* * *
Към началото на септември 1944 г. България е запазила дипломатическите си отношения с 15 държави – СССР, Третия райх, Италианската фашистка република, Япония, Испания, Португалия, Унгария, Румъния, Словашката република, Независимата държава Хърватска, Турция, Финландия, Франция, Швейцария и Швеция. Във всяка една от столиците на тези държави има установени български дипломатически мисии, макар че някои нямат титуляри и макар не всички да са в пълен състав. Мрежата от консулства (генерални, почетни или просто представителства) в градовете на балканските и европейски страни е значително по-широка. По непълни данни те са 29.
При краткотрайното управление на правителството на Константин Муравиев (2-8 септември) картината на дипломатическите връзки рязко се променя. Най-напред, на 5 септември, СССР скъсва дипломатическите си отношения с България и й обявява война. От своя страна, на 6 септември, но с датирана на 5 септември нота, България скъсва дипломатическите отношения с Третия райх. На следващия ден Муравиевото правителство скъсва дипломатическите отношения и с Италианската фашистка република, Независимата хърватска държава и Словашката република, като взема и решение да обяви на 8 септември война на Германия. На дипломатическия и консулския персонал в легациите в Берлин, Венеция (Рим), Загреб и Братислава и в консулствата във Виена, Прага и Милано е наредено незабавно да отпътува за България.
Оскъдната документация от политическия архив на МВнРИ, съставена в няколкодневното властване на Муравиев, запазена частично в Централния държавен архив, не дава възможност да се уточнят позициите на всички български дипломатически представители зад граница както към факта на обявяване война на България от СССР, така и въобще към външната политиката на правителството, в което шеф на дипломацията е самият министър-председател. Този въпрос не е разискван и в историографията. Подценяването му се дължи освен на липсата на източници на информация, така и на краткотрайното управление на правителството, но, предполагам – най-вече на динамиката на събитията, която сама по себе си изисква голяма доза предпазливост при историческите интерпретации. И все пак разполагаме с фрагменти, които биха били полезни при бъдещото подреждане на пъзела.
Преди всичко може да се подчертае, че правителството на Муравиев, съставено на 2 септември, но започнало да работи пълноценно едва на 4 септември, не извършва радикални персонални промени в дипломатическия корпус и не уволнява нито един от пълномощните министри, легационни съветници и секретари зад граница, може би – поради липса на време. Няма обаче и податки, че е имало такива намерения.
Пълномощният министър в Москва Иван Стаменов, чието отзоваване се обсъжда още през лятото на 1944 г, не е отзован веднага след 5 септември, когато СССР скъсва дипломатическите отношения с България. Стаменов е уволнен без мотиви на 11 септември от ОФ правителство и заедно със служителите на легацията отпътува от съветската столица чак на 20 септември 1944 г. От една справка в Бюджетното отделение на МВнРИ се вижда, че до тази дата той получава заплата.
На известието за съставянето на новото правителство в София до българските легации в неутралните и съюзническите към момента страни, отговарят утвърдително всички пълномощни министри. С едно изключение – пълномощният министър в Букурещ Иван Попов си подава оставката, която остава без последствия. Всъщност от средата на август 1944 г. Българската царска легация в Букурещ, както и Генералното консулство в Галац не функционират, а от това време Попов се намира на лечение в болница. Той е уволнен от ОФ правителство, с указ на регентите от 11 септември, считано от 20 с.м.. През октомври, в същата букурещка болница, Иван Попов се самоубива при твърде съмнителни обстоятелства.
Персоналът на легациите и консулствата, намиращи се в страните, с които България скъсва дипломатическите отношения, не изпълняват заповедта на правителството и не се завръщат в страната. В тази връзка Константин Муравиев отбелязва: „Не зная дали всички ще могат да се завърнат, но чувам, че проф. Славчо Загоров не желаел да напусне Берлин”.
Съществува категорично доказателство, че легационният съветник Стефан Шопов, управляващ Българското консулско представителство в Белград не просто не желае да се връща в България, а е решил да се включи в задграничната антисъветска и антикомунистическа съпротива. Осведомен още на 6 септември за проекта за съставяне на емигрантско правителство, на 8 септември той предава цялото управление на канцлера-отчетник д-р Кирил Манолов и, сложил подписа си под документ, упоменаващ че ще отпътува за Будапеща, заминава за Виена. Така Стефан (Буби) Шопов е първият от средите на българските дипломати, който по идейни подбуди и според политическите си убеждения, без да е притиснат от житейски несгоди, поема всъщност по пътя на емиграцията.
Извън този изолиран случай на мотивиран избор, в политическия архив на МВнРИ няма регистрирани факти за действия и на други дипломати до датата 9 септември. Впрочем, такива не са наложителни и изчакването развоя на събитията изглежда логично и обяснимо. Последвалите промени обаче отнемат на мнозина възможността да останат и в бъдеще пасивни наблюдатели на случващото се в България и извън нея.
А случилото се е известно: сутринта на 8 септември 1944 г., след 3-дневно многозначително бездействие, съветските войски прекосяват р.Дунав и нахлуват в българска територия; следобед правителството на Муравиев обявява война на Третия райх; през нощта на 8 срещу 9 септември е извършен преврат и Муравиевото правителство е свалено; рано сутринта на 9 септември властта в София е завзета от правителство на Отечествения фронт с министър-председател Кимон Георгиев. Късно вечерта на същия ден, по радио „Донау” от Берлин, е обявено създаването на Българско национално правителство (БНП) с министър-председател проф. Александър Цанков. Съставът е оповестен по-късно, когато във Виена (където се намира и Цанков) пристигат членовете на кабинета – Асен Цанков, Христо Статев, Асен Кантарджиев, пол. Иван Рогозаров и полк. Никола Костов. Министрите се настаняват във Виенския хотел „Империал”, а отделните служби се разполагат в сградата на Българското генерално консулство. Една от първите задачи, с осъществяването на която се заема задграничното БНП, е да спечели за своята кауза и да привлече на своя страна българите, намиращи се в чужбина, включително и представителите на дипломацията.
Обратно на това, правителството на ОФ в България, в което министър на външните работи и шеф на дипломацията е проф. Петко Стайнов, се захваща с „прочистването на нашия дипломатически персонал”. Голямата „чистка” започва с указ №30 на регентите, датиран 11 септември 1944 г., с който наведнъж са уволнени 15 пълномощни министри, от които 7 са в София, „на разположение в министерството”*. Останалите 8 се намират на мястото си, в оглавяваните от тях легации зад граница: Георги Кьосеиванов – в Берн, проф. Славчо Загоров – в Берлин, Иван Попов – в болница в Букурещ, Иван Стаменов – в Москва, Николай П. Николаев – в Стокхолм, ген. Михаил Йовов – в Хелзинки, Илия Белинов – в Братислава и Александър Николаев, който би следвало да е „на разположение на министерството”, но е в Стокхолм, тъй като след отзоваването му през януари 1944 г. не се връща в София. Пропуснати вероятно по недоглеждане, на следващия ден са освободени от длъжност и пълномощните министри Йордан Мечкаров в Загреб и Илия Бояджиев в Лисабон.
От титулярите на царските легации в чужбина са пощадени от уволнение Никола Балабанов – пълномощен министър в Анкара, Стоян Петров-Чомаков – в Токио и Димитър Наумов – в Буда Пеща. Не е освободен от поста и дори не е отзован Сава Киров, пълномощен министър от януари 1944 г. във Виши, независимо че от юни на същата година правителството на маршал Петен, към което е акредитиран, вече не съществува.
Всяко напускане на престижна държавна длъжност е, разбира се, неприятен житейски факт. Само по себе си обаче уволнението не задължава дипломатите да се завърнат в страната и не ги превръща автоматично в емигранти. В конкретния случай, към уволнените на 11 септември пълномощни министри се забелязва дори известна благосклонност от страна на външното министерство, тъй като в издадения указ се предвижда намиращите се в по-отдалечени места да освободят постовете си едва на 1 октомври, което най-малко означава, че до тази дата те ще получават и заплатата си във валута. Към това следва да се добави и многозначителния факт, че дипломатите са уволнени без мотиви. Формулировката „за фашистка дейност” ще бъде приложена избирателно седем месеца по-късно, през март 1945 г.
Тук ще избързам да кажа, че до средата на март 1945 г. от Министерството на външните работи са освободени от длъжност общо 65 служители от всякакъв ранг, като в бройката се включват не само задгранични представители, но и такива на работа във ведомството. За сравнение, за същия период от Министерството на правосъдието са освободени 340; от Министерството на просвещението – 3,228, а от Министерството на вътрешните работи – практически всички.
На 20 март 1945 г. ръководената от ген. Бирюзов Съюзна контролна комисия (СКК) изисква от Комисарството по изпълнение на споразумението за примирие (КИСП) точни сведения за проведените от правителството след 9 септември „мерки за прочистването от фашистки елементи на министерствата, главните правителствени учреждения, учебни заведения, войската” и пр.. До този момент всички уволнения във външното министерство са извършвани без каквито и да е обяснения. Затова, в изпълнение заповедта на СКК, министър П. Стайнов, който е и шеф на КИСП, нарежда спешно да бъдат променени със задна дата указите и заповедите на уволнени лица от собственото му ведомство в смисъл, че са били освободени заради проявена „фашистка дейност”.
В така снабдения с причина за уволнението списък от 17 дипломати, 12 се намират в чужбина: пълномощните министри Сл. Загоров, Н. П. Николаев, ген. М. Йовов, д-р Ал. Николаев и Й. Мечкаров; генералните консули Ст. Шопов и Д. Ходжов; аташетата по печата Ст. Попов, А. Николов, П. Лунгов, Ат. Бобев и канцлерът Ст.Иванов. Собствено, към датата на подмяната на указите и заповедите (24-26 март 1945 г.) пълномощните министри Загоров и Йовов са осъдени задочно на смърт от т.нар. „народен съд”, а през април предстои да бъдат осъдени и Н. П. Николаев, Ал. Николаев, Й. Мечкаров, Ан.Николов и Ат.Бобев.
На фона на вихрещите се масови репресии срещу висшите представители на управленския елит, кадровата политика на МВнР през есента на 1944 г. изглежда доста двусмислена, дори безобидна. Гледана отвън и преценена през дистанция, тя се възприема от българските представители зад граница като нещо второстепенно, а някои от тях така и не научават, че са уволнени и/или дадени под съд. За българите в чужбина, в по-общ смисъл, от съществено значение са окупацията на страната от съветските войски и опасността от съветизация, от една страна, а от друга – включването на България във войната срещу Германия и нейните сателити. Този развой на събитията поставя дипломатическите представителства в нова реалност, макар не една и съща за всички. В перспективата на изследването за проумяване самопреживяването на дипломатите, сравнителният анализ отличава реалностите според държавите, в които дипломатите се намират. Така условно могат да се оформят две групи за наблюдение – първата – във воюващите страни, а втората – в неутралните.
