Състав на първото правителство от безпартийния режим
Министър на вътрешните работи и народното здраве − Георги Сапов е роден на 24 ноември 1873 г. в Разград. През 1895 г. завършва Военното училище в София и е произведен в чин подпоручик. Служи в 20-ти пехотен полк и във Военното училище. През 1899 г. е произведен в чин поручик, през 1904 г. в чин капитан. През Балканската война (1912 – 1913 г.) Георги Сапов е командир на дружина в 54-ти пехотен полк. Произведен е в чин майор. През Първата световна война до 1916 г. е командир на дружина в 17-и пехотен полк, след което поема командването на 22-ри пехотен тракийски полк. На 14 август 1916 г. е произведен в чин подполковник, след което е назначен за командир на 66-и пехотен полк. След края на войните е произведен в чин полковник. През 1926 г. е назначен за началник на Канцеларията при Министерството на войната. През 1928 г. е произведен в чин генерал-майор. През 1929 г. излиза в запаса и за известно време ръководи службата за оплаквания при Министерския съвет.
Министър на народното просвещение – Михаил Йовов е роден на 2 юли 1886 г. в Пловдив. През 1905 г. завършва Военното училище в София, като на 2 август е произведен в чин подпоручик и зачислен в 4-ти артилерийски полк. През 1912 г. завършва Николаевската генерал-щабна академия в Санкт-Петербург, Русия. През Балканската война е командир на батарея в 4-и артилерийски полк. На 30 април 1933 г. е произведен в чин генерал-майор. След Деветнадесетомайския преврат през 1934 г. е уволнен от армията. В периода 1940 – 1944 г. е депутат в XXV ОНС. След 9 септември 1944 г. емигрира в Швеция, а след това и в Аржентина, където умира на 64-годишна възраст. Осъден е на смърт задочно от т. нар. Народен съд.
Министър на финансите – Кирил Гунев е роден 1887 г. в Казанлък. През 1909 г. завършва право в Париж. Между 1919 и 1920 г. е съдия в София, а в периода 1920 − 1923 г. е юрисконсулт на Дирекцията за стопански грижи и на Министерството нафинансите. От 1923 г. Гунев работи в Българската народна банка като администратор и директор, през 1933 − 1935 г. е неин подуправител. През 1935 − 1938 г. е финансов министър в първото и второто правителство на Георги Кьосеиванов. След това е управител на Българската народна банка до есента на 1944 г. На 13 ноември 1944 г. Кирил Гунев и други негови подчинени са привлечени като обвиняеми към X състав на Народния съд, за дейността им при управлението на БНБ в периода на Втората световна война. Осъден е на 15 години затвор, 200 000 лева глоба и лишаване на права за 16 години. Кирил Гунев умира през 1949 г.
Министър на правосъдието – Димитър Пешев е роден на 25 юни 1894 г. в град Кюстендил. През 1915 г. започва да учи право в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Прекъсва образованието си, за да участва в Първата световна война. След войната завършва университета и работи като съдия в Пловдив и София, по-късно като прокурор, а от 1932 г. е адвокат. По това време участва в Управителния съвет на Българския туристически съюз и на основаната през 1934 г. Банка „Български кредит“. През март 1943 г. Пешев инициира протестно писмо до Богдан Филов, срещу депортирането на българските евреи. Писмото е подписано от 43 депутати и благодарение на обществения отзвук спомага отмяната на депортацията. Въпреки приноса на Димитър Пешев, през 1945 г. Народният съд го осъжда на 15 години затвор – „за фашистка дейност и антисемитизъм“. След застъпничеството на евреи, имащи влияние в правителството, доминирано от Българската комунистическа партия, е освободен след 13 месеца. Умира на 20 февруари 1973 г. в град София.
Министър на народното стопанство – Димитър Вълев е роден на 18 септември 1885 г. в Стара Загора. През 1903 г. завършва Търговско училище в Свищов, а в периода 1904 − 1909 г. учи търговски науки в Лайпциг и Брюксел. От 1910 до 1934 г. Вълев е член на Централния комитет на Българският търговски съюз. В периода 1935 − 1938 г. е министър на на търговията, промишлеността и труда в първото и второто правителство на Георги Кьосеиванов. Между 1937 и 1944 г. е председател на Българската търговска камара. След Деветосептемврийския преврат от 1944 година е интерниран в Свищов. От 1949 до 1963 г. е изселен в Левски, като прекарва и известно време в лагера Белене. Димитър Вълев умира в София на 12 август 1967 година.
Министър на обществените сгради, пътища и благоустройство – Спас Ганев е роден на 2 август 1888 година в Сливен. През 1908 г. завършва Военното училище в София. През Балканските войни командва батарея в Шести артилерийски полк, а през Първата световна война – артилерийско отделение. През 1921 година Ганев се уволнява от армията като подполковник и заминава в Германия. Завършва строително инженерство в Брауншвайг през 1925 г. В периода 1925 – 1934 г. ръководи строителството на големи обекти, като Военната фабрика в Казанлък и съдебните палати на София и Русе. Между 1935 и 1939 г. е министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството в първото, второто и третото правителство на Георги Кьосеиванов.
След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. Спас Ганев е осъден на смърт от т.нар. Народен съд за дейността си като народен представител и е разстрелян на 1 февруари 1945 г. в София. Присъдата е отменена от Върховния съд на 12 април 1996 г.
Министър на железниците, пощите и телеграфите – Константин Стоянов е роден през 1885 г. в София. Информацията за него е непълна. Той учи машинно инженерство във Виена, а след това работи като началник на железопътна тракция в София. От 1928 г. става началник на Тракционното отделение към БДЖ. В периода 1930 − 1935 г. е председател на Българското-инженерно архитектурно дружество. В периода 1935 – 1936 г. е министър на железниците, пощите и телеграфите.
Стабилизирането на вътрешнополитическата среда
Правителството започва работата си по нормализирането на политическото положение в страната с дейност за пълното елиминиране на Военния съюз. Основание за пълна съдебна разправа, дават твърденията за „офицерска конспирация“ и опит за преврат, застрашаващ личността на царя. Не можем да отречем, че ситуацията се преувеличава, за да се намери ясен и красноречив аргумент за разправа с царските противници. Това е „основателен“ ход на всеки един управник опитващ се да установи еднолична власт, дори доста забележим и в днешната модерна епоха.
Съдебният процес започва на 18 декември 1935 г. и продължава повече от два месеца. В края на февруари 1936 г. военния съд произнася смъртни присъди на Дамян Велчев и майор К. Станчев. По делото като обвиняем е привлечен и д-р Г.М.Димитров от БЗНС „Пладне“, като тук се откроява опитът да се премахне и част от опозиционния политически натюрел, неблагоразположен към царя. Присъдите са заменени с доживотен затвор по-късно, а осъдените са амнистирани след възвръщането на Южна Добруджа през септември 1940 г.
След съдебните процеси ген. Луков произнася официалната смъртна присъда на вече унищожения Военен съюз, с което армията е отстранена от политическия живот в страната. На 12 юни 1936 г. е издадена наредба-закон за запазване на моралната и материална сила на войската. В нея се очертават основните моменти, които трайно ограничават армията и различни групи в нея в изявяването на каквито и да било политически и противодържавни идеи и намерения, което рязко би ограничило появяващите се комунистически и републикански идеи сред войниците.
Една от основните черти в първото правителство на Кьосеиванов, е антипартийността. През декември 1935 г. са иззети архивите на партиите, а в началото на 1936 г. са разпродадени техните имоти. Това дава широка възможност за „тайна“ конспиративна дейност на опозиционните на режима партии. Те продължават да съществуват, извършвайки своята дейност в „нелегален“ облик. Засилва се дейността на политическата полиция и внимателното разузнаване на отделните партийни лидери.
Нужно е да се отбележат и няколко други важни факти за началото на безпартийния режим. Сред народа в годините след деветнадесетомайския преврат, огромното количество от обществените маси е разочаровано и незаинтересовано от политиката. Тук това е определящо като пояснение, защото обяснява какво кара народа да се насочва към една единствена основополагаща се политическа фигура. Хората са „изтерзани“ и негативно настроени към политическите партии, разочароващи обществото дълги години, със своята партизанщина и недалновидно управление. Със силната фигура на царя, плюс политическата апатия, и растящото подобряване на стопанските условия в страната, възможността за „народно одобрение“ към безпартийния режим нараства.
Съществували ли са реални предпоставки за „усвояване“ на фашистка или национал-социалистическа идеология сред политическите кръгове в обществото?
Ще обърна внимание на няколко факта за политическите разбирания през този период, от страна на двата противоположни политически центъра в Царство България. Да се даде отговор на въпроса „Дали има реална възможност да бъдат оформени и въведени фашистки методи и принципи в българската държавна политика?” е сложна задача. Тъй като трябва да вземем предвид разликите в географското и културно пространство между самите тоталитарни доктрини.
Дори самите десни политически движения в обществото, определяни дълги години като „фашистки“, са на мнение, че това практически е невъзможно и неприложимо. В думите на лидера на Народното социално движение – Александър Цанков, най-ясно се откроява мисълта за неприложимостта на фашизма в нашия политически ареал:
„Фашизмът е един италиански специалитет, който не намери приложение никъде другаде, освен в Италия… Той не унищожи, той възроди, и поднови италианските институти и основите на строя, който днес другите социални движения искат да съборят и стръвно атакуват.. Хитлеризмът е наистина едно голямо социално-политическо движение, създадено върху базата на недоволството, върху базата на тежките мирни договори. У нас, всичките тези идеи, за преустройство на държавата няма да дадат резултат, защото няма условия, които ги раждат, които ги крепят..“
В края на 1935 г. и първата половина на 1936 г. дясното движение на Цанков набира скорост, докато от ляво БРП(к) е с твърде малко привърженици, за да осигури нужният отпор. Показателно е и мнението на „българските комунисти“. Те оценяват новия политически режим и правителствен кабинет като „изцяло царски“, съставен от хора на монархическата клика и крупния финансов капитал. По-късно партията ще застъпи идеята за съществуващия „монархофашистки“ строй, понятие отдавна отхвърлено от историческата наука.
Ясно е, че в този период е трудно да определим наличието на фашистки и националсоциалистически принципи в държавната политика, а дори и в огромна част от обществените движения. Все пак съществуват опити за подобни „еквивалентни“ организации, просъществували за кратък период – Национал-социалистическа българска работническа партия. НСБРП е създадена през 1932 г., но само година след основаването й се разделя на две крила вследствие на дълбоки противоречия. А през 1934 г. НСБРП е забранена от режима на „деветнадесетомайците”.
В нашият културно-географски ареал, в нашите разбирания за „политическо устройство“, в мащабите на родната народопсихология, фашистките и национал-социалистическите идеи са неприложими. Според мен не съществува реална политическа „среда“ за развитието и налагането им и в българските държавни институции. Наложените вече в Европа немски и италиански политически стандарти не прилягат на българската обществено-политическа действителност.
Библиография
„Извадки из програмната реч на Александър Цанков „Нашият път“, произнесена в театър „Ренесанс“/ „Социално наляво, национализмът-напред“, Николай Поппетров. С.2009.
Ил. Димитров. Българската демократична общественост.., с.109.
Григор Велв. Диктатура терор геноцид шовинизъм фундаменти на комунизма, фашизма, националсоциализма. изд. Абагар, В. Търново, 2011
Дневник – Богдан Филов, изд. Отечествен фронт, С. 1990
