На 19 април се навършиха 80 години от Българският Великден. По този повод в предаването История.Бг бе разгледана темата “Окупация, спасение или присъединяване. Българското управление в Македония, Поморавието и Западна Тракия 1941-1944 г.”. В рамките на предаването нямаше как да бъде пропусната темата за депортацията на  11 343 евреи от Беломорието и Вардарска Македония, която предизвика спор между част от гостите.

Основна част от спора се оказа въпросът „Каква точно е ролята на България в депортацията на евреите в Македония?“. Спор, в който ролята на  яростен обвинител на България застана Стефан Дечев, който в общественото пространство всъщност е известен само с тази си злощастна роля. Негов опонент беше проф. Ангел Димитров, който с доста по-премерен тон, аргументация и обективен поглед укроти стремежите на доц. Дечев.

Основен аргумент на Стефан Дечев е фактът, че депортацията се е случила в рамките на т.нар. Нови земи и че българската държава участва в нея. Естествено, че депортацията е факт и това злощастно събитие не може да бъде отречено. Но ако доц. Дечев претендира, че е историк, а не политик който се възползва от международната конюнктура, трябва да признае обстоятелствата, при които се случват тези събития. А именно, че не България, а Германия е инициатор на депортацията. Също така трябва да бъде отчетен фактът, че тя щеше да има много по-големи размери, ако не беше съпротивата на България. Спогодбата Клодиус-Попов е ярък пример за това до колко България има пълен контрол над Македония и Беломорието и до колко тези области са ѝ  дадени за окупация и администрация –т.е. положението е временно и за това в германските карти Балканите са разчертани с демаркационни линии, а не с граници.  България не влезе по своя воля в Тристранния пакт, не въведе и по своя воля антиеврейското законодателство. Но за сметка на това по своя воля си върна Южна Добруджа по мирен път, по своя воля не взе участие във военни действия, по своя воля запази дипломатически отношения със СССР (докато СССР не ѝ обяви война), по своя воля опита доколкото може безкръвно да осъществи за последен път Националният идеал, по своя воля спаси над 50 хиляди български евреи и по своя воля остана извън огъня на войната до 9 септември 1944 г.

Както проф. Ангел Димитров спомена в предаването – днес Германия поема пълната вина за депортацията на евреите от Македония. Очевидно е че на някои това въобще не им харесва.

Кой си ти, бе Дечев, да опитваш да превръщаш България в най-големия виновник за депортацията на евреите от Македония?

Кой си ти да обясняваш, че през 40-те години Беломорието далеч не отговаря на определението „изконно български земи“ като се аргументираш с османска и гръцка топонимия? И първокурсниците знаят, че такава топонимия има и в България по това време, но това не доказва, че например в Чамкория няма изконно българско население. Кой си ти да обявяваш, че „според преброяването на българското население през 1941 г. там то е под 10%“, но елегантно да пропускаш защо това е така? Какво стана с българите в Беломорието след Първата световна война, Дечев? А какво стана с българите в Южна Добруджа? Какво стана с българите в Западните покрайнини и Македония? А ако се върнем по-назад и те попитаме какво стана с българите в Северна Добруджа и Поморавието? Какво ли толкова се е случило в тези земи след войните, че бежанците не смеят да се върнат в домовете си, дори след като българската армия отново ги е заела? Явно тяхната депортация не е толкова важна, не е значима, защото тях не ги защитаваш. Може би, защото осветляването на съдбата на стотици хиляди унижени, опропастени, унищожени животи в тези „изконно български територии“ от страна на нашите съседи днес не носи политически кредит и дивиденти? За тях няма кой да търси възмездие, няма кой да потърси извинение, няма кой да отдаде почит.