След контрапреврата на Стефан Стамболов и Сава Муткуров държавните преврати за дълго време отсъстват от българската политическа сцена – почти четири десетилетия. Те се завръщат отново през междувоенния период и при това с особена честота, а причините за тях изобилстват. В международен план Виенската система е заменена от системата на колективната сигурност подсигурена от Обществото на народите. На преден план излизат нови идеологии (комунизъм, фашизъм, националсоциализъм), които променят коренно вътрешнополитическата обстановка в страните по целия свят. Авторитаризмът също добива особена популярност като способ за ефективно държавно управление и справяне с проблемите на епохата. В икономическо отношение възстановяването след Голямата война е бавен и сложен процес за победителите и особено за победените. Териториалните клаузи на мирните договори залагат нови противоречия между европейските нации. Всички тези предпоставки оказват особено влияние и върху политическия живот в България.
4. Деветоюнският преврат на Народния сговор и Военния съюз – 9 юни 1923 г.
От 1922 г. управлението на БЗНС все по-уверено започва да вървим към крайни методи на управление. По отношение на опозицията БЗНС става все по-радикална, и не търпи критика – спират се вестници, нарушава се свободата на словото. Оранжевата гвардия, създадена от крайното крило на БЗНС наречено Комитет за селска диктатура, не се свени да преследва и да „размахва цепеници“ срещу опозиционни политици. Военният съюз създаден след войната, който се радва на все по-голяма популярност и има огромно влияние върху Съюза на запасните офицери е забранен от правителството и излиза в нелегалност. Но Стамболийски не смята военните за опасност, което се оказва огромна грешка. Водачът на земеделците определя като първостепенни свои врагове комунистите и „македонстващите“. По своята същност БЗНС изначално е антикомунистическа партия и това е напълно нормално с оглед на факта, че БКП се обявява за защитник на интересите на работническата класа, т.е. градското население. А БЗНС изповядва съсловна идеология, ненавижда „градските мързеливци“ и защитава интересите на селското съсловие.Основната идея на БЗНС е, че властта трябва да принадлежи на селяните, тъй като те са мнозинство в България – това според земеделците е висша форма на демокрация.
Проблемът с „македонстващите“ (или по-точно ВМРО) идва от външнополитическата ориентация на БЗНС. Ал. Стамболийски поставя Беломорска Тракия и Южна Добруджа като първостепенни външнополитически цели за България. Според него постигането на тези цели преминава през сближение с Югославия – целта е да бъде разкъсан обръча на изолацията. В преследване на сближение Александър Стамболийски дава съгласието си за ликвидиране на дейността на ВМРО и преследване на четите им, отказва се от претенции към Македония, а думите му на срещата с Пашич в Белград на 8-9 ноември 1922 г., които предава в. Нов лист хвърлят българското общество в абсолютно възмущение: „Както взехте Македония, вземете и всички македонци, които се намират още в България. Нека са ви халал. Нам те само са пакостили. Заради тях са гинали българските синове… Аз съм винаги противник на македонците. Борил съм се против тях. Всички политически зверства в България са дело дело на македонците. Никога не бих воювал с вас заради македонците.“[i] С това изказване войната между БЗНС и ВМРО може да се счита за обявена.
На 17 септември 1922 г. БЗНС обявява война и на опозиционните буржоазни партии обединени в Конституционния блок. На този ден Конституционни блок организира мирни протестни действия срещу властта на земеделците в Търново. БЗНС отвръща на удара с конгрес на цвеклопроизводителите също в Търново. На 16 септември във влак от София за Търново пътуват водачите на блока – Теодор Теодоров, д-р Стоян Данев, Найчо Цанов, Александър Малинов и други. На гара Долни Дъбник „влакът е изтърбушен от „цвеклопроизводители“, въоръжени с дъбови еднометрови цепеници. Блокарите са бити и унижавани.“(Ст. Грънчаров). Същото се случва и в Търново, земеделците унищожават всички опити за критика или съпротива от страна на опозицията с брутални, насилствени методи.
През следващите месеци Александър Стамболийски уверено върви към установяване на земеделска диктатура. През пролетта на 1923 г. в БЗНС е проведена вътрешна чистка – умерените земеделци са изключени от партия, а един от тях е дори Райко Даскалов. През март правителството на Стамболийски подава оставка – насрочени са нови избори за 22 април. Целта на водача на земеделците е да състави ново правителство с по-голямо мнозинство в Народното събрание, за да осигури достатъчен брой гласове, които да подкрепят свикването на Велико народно събрание. От своя страна ВНС трябва да приеме нова конституция, която е изработена от Стамболийски. След като Оранжевата гвардия не позволява на опозицията да води предизборна кампания и извършва насилия и терор по време на изборите, БЗНС печели 52% от гласовете и съответно 86,5% от местата в НС – пътят към свикването на ВНС е открит.
Буржоазните партии и Военният съюз осъзнават, че установяването на земеделска диткатура няма как да бъде избегнато по легален път. Започва подготовката на Деветоюнския преврат. Главни организатори от Военния съюз са ген. Иван Русев, полковниците Иван Вълков, Христо Калфов, Кимон Георгиев и подполковник Никола Рачев. Цивилните участници представляват пъстра група от различни политически партии – Александър Цанков (Народен сговор), Боян Смилов (Либерална партия), Петър Тодоров (Радикална партия), Владимир Моллов (Демократическа партия), Цвятко Бобошевски (Народна партия), Димо Казасов (Социалдемократическа партия).
Ролите са ясно разпределени, военните трябва да осъществят преврата, а цивилните да осигурят стабилно правителство, което да застане начело на държавата. През нощта на 8 срещи 9 юни 1923 г. военните овладяват столицата без жертви. В провинцията селяните се вдигат на бунтове, но през следващите дни те са потушени от полицията и армията. Трагична е съдбата на Александър Стамболийски, който е открит в родното си село Славовица, измъчван и брутално убит от подчинените на капитан Харлаков. През следващите дни преследването на земеделски активисти продължава с пълна сила. Установено е първото правителство на Демократическия сговор начело с Александър Цанков.
5.Септемврийското въстание от 1923 година
По време на Деветоюнския преврат ЦК на БКП решава да заеме неутрална позиция. За комунистите това е стълкновение между „градската и селската буржоазия“. Изпълнителният комитет на Комунистическия интернационал (ИККИ) оценява тези действия като „най-голямото поражение, което някога се е падало на комунистическата партия“[ii]. ИККИ изпраща Васил Коларов (по това време негов генерален секретар), за да промени политическата линия на БКП и тя да премине към подготовка за въоръжена борба. Коларов влиза в България нелегално, но е заловен във Варна тъй като няма изрядни документи и е пратен в Шуменския затвор. В края на юли той излиза от затвора и пристига в София. Въпреки опитите на Коларов, ръководството на БКП продължава да държи на досегашната си позиция. ИККИ се принуждава да изпрати сътрудника на Виенското бюро на Коминтерна К. Абрамович, който в средата на август с помощта на Георги Димитров и Васил Коларов успява да започне подготовката на БКП за въстание. Създадена е Военна организация на БКП начело с Коста Янков. С политическата подготовка се заема Георги Димитров, който лансира идеята на Коминтерна за единен фронт. Предложения за участие във въстанието са изпратени до БЗНС, Социалдемократическата партия и Радикалната партия, но откликват само малка част от земеделците.
Работата на Военната организация върви бавно – набира се оръжие и средства, създават се планове за овладяването на ключови сгради във всеки град, набират се въстаници. Ясно личи, че голяма част от организациите на БКП не са готови за нелегална и въоръжена борба. В същото време властта научава за плановете на комунистите и на 12 септември в София полицията извършва акция по залавянето на комунистически водачи и организатори, при която е заловен Коста Янков – общият брой на арестуваните е 2500 души. В дните около акцията на полицията в някои села избухват въстания преждевременно – в Казанлъшка и Старозагорска околия. При тези условия на 18 септември се събира ЦК на БКП в половината си състав и по настояване на Г. Димитров и В. Коларов насрочва дата за въстанието – вечерта на 22 срещу 23 септември. На 20 септември ЦК избира Главен военнореволюционен комитет в състав – В. Коларов, Г. Димитров и Гаврил Генов. На 23 септември въстанието обхваща населени места от петте околии на Врачански окръг – Фердинандска, Берковска, Оряховска, Белослатинска и Врачанска. В периода 23-27 септември под въстаническа власт за кратко преминават – Кнежа, Оряхово, Бяла Слатина, Берковица и други. Град Фердинанд (дн. Монтана) е най-големият град, който комунистите превземат, той се превръща в център на въстанието до 27 септември.
В периода 20-22 септември въстават почти всички села в Пазарджишка, Панагюрска, Пловдивска околия, а също така Брацигово, Перущица, Цалапица. Въстанието в Софийски окръг е спряно, тъй като полицията успява да разгроми софийския военнореволюционен комитет. Въпреки това въстанието избухва в Самоковска, Пирдопска, Орханийска и др. околии.
Септемврийското въстание избухва предимно в малките градове и най-вече в селата, където населението ненавижда деветоюснките превратаджии. Нито един голям градски център не е превзет от комунистите. Действията на въстаниците са разпокъсани, те са слабо организирани и зле подготвени. Това позволява на правителството да освободи допълнителни полицейски и войскови части от големите градове и да ги разпредели към въстаналите села. На 28 септември Г. Димитров, В. Коларов и Г. Генов пресичат българо-югославската граница и бягат – до 30 септември Септемврийското въстание е окончателно смазано.
Правителството на Ал. Цанков се разправя безмилостно с конспираторите. Според данни на БКП са избити около 5000 души. Военните съдилища действат по съкратена процедура с едно обвинение – опит за насилствена промяна на държавния строй. Преследването на комунисти и земеделци продължава и след потушаването на въстанието. На следващата година правителството на Демократическия сговор приема Закон за защита на държавата.
Септемврийското въстание е един неуспешен опит за държавен преврат, то е и типичен пример за опит за преврат, който е организиран от външна сила. Основен проблем на българските комунисти е, че те опитват да приложат примера от Съветския съюз като шаблон върху българската действителност, без да са запознати с положението в страната. На практика БКП няма никакво желание да преминава към нелегални или насилствени действия до намесата на ИККИ и неговите пратеници – Васил Коларов и Георги Димитров. Според мен масовостта на Септемврийското въстание се дължи на дейното участие земеделците. Не случайно най-активни действия се водят именно в селата. За земеделците това въстание е опит за реванш срещу деветоюнските превратаджии.
6. Деветнадесетомайският преврат – 19 май 1934 година
След като второто правителство на Демократическия сговор начело с Андрей Ляпчев изхабява своя политически кредит заради Световната икономическа криза от 1929 г. През 1931 г. начело на държавата застава коалицията на Народния блок съставена от пет партии – Демократическа партия, БЗНС „Врабча 1“, Националлиберална партия, Радикална партия и БЗНС Стара Загора. Новото правителство начело с Никола Мушанов изтъква като основни цели икономическото възстановяване на страната от кризата и възстановяването на демократичните права и свободи според Търновската конституция. Целите на коалиционното правителство звучат изключително демократично и привлекателно, но скоро става повече от ясно, че политическото положение в страната е нестабилно. Управлението на Народния блок (1931 – 1934 г.) е съпроводено с безкрайна борба между управляващите партии – в държавното управление, администрацията и местната власт се развихря нечувана до този момент политическа партизанщина. Ежедневно във вестниците излизат новини за всевъзможни афери и „гешефти“, в които са замесени имена на управляващи. Това подкопава особено силно общественото доверие към управляващи и към парламентарната демокрация.
В този период в България се появяват най-различни нови политически партии и организации пропагандиращи своите идеи като единствено лекарство за разрешаването на политическата криза в страната. Това са различни организации, които копират фашизма, националсоциализма, други, които заемат само част от техните идеи, младежки националистически организации, политически движения, които се обявяват против парламентарно-партийната система като Звено и много други от всички части на политическия спектър. БЗНС е типичен пример за размножаването на партиите през 30-те години – БЗНС „Врабча 1“, БЗНС „Пладне“, БЗНС „Александър Стамболийски“, БЗНС „Стара Загора“ и други.
Катализатор на политическата криза са интерпелациите срещу министъра на железниците пощите и телеграфите Стоян Костурков (Радикална партия). През април и май 1934 г. той е обвинен в злоупотреби. Костурков отбягва отговор до средата на май, когато е притиснат в НС от всички парламентарни групи. В последствие Костурков признава, че е уволнил 3400 служители от своето ведомство. Той е изоставен дори и от своите съпартиици и на 4 май след вот на недоверие подава оставка. Поведението му дискредитира до крайност правителството на Народния блок. Но с това проблемите не спират – в НС започва борба между коалиционните партньори за вакантното министерско място. През следващите дни партиите не успяват да постигнат съгласие и на 14 май Никола Мушанов подава оставката на кабинета. На 17 май цар Борис III отново му връчва мандат за съставяне на правителство и „пазарлъците“ започват отначало.
Докато политическата криза в страната назрява Тайният военен съюз начело с Дамян Велчев следи зорко ситуацията и се подготвя да сложи край „издихающата демокрация“ на Народния блок. На 27 ноември 1933 г. е организиран конгрес на ТВС, на който Д. Велчев отправя призив за намеса на военните, ако политическата криза се задълбочи. Обсъждат се варианти и за политически партии, с които да бъде създадено правителство при евентуалното заемане на властта. За целта се спрягат БЗНС „Врабча 1“, Нардносоциалното движение на Ал. Цанков, но с най-голямо предпочитание са политически организации, които изповядват идеи за надпартийно управление – като Звено например. На практика от края на 1933 г. ТВС започва да се подготвя за държавен преврат.
Военният съюз бързо прониква сред младшите и старшите военни чинове, в Министерството на войната, във всички военни части. От 3000 души състав на офицерския корпус 814 са конспиратори на ТВС.[iii] Усилено се търсят и сътрудници за съставяне на правителство след преврата. Дни преди неговото осъществяване са проведени консултации с Александър Цанков, водачът на БЗНС „Врабча 1“ Д. Гичев, Христо Калфов и други. С оглед на тези консултации според Ст. Грънчаров голяма част от политиците в НС са знаели за предстоящия преврат. Смята се, че и цар Борис III има информация за плановете на ТВС, но към този момент решава да остане неутрален. Оставката на правителството на Мушанов е сигнал за действие за Дамян Велчев и неговите конспиратори
На 17 май Централното управление на Военния съюз насрочва акцията за нощта на 18 срещу 19 май. Държавният преврат е извършен по план, без да се пролее кръв. На 19 май 1934 г. Военният съюз и Звено поемат управлението на България, а за министър-председател е определен Кимон Георгиев. Много скоро надпартийната идеология на Звено е приложена в действие – политическите партии са забранени, Народното събрание е разпуснато, а правителството започва да управлява чрез укази. В България е установен безпартиен авторитарен режим.
Бележки
[i] Е. Стателова и С. Грънчаров, История на България 1878 – 1944 том 3, изд. Анубис, С, 1999, стр 387-388
[ii] История на България, том 9, изд. Тангра Таннакра ИК, С, 2012, стр. 198
[iii] 9 История на България, том 9, изд. Тангра Таннакра ИК, С, 2012, стр. 276
Библиография
Анегел Цураков, Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България, изд. Труд, С, 2008
Е. Стателова и С. Грънчаров, История на България 1878 – 1944 том 3, изд. Анубис, С, 1999
История на Българите, том 3, изд. Знание, С, 2009
История на Българите, том 4, изд. Знание, С, 2009
История на България, том 7, изд. АИ „Проф. Марин Дринов“. С, 1991
История на България, том 9, изд. Тангра Таннакра ИК, С, 2012
