Често си задаваме въпроса, докъде се е простирала България през Средновековието. Отговорът може би е лесен, но когато говорим за глобални мащаби. Предизвикателството идва, когато трябва да определим границите с точност или поне да сме близо до точността. Именно върху това ще акцентира този текст. Като се опирам на данните, които ни дават византийските хронисти относно крепостите Верея, Сервия и Лариса, ще се опитам да хвърля светлина върху това докъде е стигала най-южната граница на България по времето на цар Самуил.
Коментарът на проблема трябва да започне с един от основните трудове по темата, който дълго време е отправна точка за подобен тип проучвания. Това е „Политическата география на средновековната българска държава“ на Петър Коледаров. Разбира се, в този капитален труд е засегнат и въпросът и за границата, върху която акцентира настоящият текст. След като разглежда на кратко историята на България при цар Самуил, авторът достига до твърдението, че след превземането на крепостта Лариса, границата продължава още по-на юг, почти до р. Спархей. Това е отразено и в карта, която е поместена в труда му (фиг №1 тук). Именно с тази граница ще се заема и ще се опитам да я коригирам като предложа нов поглед върху това къде е била тя.
Византийският автор Лъв Дякон, съвременник на събитията, говори за превземането на Верея непосредствено след като описва поражението на ромеите при Траянови врата през 986 г. Той пише, че появяването на „звездата и огнените стълбове” били предвестници за превземането на Херсон от тавроскитите и на Верея от мизите. Следователно превземането на Верея може да разположи във времето между 986–989 г. В своя труд „Войните на цар Самуил и неговите приемници“ Г. Кашев изразява мнението, че крепостите Верея, Сервия и Лариса са паднали в български ръце преди 986 г., тъй като през тази година цар Самуил бил зает с похода на Василий II към Сердика и нямал възможност да ги завземе. Това мнение обаче е неоснователно, тъй като Лъв Дякон говори, че „звездата и огнените стълбове“ са предвестници, което означава, че превземането на Верея се е случило след битката в прохода Траянови врата. Васил Златарски отнася към този период и превземането на Сервия, а именно 989 г.
В подкрепа на тезата на Васил Златарски можем да приложим една грамота посочена от академик Иван Дуйчев, която говори за набезите на цар Самуил в околностите на Солун и около крепостта Йерисо. Грамотата е издадена от патриарх Николай II Хрисоверг (984–995) и е от месец април 989 г. В нея се говори за манастира Гоматос, който се намирал в тема Солун, под властта на крепостта Йерисо и е в съседство със Света гора. Той бил разорен от живеещите в съседство българи. Това ще рече, че наистина там е имало набези на българите и Сервия най-вероятно е паднала едва тогава, тъй като се намира в непосредствена близост до Солун и Света гора.
Когато разгледаме картата, се вижда разположението на двете крепости спрямо Лариса (фиг. 2). Те се явяват като подстъпи към нея. Следователно можем да си зададем въпроса, възможно ли е падането и присъединяването към българските територии на толкова важна крепост без да са неотрализирани укрепленията около нея и влизала ли е изобщо някога в границите на царството?
За да си отговорим на въпроса, е нужно да разгледаме в ретроспекция действията на българския цар около крепостта.
Първите действия на цар Самуил около Лариса се отнасят към 980 г. Към този момент тя е подчинена на владетеля, но не е окончателно превзета. За този променлив статут, в който крепостта ту се подчинява на цар Самуил, ту отхвърля властта му, ни дава сведения Кекавмен в своя „Стратегикон“. Именно заради това българският владетел предприема по-решителни действия, които ще бъдат отбелязани по-нататък в текста. В същата година българските войски извършват и първия си поход дълбоко на юг в Елада. Докато Самуиловите войни действат там, византийците повторно установяват контрол върху Лариса, която се оказва в тила на българската армия. Това е напълно възможно, тъй като в това време споменатите крепости Сервия и Верея са все още византийски (те попадат в български ръце между 986–989 г.) и отвоюването ѝ би било лесно.
Предвид разположението им около Лариса, за което вече споменах, оставането ѝ за дълго време в български ръце е невъзможно. Това кара Самуил да се върне назад, а по-късно да започне нова кампания срещу нея между 983–985 г. Според сведенията на Скилица владетелят на българите превзема Лариса и изселва цялото ѝ население. Това се потвърждава и от Кекавмен, който също говори изключително подробно за превземането й и споменава за поробване на цялото лариско население. Отново обаче липсват сведения за Верея и Сервия, фактически те все още се владеят от ромеите.
Това еднозначно показва, че укреплението отново не може да остане в български ръце за дълго. Цар Самуил отлично разбира това и го демонстрира чрез преселването на населението ѝ в посока Преспа. Следователно предполагам, че след кампанията от 983–985 г., макар тя да завърша успешно, Лариса не влиза в границите на българската държава, а единствено населението ѝ е преселено на българска територия. Най-южната граница в този момент стига до Костур и продължава в посока Битоля-Струмица, вероятно в близост до Серес и Солун, а след това, следва направление север-североизток.
Следващите действия, които се развиват около крепостта Лариса се отнасят към 996 г. По това време, според историците и изворите, Сервия е в български ръце. Следователно, можем да допуснем, че към този момент южната граница на българското царство вече стига дотам. Тоест, намира се по-южно, но не стига чак до Лариса.
Веднага след нападението срещу Солун през 996 г., цар Самуил предприема втори поход дълбоко в Елада. Въпреки че Верея и Сервия вече са в български ръце, Лариса отново не е включена трайно в българските предели. Основание за такова твърдение дава едно сведение у Скилица, според което непосредствено преди поражението при р. Сперхей от 996 г. Никифор Уран, византийски пълководец, който се сражава срещу цар Самуил в тази битка, оставил обоза на войската си в Лариса. Тъй като не говори за сражение при крепостта, предполагам, че тя все още е празна и в нея няма български гарнизон.
Скилица е византиец и не би пропуснал възможност да отбележи превземането на ключовата твърдината, ако е имало такова. Без българско присъствие в нея е невъзможно да смятаме, че тя се владее от българите и охранява южната граница на царството. Този втори поход завършва трагично за българските войски и те се изтеглят от Южна Гърция. Следователно и след 996 г. Лариса остава извън гранците на Самуилова България.
След този втори поход фронта на военни действия се измества към територията на жупанствата Зета (Дукля), Требине и Захълмие. След 1000 г. започва етапа от войните, в който предимството е на страната на ромеите. Оттук насетне цар Самуил няма възможност да действа в южна посока. С оглед на казаното дотук, допускам, че най-южната граница на Самуилова България не е стигала по на юг от Сервия.
Като доказателство, което още веднъж да подкрепи твърдението ми мога да добавя и написаното от Йоан Зонара. Той отбелязва, че след победата при р. Спархей от 996 г. ромеите си върнали и Верея и Сервия, като дори записва и имената на управниците им – Добромир и Никулица. На базата на това може да се потвърди, че те не просто са подчинени, а очевидно наистина са владени от българите. Летописецът обаче не споменава нищо за Лариса. Това ме кара да предполагам, че тези крепост наистина е празна и там не е имало български гарнизон, който да я охранява и да я държи в български ръце.
От казаното до тук може да се установи, че крепостта Лариса, макар и превзета от войските на цар Самуил, никога не влиза трайно в пределите на България през периода 985–1018 г. По-приемливо е да наречем пространството между Сервия и Лариса с термина „ничия земя“ или буферна зона. По този начин статутът на лариското укрепление може да бъде изяснен на фона на историческите условия през периода.
Използвана литература:
Коледаров, П. Политическата география на средновековната българска държава. София, 1979.
ГИБИ, V; ГИБИ, VІІ; ГИБИ, VІ.
Кашев, Г. Войните на цар Самуил и неговите приемници. София, 1933.
Златарски, В. История на Българската държава през средните векове. Том 1, Част 2. София, 1971.
Дуйчев, И. Проучвания върху българското Средновековие. София, 1945.
Ангелов, Д., Б. Чолпанов. Българска военна история от втората четвърт на X до втората половина на XV в. София, 1989.
