Априлското въстание (1876) без съмнение е връх в българската национално-освободителна идеология. Това е най-крупната въоръжена изява на българската национална революция.
Пресилено е ширещото се в историческата наука мнение, че тактиката и стратегията на организаторите на въстанието изиграва ключова роля в поражението на въстаниците и предопределя неговия резултат. Като цяло в историческата литература се изследват военните аспекти на въстанието, но същественият пропуск и недостатък на този тип изследвания е, че сами по себе си те не разглеждат въстанието като цел, различна от тази на борбата за независимост и самостоятелност. Напротив, не би било пресилено, ако твърдим, че идеологията на организаторите не е само военна съпротива, а нещо повече – тя е една своеобразна демонстрация на българското желание за свобода, на онзи български порив към независимост и самостоятелност, който българите демонстрират през вековете на турско робство и на онзи български стремеж за държавност, който исторически е заложен в нашия народ. В този ред на мисли, необективно би било да обвиним организаторите на въстанието в липса на далновидност и елементарни познания, сякаш самите те не са били наясно с политическата и военната мощ на Османската империя. Така, ако се откъснем от наложените в историята клишета, то ние бихме съзрели в тактиката на въстаниците нещо много по-важно от военните аспекти, от военната подготовка и организация на въстанието – саможертвата.
Ако започнем да мислим по този начин, то, както пише акад. Константин Косев, ние ще надминем търсенето на недостатъци в стратегията на въстанието и ще достигнем до политическата идеология, до истинския замисъл на въстаниците, а той, за съжаление, е печален. Печален, не защото въстанието е безмилостно потушено, печален, защото борците за нашата свобода умишлено и съзнателно плащат с живота си, с най-ценното, което имат, за да предадат на бъдещото поколение тъй желаната и искана независимост и държавност. Защо иначе прословутият Бенковски би палил и опожарявал цели градове и села, призовавайки българския народ да се вдигне на въстание, ако знаеше, че успехът на въстанието е сигурен?
Изказаното по-горе се подкрепя от думите на акад. Косев, който пише: „военното поражение е предварително калкулирано и влиза в сметките на стратегическия замисъл, който очевидно има за цел да постигне определен политически ефект. И го постига – военното поражение се превръща в политическа победа“
Политически резултати и значение на въстанието.
При потушаването на въстанието над 30 000 души са избити, без да се прави разлика между възраст, пол, обществено положение. Стотици градове и села са унищожени и буквално сринати със земята, а населението им е подложено на тежки репресии. Дълго време пушека на разрушението се виждал из българските земи. И все още звучали думите на водача на Хвърковатата чета: „Моята цел е постигната вече. В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей. А на Русия – нека тя заповяда“. И в думите на Бенковски прозира идеята за саможертва на въстаниците, идеята за една масова национална саможертва, която личи и от думите на Хр. Ботев: „ако сега не вземем участие в съсипването на Османската империя, рискуваме утре да сме последни, а може би и забравени в решаването на Източния въпрос“. Но Ботев прави и още нещо – той афишира избухването на Априлското въстание преди да се качи на кораба „Радецки“ и да отплава за България, защото за него е много по-важно да се постигне международен отзвук, а не военна победа[1]. Самият Каблешков, в унисон с идеята на Ботев, заявява: „Не в куршума на кремъклийката се надявах, а на гърмежа й, който трябваше да стигне до ушите на Европа, на братска Русия.“
Аргументите по-горе показват истинската идеология на събралите се в Гюргево апостоли, които чрез саможертвата си, целят да предизвикат Великите сили да обърнат поглед към случващото се на Балканите и най-после да решат Източния въпрос, в частност – бъднините на българската държава. И именно в това трябва да се търси величието на апостолите и като цяло на Априлското въстание. То не е самоцелна военна съпротива, нито опит за достигане до свобода чрез национална революция, а нещо много повече: то е опит чрез хилядите загубени животи да се вдигне една друга, много по-ползотворна и смислена революция – тази на човешкото, от която се ражда съчувствието. В това отношение революционерите изпълняват своя замисъл блестящо, защото въстанието идва в изключително подходяща политическа обстановка и то действително в сърцето на тиранина е отворена люта рана, защото едва шест месеца след въстанието, по време на Цариградската конференция, въпросът за българската свобода е централен и ключов, а неговото решение, както ще видим, ще се случи едва две години след това с Руско-турската освободителна война.
В заключение няма да е пресилено, ако заявим, че е необходимо и нужно да търсим корените на нашето освобождение не в Руско-турската война (1877-1878), а именно в саможертвата на апостолите и участниците в Априлското въстание, които превръщат каузата си в движеща сила за решението на българския въпрос.
В своята същина и по своята значимост, само по себе си, Априлското въстание е съизмеримо само с руската освободителна война, като път за постигане на свобода и откъсване от хомота на турското робство.
Международен отзвук на Априлското въстание.
Чрез самоотверженото въстание българския народ спечелил симпатиите на цялата световна общност, която остро осъдила действията на Османската империя и нейните покровители. Интелигенцията от почти всички европейски държави се обявила против опустошителните мерки на Високата порта и зверствата, които тя е направила спрямо българския народ. Жестокостите и кръвопролитията станалия причина видни писатели, журналисти и хора с обществена позиция да хванат перото и да нанесат жесток удар спрямо разрушенията, наложени от османците. Дописките на Макгахан, Скайлер, Ив дьо Вестин се превърнали в основа за разпространението на информация, касаеща случилото се по българските земи през 1876г.
Глас надигнали и видни поети и писатели, сред които Виктор Юго, Оскар Уайлд, Достоевски, Тургенев и Толстой.
