Едно от най-известните сражения от Българското средновековие, което е останало като пример за голяма победа е битката на кан Крум с византийския император Никифор I Геник. Още от създаването на българската историография в нея битува мнението, че сражението се е състояло във Върбишкия проход. Дали събитието е станало точно там ние не можем да твърдим със сигурност. Поради това темата заслужава преразглеждане.
Настоящият текст си поставя за цел да изложи някои гледни точки за мястото на битката, да проследи от къде тръгват твърденията за нейното местонахождение и да предложи нов поглед върху събитията от 26 юли 811 г.
В началото на изследването задължително трябва да отправим поглед върху историческите извори, които ни дават най-подробни сведения за битката между двамата владетели. Това е нужно, тъй като след това ще разгледаме тезите за мястото на битката от различните автори, а те разбира се, се позовават именно на фактите в изворите.
Първият от тях е „Хронография“ на Теофан Изповедник, който пише трудът си в началото на IX в. като продължение на хрониката на Георги Синкел. В него авторът предава подробно целия поход, но няма да обърнем внимание на подготовката и провеждането му, а само на финалното сражение. По думите на Теофан, след като отпразнува по много пищен начин превземането на Плиска, император Никифор се възгордява и отхвърля предложението за мир на кан Крум. Това време било използвано от българския владетел, за да прегради пътищата за изход от земите му. Това обърква императора и той започва да се лута из българските земи като дори започва да предусеща гибелния край. Това разбираме от думите, които признася – „Дори и крилати да бихме станали, никой да не се надява, че ще избегнем гибелта“. Това лутане продължава два дни, а не третия ден армията на ромеите е нападната от Крумовите войни, а ударът е насочен директно срещу императорската палатка. Така императорът е убит по „най-жалък начин“.
Вторият извор, който ще разгледаме е творбата на Георги Монах. Той твори по времето на император Михаил III и податките в произведението му стигат до средата на IX в. При него походът е предаден в по-ретроспективен вид, но също дава интересни сведения. Авторът говори за опожаряването на Крумовия дворец. В този текст отново е споменато предложението за мир от страна на българския владетел и отказа на василевса. След този отказ, за два дни кан Крум събира безчетна войска и напада ромеите, а преди това загражда всички входове и изходи на страната с дървени укрепления. Така той погубва самия Никифор и най-близките му велможи. След победата демонстративно прави от главата на василевса чаша и вдига наздравица с нея в компанията на всичките си приближени.
Житието на Йоаникий е един много интересен документ, който ни дава сведения за разглежданата от нас тема. Йоаникий живее до средата на IX в. Житието е запазено в две редакции от IXв. и една от Xв., но последната е препис от по-ранните две. В него се говори за похода на Никифор I и намерението му да се разправи с българите. В житието се казва, че когато императорът влиза в Плиска, той я срива до основи и се отдава на празнуване. Българите не гледат безпомощно, а събрали силна армия, която включва и наемници. След като се противопоставя и на ромеите на същото място, тоест Плиска, той ги побеждава, а в битката пада и самият император. Интересното в случая е, че за място на битката се посочва Плиска или териториите около нея.
Интересно е сведението, което ни дава Йоан Зонара, който живее и твори през първата половина на XII в. Неговата хроника започва от сътворението на света и завършва с управлението на Алексий I Комнин. В текста си той говори за превземането на Крумовия дворец и присвояването на българската хазна от страна на императора. Кан Крум опитва да измоли мир от ромеите, но василевсът категорично отказва подобно споразумение. В резултат от това, кан Крум събира войските си и през нощта напада военния лагер на византийците. Ударът е насочен към императорската палатка, която е оставена без охрана, тъй като всички почиват и неочакват българския удар. В тази българска атака императорът намира смъртта си. Според него дори е възможно близките на императора да са отнели живота му.
Единственият извор, който ни дава повече и по-подробни сведения за похода е битката като цяло е „Анонимнен ватикански разказ“. Той e открит и обнародван през втората половина на 30-те години на XX в. По своята същност той представлява най-подробният разказ за събитията от лятото на 811 г. За първи път е публикуван от Иван Дуйчев през 1936 г. В него се съдържат изключително ценни сведения за събитието между които числеността на българските отряди, броят на сраженията между двете армии, а също така рисува много подробно действията на василевса в българската столица и намеренията му да построи град на свое име там. Най-ценният факт е споменаването на посоката, в която се насочва армията победителка – „Прочее, като все още не мислил скоро да излезе, той преминал през средата на България, желаейки да стигне до Сердика, като смятал, че е завладял цяла България.“. Тази част от извора напълно противоречи на битуващия факт, че византийската армия се насочва към планинските проходи, където става жертва на българската засада.
Тук е време да си зададем въпроса, от къде тогава тръгва твърдението, че битката между двамата владетели се е провела във Върбишкия проход?
В своята „История на България през средните векове“, бащата на българската историография, Васил Златарски пише следното – „Между това Крум успял да събере войската си и през нощта срещу събота, 26 юли, той нападнал неочаквано на изплашените византийски войници в планинските теснини, вероятно във Върбишкия проход, дето станало страшно клане“. Безспорно трудът на първия български историограф има огромна стойност и значение в миналото, а дори и днес. Именно заради това Върбишкият проход влиза в историческата традиция и остава там като мястото, където императорът намира гибелта си.
Едни от изследователите, които първи дават своето мнение за мястото на битката между двамата владетели са Константин Иречек и братята Шкорпил.
Според Константин Иречек навлизането на Никифор I в българските земи, а и поражението му след това стават във Верагавския проход и Върбишкия проход, защото именно Върбишкият проход е най-използван през VIII и IX в.
Братята Шкорпил определят местоположението на битката в Котленския проход. Тяхното предположение се обославя с местно предание, което те откриват сред населението в този край. Според преданието, местна мома на име Вида предала укреплението на византийците и така направила работата на българите по-лесна. Освен това там имало местност, която носи името „Гръцки дол“. Според преданието там загиват 16 000 гърци заедно със своя цар.
По-късно К. Шкорпил прокарва едно свое малко по-променено мнение, в което твърди, че битката станала в Ришката долина, която е заобиколена от всички страни с планини. От това твърдение личи, че явно авторът сменя позицията и вместо Котленския проход сочи Ришкия проход като място на сражението.
В края на книгата си Васил Златарски обръща по-специално внимание на битката. В кратката статия „Съдбата на Никифор I в боя на 26 юли 811 г. и мястото на катастрофата“, той хвърля повече светлина около предполагаеми локации на битката. В този свой труд той отхвърля твърденията на историците писали по въпроса преди него. Според проф. Златарски да се търси сходство между исторически събития и местни предания е неоснователно, тъй като имена като „Гръцки дол“ възникват много по-късно от времето, в което се е състояло сражението между Никифор I и кан Крум.
Преди да пристъпим към по-новите тълкувания по въпроса, задължително трябва да разгледаме изворите, които използва В. Златарски. Авторът постоянно посочва и цитира източниците си, така че лесно можем да ги проследим. Основните такива са произведенията на Теофан Изповедник, Йоан Зонара, Михаил Сирийски и старобългарския препис на Манасиевата хроника. Много важно е да споменем и това, че по това време „Анонимен ватикански разказ“ не е познат на изследователите. Това безспорно оказва влияние върху твърденията и разсъжденията на автора.
Предположение за мястото на сражението дава и още един голям български историк. Петър Мутафчиев предполага, че когато армията преминавала покрай река Тича, тя е нападната от българските военни части, които заели позициите на съседните височини.
В своята книга „Първобългарите“ Веселин Бешевлиев реконструира събитията по близък до предложения от Мутафчиев начин. Спред него армията на византийците е ударена край река Тича, а след това тръгва в бягство към проходите на планината. Според него най-логично е да се приеме, че тя преминава през Ришкия проход, защото от там е най-пряката връзка между Дунав и Цариград.
От позицията на времето и познавайки „Анонимния ватикански разказ“, вниманието ни може да бъде насочено отново към битката и нейното преразглеждане. Именно това ще направим в следващите редове, позовавайки се и тълкувайки най-вече текста на ватиканския разказ.
„Прочее, като не мислил скоро да излезе от тук, той преминал през средата на България, желаейки да стигне до Сердика“. Така изворът предава посоката, в която се насочил императорът с войските след разграбването на Крумовата резиденция. Това ни дава право да се съмняваме в твърденията на историците, които сочат като място на битката проходите на Източна Стара планина като локация на сражението. Можем да приемем тази посока за достоверна, тъй като Сердика е в български ръце, а отвоюването й окончателно би сложило край на българската държава, каквато е и основната цел на похода. За византийците това е изключително важен град. Именно той до голяма степен контролира военния път Виа Милитарис и представлява стратегически център за тях. По данни в изворите (Теофан Изповедник в разказа за превземането на Сердика през 809 г.) разбираме, че ромеите държат там гранизон от 6000 човека, което към този момент превишава дори и столичната гвардия. В по-ранните времена толкова е била числеността на един римски легион. Подобни сили ромеите разполагат по границите с Арабския халифат. Не е нужно да се споменава що за военна сила представлява халифата по това време. Това е сигурно доказателство за това колко сериозно приемат те тази твърдина. Завоюването й от Крум през 809 е най-сериозният удар по интересите на Византия. В историографията дори се говори, че към 811 г. българските армии за втори път нападат Сердика и я превземат. Може би именно това е причината за похода на Никифор I Геник от същата година. Чрез всичко казано до тук можем да се доверим на „Анонимния ватикански разказ“ и окончателно да приемем, че посоката, в която се движи армията на василевса е „през средата на България“ т.е. през Дунавската равнина.
При успешно освобождаване на този град, императорът ще може да се прибере в Константинопол като премине през традиционния диагонален път Виа Милитарис и по този начин ще си спести преминаването на планинските проходи. Разбира се, за да стигне до Сердика, ромейският владетел отново трябва да се движи по път, който да го отведе там. По кой път тогава тръгва той?
През Северна България преминава старият римски път Одесос-Марцианополис-Никополис ад Иструм-Сердика. Може би именно от там се движи и византийската армия. Такова твърдение изказва Евгени Дерменджиев в статията си „Една хипотеза за похода на Никифор I в България през 811 г.“. Звучи логично да приемем направлението като достоверно, тъй като несъмнено, за да се придвижва една бойна част е нужен път. Трябва да добавим обаче, че според извора армията се пръска, така че не цялата армия следва едно и също направление.
Приемайки, че посоката на движение е Сердика впечатление прави и още един факт. След излизането от Плиска армията им се движи 15 дни по това направление. Тук можем да се запитаме какво разстояние изминават византийците за тези дни. В боен ход една армия може да измине около 20 км за един ден. Това означава, че за 15 дена километрите биха били около 300. Според Е. Дерменджиев няма как да се премине това разстояние, тъй като трябва да се вземат под внимание горещините през месец юли, а и топографските особености на региона. Именно поради тези причини той твърди, че армията може да преминава най-много от 10 до 15 км на ден. Можем да се съгласим с това твърдение, но обяснението за това е друго и се намира в самия исторически извор. Според анонимния автор императорът занемарява ръководенето на войката и изпада в мания за величие. Тя на свой ред се отдава на грабежи и бездействие. Именно това не позволява на нашествениците в българските земи да изминат голямо разстояние за този период от време и да следват направлението стриктно по определен път. До къде достигат тогава ромейските войски?
Отново в извора откриваме податка за това. Първото препятствие, пред което се изправят ромеите в деня на българското нападение е мъчнопроходима и тинеста река. Нужно е да се каже, че в основните извори за битката не се споменава, че сражението протича в планински проход. Именно заради това можем да търсим мястото на битката и в равните части на България или теснини между височини. Първата река, която може да се окаже пред тях е р. Янтра. Ако преминат през нея, войските ще се окажат пред р. Осъм. Тъй като по-близката река е Янтра, а и около нея има множество възвишения, от които българите биха могли да наблюдават маневрите на ромеите, можем да приемем, че именно тя се споменава в извора. Е. Дерменджиев опитва да посочи и точното място на битката. Според него първоначалният удар става около мястото, където река Росица се влива в Янтра, тъй като там местата са доста мочурливи и отговарят на описанието във Ватиканския разказ. Втората част от битката е преследване на ромеите в посока юг през Търновската котловина. Това си твърдение авторът подкрепя с находка на златен солид на Никифор I, който е открит в околностите на с. Капиново. От там продължавайки в южна посока има достатъчно теснини, които могат да са мястото на погрома над византийците, който е описан в анонимния разказ.
От извора е ясно, че армията се разпръснала и не действала като едно цяло. Ето защо някои от ромейските войници успяват да избегнат първоначалното поражение, вероятно около реките Росица и Янтра, и достигат до споменатата „преградата, която българите съградили“. Дали обаче тази преграда е построена специално за тази битка можем само да предполагаме. Едно логично обяснение намираме в статията „Дървената преграда в старопланинския проход през 811 г.“ на Камен Станев. След като анализира преградните стени и валове, които са издигани в периода на Първото българско царство, авторът достига до заключението, че това е стара стена, която е издигната в защита на българските граници при атака от юг, а не от север. В труда конкретно се анализират и други логични факти като например палежът на стената, който не би бил възможен при скоро отсечени и сложени дървета. Взима се под внимание и големината на стената, която е изключително дълга и ромеите няма как да я заобиколят. Изграждането на толкова голяма стена няма как да се случи за толкова кратко време. Освен това на стената липсва български гарнизон, който да отбранява съоражението. Безспорно, ако то е издигнато за тази битка и българите очакват ромеите да отидат точно там и на стената трябва да се намира българска военна част. Друг силен аргумент на автора е мястото на защитния вал. В извора той е локализиран южно от стената. Можем да твърдим, че валът е от южната страна, тъй като вече приехме тезата, която определя бягството на ромеите в посока от север на юг, а и те се натъкват на рова едва, когато прескачат стената. Тоест те прескачат нейната северна част и попадат на вала от южната й страна. Ето какво пише в извора:„Онези пък, които се надявали да избегнат гибелта в реката, стигнали до преградата, която българите били съградили и била много яка и твърде мъчнопроходима. Тъй като те неможели да я прекосят с конете си, оставяли конете, покатервали се с ръце и крака и увисвали на другата страна. На външната страна обаче имало изкопан дълбок ров и, когато те се прехвърляли от височината, крайниците им се разкъсвали“. Заключението, че валът се разполага пред страната, от която се очаква нападението, в случая от юг, няма как да се подложи на съмнение. Много лесно можем да проверим как са строени валовете във времето на Първото българско царство и да се уверим в казаното от него.
Сведения за гранични укрепления от типа описван в споменатата статия можем да открием и в други източници. В изворите имаме много податки за укрепени, труднопроходими места в проходите водещи към България. Така например патриарх Никифор ни дава сведения, че Константин V потегля на поход срещу българите, а те от своя страна укрепват „мъчно проходимите места на своята планина“. Арабският писател Ал Масуди, който живее през X в. описва границите на земята, в която живеят българите като „обкръжена с трънеста ограда, която има отвърстия, подобни на прозорци, и тази ограда е подобна на стена до прокоп.
Всичко това ни кара да се съгласим с мнението на К. Станев и да приемем, че оградата не е построена непосредствено преди битката. По-скоро това е стара гранична преграда, на която част от ромеите се натъкват при безредните си опити за бягство от поражението.
Както беше споменато по-горе в текста, няма да ангажираме читателя с конректно предположение за мястото на битката. Вместо това ще предложим една примерна реконструкция на събитието, водейки се по заключенията, които направихме до момента и двата най-пълни извора за случилото се – Теофан Изповедник и „Анонимен ватикански разказ“.
След излизането от превзетата Плиска, императортът не предприема решителни действия и бърз поход към крайната цел – Сердика. В петнадесетте дни, които той се лута из България, кан Крум организира сериозна бойна сила. Именно с тази сила той напада дезорганизираната ромейска армия, но не в проходите на Балкана, а някъде из Дунавската равнина, тъй като никъде не се споменава, че императорската палатка е нападната в теснините на Балкана и пътят за Сердика не минава от там, а през „средата на България“. Една част успява да се спаси от първоначалната атака и „тинестата река“, а в бягството си стига до „голяма дървена преграда“, която не е изградена за това сражение, а е старо българско укрепление, намиращо се в Предбалкана. Къде точно не можем да твърдим, но ако се доверим на Е. Дерменджиев и аргумента му за златния солид на Никифор I, това е станало в близост от днешно Велико Търново.
В заключение можем да направим няколко извода от представеното изложение. След появата на „Анонимен ватикански разказ“ и направените констатации тук, можем да преосмислим битката и да отхвърлим Върбишкия проход като местонахождение на засадата. Новата задача пред историците е не да търсят в кой проход на Източна Стара планина е станала битката, а да издирят достатъчно доказателства, за да се затвърди мнението, че местоположението на сражението е в Централна България. Тоест Върбишкият проход да се отхърли окончателно от историографията. Още една задача, която се очертава пред изследователите на миналото е да се установи на кое точно укрепително съоръжение се натъкват ромеите. Конкретната статия представи в обобщен вид твърденията за мястото на сражението между кан Крум и Никифор I и предложи евентуална реконструкция на събитията водейки се по изводите направени в текста.
Източници:
ГИБИ, 3, София, 1960. ; ГИБИ, 4, София, 1961. ; ГИБИ, 7 , София, 1968 ; Златарски. В. История на България през средните веков. Т 1, Част 1, София, 2007 ; Иречек. К. Княжество България. Т II, Пловдив, 1899. ; Шкорпил. В и К. Някои бележки върху археологически и исторически изследвания в Тракия. Пловдив, 1885. ; Шкорпил. К. Абоба-Плиска. – Сб. ИРАИК. X, 1905. ; П. Мутафчиев. История на българския народ 681-1323. София, 1986. ; Бешевлиев. В. Първобългарите. Пловдив, 2008 ; Павлов, П. Забравени и неразбрани. Събития и личности от Българското Средновековие. София, 2010. ; Дерменджиев. Е. Една хипотеза за похода на император Никифор I в България през 811 г. – Сб: Studia protobulgarica et medievalia europensia В чест на професор Веселин Бешевлиев. София, 2005 ; Станев. К. Дървената преграда в старопланинския проход през 811. – Сп. История. София, 2007. ; Рашев. Р Раннобългарски землени укрепителни съоръжения – Сб. Български средновековни градове и крепости, 1, съст. Кузев. А, Гюзелев. В, София, 1981 г. ; Христоматия по история на България, Т I. ред. и съст. Гюзелев. В. Петров. П., София, 1978.
