В геополитиката няма приятелство и братство.
Големите държави имат дългосрочни цели, които преследват с векове. Независимо кой е начело на държавата, каква е формата на управление, с кой води войни и с кой се съюзява. Великата сила винаги има една единствена цел – да преследва своята дългосрочна стратегия, без изключения, без извинения и със всички (позволени или не) средства. Именно това отличава Великите сили от малките държави.
За добро или зло в геополитическо отношение България е сред малките държави. Както през Първата световна война, така и днес ние сме длъжни да се съобразяваме с Великите сили и външнополитическите обстоятелства, за да преследваме нашите цели… Но(!) в това съобразяване няма сантименти, няма филии и фобии, няма братство и вечни врагове, няма освободители и освободени. За съжаление свръх симпатиите към определени държави и народи са порок за българския народ до ден днешен и тези сантименти често костват нашите, българските цели.
„Филството“ и „фобството“ са пороци… в очите на огромна част от обществото ни те са лесна формула за успех и в същото време оправдание за всичките ни провали, несгоди и слабости. В тези пороци се вплитат умело две от най-грозните черти на нашия народ – чуждопоклонничеството и склонността винаги да търсим вината за провалите в другите. Затова когато говорим за Ньой или, за който и да е друг момент от нашата история винаги трябва да отчитаме факта, че в геополитиката няма приятели, нито „братя“.
За Втората национална катастрофа известна вина имат Великите сили, но основната вина носим ние – българският народ. Ако не вярвате помислете добре: Когато говорим за български успехи, като Съединението или Независимостта ние обичаме да казваме „България постигна съвсем сама този успех!“. Но когато говорим за някой провал като Ньой, най-често казваме: „Великите сили са виновни за тази катастрофа!“, за Първата национална катастрофа пък са ни виновни „Съюзниците разбойници“.
Колкото по-бързо осъзнаем, че отстояването на нашите интереси зависи изцяло от нас, днес, сега и утре, толкова по-добре за България. Колкото по-скоро потърсим вината в себе си и погледнем трезво на миналото си, толкова по-скоро ще дойде промяната. А в природата оцеляват и побеждат само тези, които умеят да се приспособяват и да се променят достатъчно бързо.
Македония днес няма (почти) нищо общо с Македония от 1914 година
Когато говорим за Ньойския мирен договор няма как да пропуснем темата Македония, като основна и неделима част от съкрушения ни идеал за Национално обединение. Но колкото и да боли ние трябва да признаем, че днес Македония е много далеч (може би безвъзвратно далеч) от българското етническо землище. И Ньой има особена за слуга за това.
След Ньойския мирен договор Македония постепенно губи статута си на първостепенна външнополитическа цел за Българското царство. Самият Александър Стамболийски заявява на сърбите „Халал да ви е!“ и добавя, че македонските българи само са напакостили на България. Тези думи и някои последващи действия на земеделския водач костват главата му. Следващите български правителства през 20-те години на XX век се ориентират към мирна ревизия на Ньойския договор. През 30-те години България започва да се фокусира върху ревизия на териториалните клаузи на договора. В тази насока особено усилено се работи в периода 1935-1940 г., когато Георги Кьосеиванов определя по важност териториите, които България се стреми да си върне чрез ревизия:
- Южна Добруджа
- Беломорска Тракия
- Македония
Македония е пожертвана временно в името на съюзничество и приятелство с Югославия, която трябва да послужи за разбиване на антибългарския Балкански пакт. За връщането на Македония в рамките на Царство България се заговаря директно едва, когато Германия обявява война на Югославия през Втората световна война. След като последната отказва да стане част от силите на Оста.
Двадесетте години под гръцка и сръбска власт силно изменят характера на Македония. Дори самият Богдан Филов отбелязва в дневника си, че областта е силно изостанала и бедна, българското население е доста редуцирано, но все още е мнозинство. Съкрушителният удар върху българския облик на Македония нанася настаняването на комунизма в Източна Европа след Втората световна война и създаването на македонска нация и език.

Днес колкото и силно да крещим „Македония е българска!“ няма да постигнем нищо. Колкото повече обвиняваме македонците, толкова повече се отдалечаваме от тях. Македония трябва да извърви своя преход, както ние вървим по нашия. И ако при нас отърсването на историята ни от марксистко-ленинските митологеми върви с добри темпове, то в Македония това отърсване ще бъде много по-трудно. Защото то неминуемо преминава през безмилостния въпрос на историята – „Как и кога възникна държавата Македония и македонският народ?“. Лично аз съчувствам на македонците. Сигурен съм, че много от тях често си задават въпроса – „Кои сме ние всъщност?“. И този въпрос ги плаши. И това е нормално, защото това което се случи с Македония е страшно. Или както казва Ванче Михайлов: „Какво се случи с Македония ли? С Македония се случи страшна трагедия!“. Македония е една епопея, една човешка трагедия в нашата история.
Днес Македония е рана, която ние трябва да лекуваме с търпение, постоянство и мъдрост, а не като изпадаме в крайности и обвинения. В XXI век ние няма как да връщаме Македония с похвати и лозунги от XX век. Ние трябва да се променим като научим уроците на историята си.
Преди да критикуваме трябва да влезем в обувките на съвременниците
В наши дни често сме особено критични към политиците (правителството на Васил Радославов, цар Фердинанд, а в края на войната и Александър Малинов), които включват България на страната на Централните сили в Първата световна война. Най-често като грешка се изтъква борбата за Македония, която е слабост в предложенията на Антантата и силна страна в тези на Централните сили. Съвсем лекомислено, но категорично като грешка се отчита и присъединяването на България към Централните сили. Тези разсъждения не са съдържателни и полезни поради няколко причини:
- Междусъюзническата война и общественото мнение – след свръх усилията положени от народа ни в Балканската война и „предателството“ на съюзниците (за което България също има своите заслуги) общественото мнение е твърдо за нова война за освобождение на Македония и отмъщение за предателите гърци и сърби;
- Тежкото положение на българите в Македония – според множество източници и историци след Букурещкия мирен договор положението на българското население в Македония става по-тежко отколкото е било под властта на Османската империя. Гърция и Сърбия не признават българската националност в Македония, изготвят фалшива статистика за населението, прилагат асимилационна политика. Тази тенденция се задълбочава особено след Ньойския диктат;
- Предателството на Антантата през Балканските войни – Балканският съюз се споразумява с руския император той да играе ролята на арбитър при определянето на границите след войната с Османската империя. Но на практика Русия скрито фаворизира Сърбия и Гърция, а след началото на Междусъюзническата война и Румъния. Причината – тези страни гравитират в сферата на влияние на Антантата. Много по-лесно е, те да бъдат спечелени и привлечени за сметка на компрометираната България, която в очите на Европа е агресор.
- Несигурните и закъснели обещания на Антантата – особено голям проблем за България е нуждата от военен заем, за да може страната да участва активно в Първата световна война. Централните сили дават много по-изгодна оферта. Относно Македония, Антантата обещава евентуални отстъпки от страна на Гърция и Сърбия след войната, но тези отстъпки звучат твърде условно. Споменът за тежките преговори при създаването на Балканския съюз и грабителството в Букурещ са достатъчно основание българското правителство да се отнесе с недоверие към Антантата и да отхвърли предложенията й.
- Ситуацията по фронтовете през 1915 г. – през „Българското лято“ на 1915 г., когато България е ключът на Балканите и воюващите страни стават все по-настойчиви към нея. Инициативата вече е в полза на Централните сили – Дарданелската операция е пред провал, а Германия и Австро-Унгария постигат успехи на Източния фронт. Никой не подозира, че войната ще продължи още цели три години. Самата Европа не е виждала толкова дълга война от времето на Наполеон.
Не можем да отречем, че решенията взети през лятото на 1915 година водят до Втората национална катастрофа. Но не бива да бъдем критични до крайност. Според мен ние сме длъжни да отдадем нужната почит и уважение към държавниците, водили България в този бурен период от историята. Период на тежки решения и огромни изпитания, чиито измерения ние днес много трудно можем да си представим от дистанцията на времето и от удобния диван в електрифицирания ни и добре затоплен дом.
България счупи оковите на Ньойския диктат!
Днес мнозина ще кажат, че Ньойският договор не е „чак толкова лош за България“. И ще се аргументират като го сравнят с мирните договори на останалите страни от Централните сили. Друг „силен“ аргумент е твърдението, че на практика България не е изплатила репарациите. Което е вярно…
Ньойският договор е непсраведлив и унизителен диктат. Всъщност цялата Версайска система е такава! Защо?!
- Репарациите не са редуцирани и в последствие отменени по силата на Ньойския договор. А благодарение на огромните усилия на българската дипломация и в следствие на няколко допълнителни споразумения. На практика дори победителите скоро след подписването на мирните договори осъзнават, че изплащането на определените репарации в рамките на договора е невъзможно.
- Тоталното игнориране на принципа на народностите за сметка на егоизма и принципа на завоеванието. Огромни етнически общности из цяла Европа са подложени на асимилация и репресии заради несправедливите граници, разчертани от Версайската система.
- Победителките игнорират безжалостно Карнегиевата анкета и призивите за спаведливост на Удроу Уилсън. Призивите за гаранции за правата на българите останали извън пределите на родината също остават нечути.
- Несправедливостта на Версайската система носи на Европа и света нови радикални идеологии (комунизъм, националсоциализъм и фашизъм), които от своя страна водят до граждански войни, терор и още разруха. В същото време основната задача на победителите е да запазят изгодното статукво.
- Огорчението, унижението от бруталността на Версайската система, смесени с нови радикални идеологии посаждат реваншизъм в сърцата на победените народи. Реваншизъм, който ще кулминира само 20 години по-късно в нова и още по-кръвопролитна война.
Въпреки всичко България счупи оковите на Ньойския диктат – не защото той „не е толкова лош и несправедлив“, а защото България и българският народ никога не спряха да се борят. Защото външната политика на България и усилията на всеки българин от 27 ноември 1919 г. до 9 септември 1944 г. могат да се изразят с едно изречение – „Мирна ревизия на Ньойския диктат.“ Независимо от волята на Великите сили и повратностите на съдбата България оцеля и дори успя да спаси Южна Добруджа. Затова според мен 27 ноември не трябва да бъде ден на нихилизъм и радикализъм, а ден на смирение, в който да си спомним, да почетем, да благодарим за всичките жертви, борби и усилия на нашите предци в името на България, в името на нас самите.