Всяка година добричлии празнуват деня на своя град на 25 септември. На този ден през 1940 г. войските на Н. В. цар Борис III Обединител изпълняват своя свещен дълг към Отечеството и завземат града. От този тържествен и радостен миг Добрич е отново неразделна част от България. За освобождаваните четири пъти добричлии това е специален ден. Но 25 септември 1940 г. е ден и от национално значение!
Защо ли?
В следващите редове предлагам своя отговор на този въпрос.
Още от епохата на Възраждането народът ни се е стремял към Свобода и Обединение. Априлското въстание (1876 г.) е най-яркия пример за този стремеж. Чрез него въстаниците заявили пред Света, че в Османската империя има народ, който е готов да се бори за Свободата си, който е узрял за самостоятелен политически живот и който е склонен по-скоро да умре, отколкото да продължи да вегетира в границите на империята. Отговорът на целия просветен свят не закъснял – година по-късно Русия обявила поредна война на Османската империя, която се оказала Освободителна за българите. Тя била последва и от може би най-голямата илюзия в българската история – Санстефанският мирен договор, който предвиждал създаването на голяма българска държава, която обаче имала кратък живот. На Берлинския конгрес (юни – юли 1878 г.) великите сили я разпокъсали на пет части. Решенията на великите сили били в основата за зараждането на Българския национален въпрос – обединение на всички българи в пределите на Отечеството.
Историческата съдба се е разпоредила по такъв начин, че и трите мирни крачки по пътя на Обединението били направени през месец септември, но през различни години.
Със Съединението на Княжество България и Източна Румелия и успешната му защита българите постигнали първия етап от националното си обединение и ревизията на несправедливия Берлински договор. Изключително важна роля в това събитие изиграл княз Александър I, който на 8 септември обявява във Велико Търново, че „…признавам прогласеното Съединение и приемам да бъда Княз и на Южна България…“. С тази своя постъпка князът застанал до своя народ и срещу великите сили, превръщайки обявяването Съединение в държавна политика.
Следващата голяма крачка по пътя към националното обединение е миналия преди няколко дни 22 септември – денят на Независимостта. В прочетения от княз/цар Фердинанд I манифест е отбелязано следното: „…Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не треба да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля – да бъде според както той иска. Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят. Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция…“.
Разкъсването на формалните „узи“, които пречели на националното Обединение позволило на България да води самостоятелна политика. Това ѝ позволило да участва в двете Балкански войни и в Първата световна война, в преследване на националния идеал. Резултатът обаче бил разочароващ, описан най-точно от заглавието на една от книгите на генерал Стефан Тошев – „Победени без да бъдем бити“. В тези войни България изгубила територии, населени с българи, включително и Южна Добруджа. Едва в тази обстановка Добруджанския въпрос станал отново част от Българския национален въпрос.
Между двете Световни войни българската дипломация насочила своите усилия към мирна ревизия на Ньойския диктат от 1919 г. Умелото лавиране на цар Борис III и правителството на професор Богдан Филов между европейските велики сили дало възможност на 7 септември 1940 г. да бъде сключен Крайовският договор. По силата му Кралство Румъния се задължила да върне доброволно Южна Добруджа в пределите на Царство България. Радостта и въодушевлението взели връх в българското общество.
На 28 октомври 1940 г. цар Борис III открил втората редовна сесия на XXV-то Обикновено народно събрание с думите:
„Господа народни представители,
С особено задоволство констатирам, че следваната досега външна политика даде щастливи резултати. На 7 септември т. г. правителствата на България и Румъния подписаха в Крайова един договор, по силата на който Южна Добруджа отново се върна в пределите на Българското Царство. Това събитие се посрещна от целия български народ с изблик на дълбока радост. И Вие, Господа народни представители, одобрихте единодушно този договор в миналата извънредна сесия на Народното събрание, като станахте изразители на чувствата на народа и на неговата признателност към великите водачи на Германия и Италия за инициативата и приятелското им съдействие при уреждането на добруджанския въпрос…“.
За българите време връщането на Южна Добруджа към България по мирен път било не само международен дипломатически успех, а и повод за радост. То е новото начало за национално обединение. Най-добре народните нагласи са отразени в „Златна книга за Златна Добруджа“. В нея Фани Попова-Мутафова пише: „От най-източния кът на нашата земя, където Ирник и Исперих сложиха основите на българската държава, днес пак от там изгрява възродения ни блян за свободна, обединена и велика България. Нека в тази поличба на Божията справедливост и вечно тържество на истината да видим един знак за още по-щастливи бъдни дни“. Към нейния призив се присъединява и д-р Борис Вазов, според когото „Връщането на Златна Добруджа е първата стъпка към постигане на нашите народни и държавни въжделения“.
Може би най-точната оценка за значението на връщането на Южна Добруджа в пределите на България дава Стилян Чилингиров: „Българската трагедия започна с откъсването на Добруджа от снагата на България. От Добруджа започва и нейното премахване. Нека да вярваме, че по същия път ще се върнат и останалите земи към майката-родина. Най-сетне, Върховната справедливост тръгна по стъпките на Върховната несправедливост, за да изличи и последните им следи. А в правдата е бъдещето на всички; в правдата е и бъдещето на българския народ. Поклон пред нея и топли прегръдки за хубавата Добруджа!“.
* * *
Септември е месеца на национална гордост за българите. Обявяването на Съединението и Независимостта показали на Света, че българския народ ще следва, доколкото може, своя национален идеал. Днес всички ние, наследниците на онези смели български политици, дипломати, военни и общественици, се прекланяме пред тяхната памет. Прекланяме се пред техния подвиг и помним завета им – Съединението прави силата.
Последната част от „великолепната тройка“ на българското Обединение – договорът от Крайова остава затрупан в прашните стари книги. Всъщност този договор е също толкова значим, колкото и Съединението и Независимостта. Както отбелязва Григор Василев, един от българските министри, „След 6 септемврий 1885 г. дойде 7 септемврий 1940 г.“.
В заключение ще се позволя да цитирам част от манифеста на цар Борис III към българския народ по повод връщането на Южна Добруджа в пределите на България:
„Българи,
Едно свещено българско въжделение се изпълни. Нека благодарим на Бога, че ни даде възможност, да дочакаме този исторически ден. Нека всенародната ни радост издигне още по-високо и по-крепко народното единение, устрема и вдъхновението за безспирен възход и светли бъднини!“
Използвана литература:
Българските царе в Народното събрание (1879–1946). Тронни слова. София, 1996.
Златна книга за Златна Добруджа. София, 1940.
История на България. Том 7. България 1878-1903. София, 1991.
Палангурски, М. Нова история на България. I. Княжеството. София, 2013.
