Време е за втората част на статията! Тук ще разберете в кои исторически събития от Второто българско царство можем да открием „следите на орендата“. Приятно четене, приятели!
Статията ще разкрие пред Вас откъде се появява терминът „оренда“, какво се крие зад него и какви са неговите измерения в българската история!
Следите на орендата през Късното средновековие
Остатък от езическата оренда ще продължим да виждаме и във Второто българско царство, макар изворите, които ни говорят за това често да се тълкуват просто като легенди, преувеличения или приказки, разказвани от хората.
Струва си да обърнем внимание и на един друг дискусионен въпрос в историографията, който сякаш си остава повече мит, отколкото реалност. Това е въпросът дали и безспорно великият Красив Йоан, който наследява българския престол от своите братя Асен и Петър (1185-1187г), също не се е увлякъл по старите езически вярвания и след победата си през 1205г. при Одрин и пленяването на латинския император Балдуин Фландърски (1195-1205г.), също не е направил чаша-череп от победения противник? Нека преди да разискваме този въпрос погледнем какво казват изворите за случилото се след Битката при Одрин.
Никита Хониат, византийски историк и съвременник на събитията, пише: „А Балдуин беше заловен и отведен като пленник в Мизия. Оттам, закаран в Търново, беше хвърлен в тъмница и омотан във вериги до самия врат. ( Беше пазен в тъмница, като му беше турeна верига на врата и железа на краката. Оттам той беше закаран в Търново, най-известния от всички градове в Мизия, и беше хвърлен в тъмница.)
Обект на този исторически преглед няма да бъдат причините, поради които цар Калоян решава да убие Балдуин, след неговия престой в тъмницата. Някои историци, базирайки се на византийски извори предполагат, че смъртта на византийския император е насилствена. Това пише и Никита Хониат, който споменава, че след залавяните на императора, той бил окован във вериги и държан в плен дълго време в българската столица – Търново. След това авторът споделя, че раздразнен и „стигнал почти до лудост“ Калоян заповядал да доведат Балдуин от тъмницата, след което „да му отрежат краката до колената и ръцете до раменете с Тенедоска брадва “, а накрая да го хвърлят с главата надолу в пропаст. След всички извършени зверства от страна на българския владетел, императорът издържал три дни и завършил живота си „оставен за плячка на птиците небесни“.
Според Хониат Калоян заповядва да се отрежат краката и ръцете на императора, след което да го хвърлят с главата надолу в пропаст, но има един друг византийски историк, който е почти съвременник на българския владетел и който твърди следното: „Самият император Балдуин бил пленен от тях и докаран в окови при царя на българите Йоан. Неговата глава, както казват, подир убиването му, служела на варварина за чаша, след като била очистена цялата й вътрешност и наоколо била покрита с украса.“
Разбира се, не всеки историк вярва на думите на византийския автор, но трябва да обърнем внимание, че това не е късен исторически извор, а е писан от почти съвременник на събитията. Георги Акрополит живее и твори във втората половина на XIIIв., което означава, че събитията, за които говори не са се случили много преди неговите записки и той без съмнение има информация от преки източници и очевидци.
За днешните ни възприятия и за християнския морал, който абсолютно отрича езичеството (макар по-горе да обясних ролята на езичеството в българското християнство), е трудно да приемем, че българският владетел ще има дързостта да изпълнява ритуал, който са прилагали неговите езически предци. Но нека не забравяме, че именно Калоян е този, който се бие с Латинската империя малко след Великден – нещо, което католиците не са и могли да си помислят, че може да се случи.
В разрез с християнската традиция и с един от най-светлите й празници, Калоян разбива латинците край Одрин на 13 април 1205г. Не можем да тълкуваме смисъла на действията му като разрез с християнската догматика, защото те по-скоро показват изключителните политически умения, които има българският владетел, който не се спира дори пред религията, за да пребъде неговият народ.
Важно е да споменем, че освен всичко написано до този момент, почти всички владетели от Второто българско царство търсят и се опитват да създадат, а може би дори възстановят връзката с Първото българско царство. Затова свидетелства пренасянето на Омуртаговите колони в църквата „Св. Четиридесет мъченици“ в новата българска столица Велико Търново, за това свидетелства и поместената миниатюра на Крум в Манасиевата летопис. Защо пример за подобно взаимодействие да не е и този стар ритуал, който подобно на множеството езически вярвания, се е слял с християнството и отново показва уникалността на българската традиция и култура? Или може би в нашето идилично съзнание е трудно да проникнем в мисленето и светогледа на тогавашния българин у когото все още се коренят езическите вярвания и разбирания?
Със сигурност категоричен отговор за действията на цар Калоян едва ли за момента ще може да бъде даден. Липсват археологически основи, които може би никога няма да бъдат налице, за да гарантират наличието на подобен обичай във Второто българско царство. Липсват и категорични извори, които да говорят за това, но сякаш в съзнанието на повечето изследователи се таи мисълта, че „лошата съседка“, като каквато често бива определяна Византийската империя, нямаше да пропусне да напише за подобно отклонение от лоното на православието.
Но нека не забравяме, че ако българските владетели и аристокрация са под зоркото око и наблюденията на Южната ни съседка (Византия), то обикновеният българин е извън обсега на нейните измерения. В този ред на мисли онази чешка легенда, която разказваше за странстващия рицар, който попаднал на онзи странен български обичай с чаша-череп звучи изключително убедително. Именно тя, макар легенда, може да ни служи като огледало за тогавашните български разбирания и вяра. Нека изследователите не забравят, че и допреди години Омир и неговата „Илиада“ също бяха определяни за митове и легенди, но благодарение на вярата на един НЕ археолог, а любител се откри Троя – обект, на който и до днес светът се радва.
Фиг. №7, Съвременна интерпретация на чаша от череп
Легендата, за която споменах по-горе, е поместена в книгата на Йордан Андреев – „Любовните истории в Българското Средновековие“ . Ще предам легендата така, както авторът я е описал в своята книга, за да видим света на тогавашния българин през погледа на един чужденец.
„Веднъж Богорис и Милохнев били поканени на пиршество при един от ловните приятели на българина. Изведнъж рицарят с изумление видял, че на масата се появил „сребърен похар“, т.е. чаша направена от човешки череп. Необикновеният съд преминавал от ръце на ръце, но когато стигнал до Милохнев, обхванат от ужас и изпълнен с погнуса, рицарят отблъснал противната чаша. Присъстващите българи скочили на крака и извадили мечовете си, готови да посекат оскърбителя.“
По-натам авторът разказва как Богорис защитава Милохнев, а по-късно му обяснява, че в българските земи се счита за голяма чест да се предложи на госта да пие в подобна чаша-череп. Със своите действия Милохнев нанесъл огромна обида на домакина, като не приел да отпие от чашата. Легендата казва, че по този начин Милохнев „демонстрирал неуважение към един много древен и почитан български обичай“.
Легендата за младия рицар Милохнев се датира някъде от времето на цар Иван Асен II (1218-1241г.). Ако може да се вярва на тази чешка легенда, то старият езически обичай не е бил изкоренен от църквата, а напротив – сведенията, които написах по-горе показват, че орендизмът се пази като много почитан от българите обичай и вяра поне до средата на XIIIв.
Заключение
В заключение на всичко написано дотук мога да кажа, че независимо как ще определим българската вяра в божествената сила, независимо дали ще я назоваваме оренда или ще използваме предложението на Бешевлиев за динамизъм, то в основата на тази вяра стои връзката с Бога и онази сила, която може би е пазила, пази и ще продължава да пази и съхранява българския народ вовеки веков.
Използвана литература:
Георги Акрополит, „История“
Използвана във филма „Денят на владетелите“ (1986)
Йордан Андреев, „Любовните истории в Българското средновековие“
