Статия в 2 стр., 7 мин. за четене:
След появилите се раздори между „превратаджиите“ от 19 май, вътрешните разпри и разкол във Военния съюз, и липсата на каквато и да е линия на управление назрява моментът, в който цар Борис III да поеме нещата в свои ръце. Преходното правителство на Андрей Тошев, успява донякъде да подготви политическата среда в страната за предстоящите промени във властта. Но то не може да бъде определено като начално правителство съставено от царя, като основа на безпартийния му режим. За начална точка приемаме твърдението, че Царският режим започва със съставянето на правителството на Георги Кьосеиванов на 23 ноември 1935 г.
Основите на безпартийния режим
С правителството на Кьосеиванов, царят става неоспорим държател на властта. Тук е важно да се определи основния характер на новото управление на страната. Не може то да бъде определяно като „диктатура“, тъй като не се наблюдават нейни съществени белези, макар да има някои по-второстепенни. Не е правилно да се използва и определението „личен режим“, защото царят не упражнява властта си лично, а чрез подчинени посредници. Не смятам да навлизам в обяснения, колко неправилно е определението за „монархофашизъм“ описващо този период. Тъй като то е натоварено с доста идеологизирани твърдения, гравитиращи в сферата на фантастиката. Реално това определение е дълбоко изоставено и опровергано, олицетворяващо научните порядки в българската историография преди 1989 г.
Характерът на новото правителство е безпартиен. То е царско, чиновническо, съставено е от хора с огромен интелектуален капацитет, но с неясни политически качества, поне до този момент. Вътрешнополитическата линия, която се следва, взаимства доста от създадените политически „принципи“ на „деветнадесетомайците“, като конституцията не е възстановена, наблюдава се задълбочаване на безпартийността в политическия живот в страната. Тези създадени вече условия са политическия лакмус за провеждането на безпартиен царски режим в страната.
Силните личности в правителството на Георги Кьосеиванов
Открояващите се личности в новото правителство са министър-председателят Георги Кьосеиванов и военният министър ген. Христо Луков.
Георги Кьосеиванов завършва право в Париж през 1905 г. Работи последователно в дипломатическите представителства на България в Рим, Берн, Берлин, Париж и др., след това е пълномощен министър в Гърция, Румъния и Югославия. Според Стефан Груев, той е умен, почтен, прозорлив, спокоен, дискретен, но лишен от енергия, воля, инициатива и темперамент. С тези свои черти, е идеален за зараждащия се безпартиен царски режим, макар че на моменти се открояват собствените му идеи, различни от тези на царя относно политическата линия на управление. Съумява да ги изрази, а и деликатно да работи по приложението им.
Генерал Христо Луков е роден във Варна на 6 януари 1888 г. Завършва Военното на Н.В. училище през 1907 г. с чин подпоручик. Участва във войните за национално обединение 1912 – 1918 г. като адютант на артилерийски полк, командир на батарея и на артилерийско отделение като достига чин майор. По време на Първата световна война служи в Първа пехотна софийска дивизия и Пета пехотна дунавска дивизия. След войните е командир на Четвърти артилерийски полк, началник на Артилерийската стрелкова школа (1924 – 1928 г.), на Учебното отделение в Артилерийската инспекция (1928 – 1934 г.), командир на Втора и Трета пехотна балканска дивизия. От 23 ноември 1935 г. до 4 януари 1938 г. Христо Луков е министър на войната в правителството на Георги Кьосеиванов. Отношенията му с цар Борис III се изострят в началото на 1938 г. Принуден е да се оттегли от правителството и е пенсиониран от армията. На 25 януари 1938 е произведен в чин генерал-лейтенант и преминава в запаса. От 1942 г. до смъртта си е главен водач на Съюза на българските национални легиони. Убит е в дома си на 13 февруари 1943 г. от комунистическа бойна група.
Генерал Христо Луков е абсолютния психологически антипод на Кьосеиванов. Той е енергичен, амбициозен и интелигентен. В същото време е убеден и вече доказал се противник на Военния съюз, съществен елемент в борбата за пълното унищожение на „съюза“ от страна на царя. Но и той, повлиян от своите разбирания за модерната политическа система, която трябва да се установи в страната, е готов да отстоява принципите си пред царя, със своят напорист и чепат характер, присъщ на един истински военен лидер.
Политическите принципи и виждания на генерал Луков, дълги години го очернят и тласкат личността му в тъмните страници на нашата история. На първо място трябва да вземем предвид, че той е военен, участвал в Първата световна война, защитавал достойно българската национална идея, а в последствие е усетил целия морален удар на Ньойските рестрикции наложени на българския народ. С оглед на събитията е напълно резонно у ген. Луков да се появят ревизионистки възгледи относно договорите след ПСВ, а с това и продължение на идеите за национално обединение.
На второ място „модерността“ на епохата (междувоенния период), появяващите се националсоциализъм и фашизъм, като политически течения са доста увлекателни за хора с характера на генерал Луков и като цяло за военния елит на една съкрушена от войната страна. Тези модерни течения се противопоставят на демократичната система, която открито изнемогва в този период и ясно се забелязва, че не функционира стабилно в доста общества. Съществуват доста противоречиви и не дотам мнения за „идеологическите“ възприятия на генерала.
Според доц. Лъчезар Стоянов, не можем да определим генерал Луков като изповядващ идеологията на фашизма и националсоциализма, тъй като не забелязваме основни принципи на тези две течения, плюс прилагането им където и да било.
Основно можем да определим, че във формирания безпартиен режим, двете открояващи се личности в първото „царско“ правителство, не биха влезли в определението „открити фашисти“, твърдение „проповядвано“ в един дълъг период от нашата история. Личността и характера им открито олицетворяват намеренията на царя за баланс в управлението, без прекрачване на установената граница, на оформящия се „царски режим“.
