Държавните преврати в България от Освобождението до края на XX век са една особено интересна, чувствителна и дори „пиперлива тема“. Върху по-голямата част от тях и днес историците продължават да спорят. В посочения времеви период държавните преврати изобилстват с особена честота от Освобождението до 9 септември 1944 г.
Определението на понятието държавен преврат не е еднозначно. Държавният преврат е насилствено или по-точно неконституционно (незаконно) завземане на властта. Често това се случва чрез военен бунт и е съпроводено с насилие, убийства и терор. Но държавният преврат може да бъде извършен без да бъде проливана кръв, само със силата на принуждаване. Затова според мен най-кратката дефиниция на това понятие е незаконнно или неконституционно завземане на властта в държавата.
Изхождайки от тази дефиниция ние открихме девет събития в Новата българска история, които можем да определим като държавен преврат. Тази статия няма за цел да изчерпва темата за броя или статута на събитията в Новата българска история окачествени като държавен преврат. Нейната основна цел е да маркира основните събития, които могат напълно основателно да се считат за успешни държавни преврати в периода 1878 – 1989 г.
1.Княз Александър I и „Режимът на пълномощията“ 1881 г.
С пристигането си на българска земя през лятото на 1879 г. княз Александър I Батенберг донася със себе си и опасенията от „твърде демократичния“ характер на Търновската конституция. Неговите възгледи за управление на държавата са основани на принципа на просветената монархия и силната монархическа власт – нещо несъвместимо с основния български закон. Основна цел пред Александър I става изменението на Търновската конституция. Тези негови страхове са подсилени и от българските либерали, които от своя страна смятат, че Търновската конституция не е достатъчно демократична и княза има прекалено много правомощия. В същото време общите интереси на консерваторите и Александър I ги превръщат в естествени съюзници по пътя към изменението на Търновската конституция в по-консервативен дух като се даде повече власт в ръцете на княза.
На 1 март 1881 г. революционери убиват руския император Александър II. Неговият наследник Александър III възприема реакционен курс срещу демократичните сили в руското общество. Българският княз счита това за мълчаливо съгласие по въпроса за изменение на Търновската конституция в консервативен дух чрез извънредни мерки.
На 27 април 1881 г. Александър I сваля либералното правителство от власт и назначава правителство начело с ген. Ернрот. Едновременно с това той издава прокламация: „В продължение на две години аз допуснах да станат всички възможни опити за устройството и правилното развитие на Княжеството, но за зла чест надеждите ми се осуетиха. Днес отечеството ми, съвършено дискредитирано отвън, се намира в голямо разстройство от вътре.“ В своята прокламация княза обявява, че трябва да бъде свикано Велико народно събрание, пред което той да представи своите условия за „правилното устройство и развитие на Княжеството“. Ако това не бъде изпълнено, той заявява, че ще абдикира.
Повече от ясно е че при нормални условия изборите за ВНС ще бъдат спечелени от либералната партия и консервативните промени на Търновската конституция няма да бъдат одобрени. Затова Александър I предприема извънредни мерки, които да му осигурят мнозинство във ВНС. Според мен точно в тези мерки се корени причината да наричаме налагането на „Режимът на пълномощията“ държавен преврат:
- Страната е разделена на 5 области начело с „черизвичайни комисари“, които разполагат с пълна власт;
- Учредени са специални военни съдилища към черизвичайните комисари, които са предназначени да съдят подбудителите на метежи и неподчинение спрямо властите;
- Военните съдилища предвиждат само два вида наказание – смъртна присъда, която се утвърждава от военния министър и се изпълнява в срок от 24 часа и затвор до 1 месец;
- Въведено е ограничение на свободата на словото и печата;
На 11 май 1881 г. Александър I обявява условията, които трябва да бъдат приети от ВНС, за да може да остане начело на страната:
- Извънредни правомощия за 7 години, през които княза да управлява чрез укази;
- Бюджетът за 1881 г. остава в сила и за 1882 г.
- Преди изтичане на 7-годишния срок да бъде свикано ново ВНС, което да извърши поправка на конституцията;
Изборите за ВНС са съпроводени с ограничения и насилие от страна на властите с цел да се осигури победата на поддръжниците на княза. На 1 юли 1881 г. в Свищов е открито Второто велико народно събрание. Условията на княза са приети без разисквания, а с аплодисменти за около час.
На 1 юли 1881 г. започва „Режимът на пълномощията“ (1881 – 1883 г.). В този период княза назначава две правителства съставени от руски генерали и консерватори, които претърпяват множество реконструкции. През първата година от управлението надмощие получават консерваторите, но княза осъзнава, че опитват да се наложат над него. Затова той прибягва до помощ от Русия – в България пристигат руските генерали Леонид Соболев и Александър Каулбарс. Противоречията с руските генерали, които опитват да наложат руското влияние в страната не закъсняват.
Князът осъзнава, че няма да може да наложи своята власт. В крайна сметка Александър I влошава отношенията си с консерваторите и „печели“ ненавистта на Александър III – българският княз остава съвсем сам срещу яростната опозиция на либералите. През септември 1883 г. той е принуден да сложи край на „Режима на пълномощията“ и да възстанови Търновската конституция.
Режимът на пълномощията укрепва вътрешно Княжеството, продължава изграждането на държавните институции и развитието на всяка една сфера от политическия и обществения живот. Но също така „съвършено“ дискредитира страна по отношение на външната политика. България влошава отношенията си с Русия.
2.Превратът срещу Александър I 9 август 1886 г.
След Съединението, Сръбско-българската война и признаването на Александър I за княз на България и главен губернатор на Източна Румелия чрез Топханенския акт (24 март 1886 г.), противно на очакванията политическата обстановка в страната не се успокоява. В Княжеството политическата полемика и критика се концетрира върху два основни въпроса – съдбата на Александър I с оглед на влошените отношения с Русия и условията, при които е признато Съединението. В обществото настъпва ново голямо разделение – между русофили и русофоби. Как изглежда това разделение по-подробно вижте в таблицата:
Русофилите застават твърдо зад позицията, че Александър I трябва да бъде „жертван“, за да бъдат изгладени отношенията с Русия. Русофобите от своя страна застават на националистически позиции и смятат, че отношенията с Русия могат да бъдат пожертвани в името на националните интереси и запазването на Александър I на престола. Външнополитическата обстановка също остава сложна – единствената Велика сила, която защитава Съединението е Великобритания. Съседните страни остават враждебни към България, а отношенията с Османската империя са сложни.
В тази обстановка на 9 август 1886 г. е организиран русофилски преврат срещу Александър I. Организатори са капитан Радко Димитриев, майор Петър Груев (по това време началник на Военното училище.), кап. Анастас Бендерев (по това време зам. Министър на войната).
В 2 часа сутринта детронаторите изпращат юнкери от Военното училище и една дружина от Струмския полк пред двореца. Петър Груев и Радко Димитриев принуждават Александър I да подпише своята абдикация и го извеждат от страната. Изпратено е съобщение до всички войскови части да положат клетва пред новото правителство, което е „съставено“ от детронаторите. В правителството са посочени имената на Др. Цанков, Ст. Стамболов, Т. Бурмов, Т. Икономов, В. Радославов, К. Стоилов и други. За председател е обявен Петко Каравелов. За обществото бързо става ясно, че това е фалшификация. А част от министрите начело с П. Каравелов категорично отказват участие. Детронаторите се принуждават да обявят ново правителство съставено само от русофили начело с митрополит Климент.
Още с първите действия на превратаджиите става ясно, че те са напълно неподготвени за ситуацията след свалянето на Александър I. Липсва им политическа подкрепа и съгласуваност. В същото време очакваната подкрепа от Русия така и не е получена – руската дипломация запазва мълчание. В тази обстановка новото правителство е напълно неподготвено за евентуална съпротива и изглежда обречено.
3.Контрапреврат на Стефан Стамболов и капитан Сава Муткуров
Превратът мобилизира политическите кръгове на русофобите. Още на 10 август Стефан Стамболов в качеството си на председател на Народното събрание обявява, че преврататът е престъпно дело. В същото време гарнизоните в Пловдив, Видин, Стара Загора, Ловеч, Плевен и др. отказват да положат клетва пред новото правителство. Между командващият на пловдивския гарнизон полковник Сава Муткуров и Стефан Стамболов е осъществена телеграфическа връзка, чрез която те съгласуват своите действия. На следващият ден Стамболов и Муткуров обявяват правителството на митрополит Климент за изменническо в прокламация. Обявено е княжеско наместничество (регентство) в състав – Ст. Стамболов, П.Р. Славейков и Георги Странски. Това действие е противоконституционно, тъй като ВНС или княза може да посочва регентство, но с оглед на извънредната ситуация водачите на контрапреврата считат, че в отсъствието на княза това е необходимо. На 14 август Ст. Стамболов изпраща телеграма до Александър I Батенберг с покана да се завърне на престола. В същото време от Пловдив към София тръгват военни части под командването на Сава Муткуров. Пред угрозата от кръвопролитен сблъсък в София, детронаторите взимат най-адекватното решение – те напускат столицата заедно със Струмския полк, а по-късно правят опит и да напуснат страната. Радко Даскалов успява да избяга, а Анастас Бендерев и Петър Груев са заловени.
На 17 август княз Александър I се завръща в България и поема отново управлението на страната. Великобритания и Австро-Унгария одобряват неговите действия и го подкрепят. Но проблемите не са разрешени и дори се задълбочават. Завръщането на княза не е единодушно одобрено от Народното събрание. Той е силно притеснен от факта, че голяма част от военните не го подкрепят, а преврата срещу него е организиран точно от тях. В същото време обществото остава разделено.
С пристигането си в България Александър I изпраща телеграма до руския император с молба за потвърждение на неговото завръщане. Но отношението на Русия остава все така враждебно: „Предвиждайки страшни последствия за тъй зле изпатилата страна, не мога да одобря Вашето завръщане в България… На Ваше Височество остава да решите, какво трябва да направите.“ От този момент князът вече не вярва, че неговото завръщане може да спомогне за преодоляването на вътрешната и външнополитическата криза обхванала България. На 25 август той обявява своята абдикация и назначава регентство в състав – Ст. Стамболов, П. Каравелов и Сава Муткуров. На следващия ден Александър I напуска България, с което започва Българската криза.
Държавните преврати от 1881 г. и 1886 г. са исторически събития, които са силно свързани. В голяма степен за абдикацията на българския княз съществена роля изиграва собствения му преврат и Режимът на пълномощията. Този преврат започва влошаването на отношенията между България и Русия, което ескалира след Съединението. На практика „доминото“ на политическите събития, които ще доведат до абдикацията е задействано от самия княз. Въпреки това според мен Александър I e жертва не само на своята неопитност, но и на сложната международна обстановка и противоречията между Великите сили.
Библиография
Анегел Цураков, Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България, изд. Труд, С, 2008
Е. Стателова и С. Грънчаров, История на България 1878 – 1944 том 3, изд. Анубис, С, 1999
История на Българите, том 3, изд. Знание, С, 2009
История на Българите, том 4, изд. Знание, С, 2009
История на България, том 7, изд. АИ „Проф. Марин Дринов“. С, 1991
