражданство. Отхвърлени от държавата, едва тогава те стават емигранти и, по израза на бившият аташе по печата в Берн Стефан Попов – „свободни като птици, по които всеки може да стреля”.
––––––––––––––––––––––––––––
Архивни източници: ЦДА, ф.176к, оп.18; АМВнР, оп.1п, 1ап; АМВР, оп.1, 2.
* Това са: Димитър Шишманов, Симеон Радев, д-р Дечко Караджов, Константин Вачов, Димитър Тошев,
Константин Помянов и Милко Георгиев, за когото има данни, че се намира в Буенос Айрес.
