Велико Търново. Разхождам се сред мъгливите централни улици на старопрестолния град, промъквайки се неохотно между пешеходния трафик и предизборните ремонти. Ненадейно се подхлъзвам на една от плуващите в калта плочки и за да избегна по-близка среща с разкаляния пейзаж се подпирам на близка стена. След като първоначалното възмущение от неприятната ситуация отминава, погледът ми е привлечен от особения външен вид на тази фасадна стена. На пръв поглед поредната нашарена с „графити” (грозни и неразбираеми драсканици на чужд език), но в нея имаше нещо смущаващо, нещо което предизвика едновременно недоумение и огорчение в мен. Изпод всички тези драсканици личеше портрет на Васил Левски, изрисуван със спрей и шаблон – той беше безмилостно заличен от някой „човек на изкуството”. Продължих по пътя си, вече нито ремонтите, нито хората ми правеха впечатление. А за мое огромно съжаление не след дълго видях още няколко портрета на Апостола със сходна съдба. Изпълнен с мрачни мисли се запътих към дома си под засилващия се дъжд… в съзнанието ми безмилостно се прокрадваше един тежък въпрос: Умират ли героите? И не защото някой е надраскал нещо върху една стена, а друг е драскал върху него. Не подкрепям подобен тип изкуство, но няколкото портрета на Васил Левски върху изпълнените с всевъзможни цапаници улици могат да бъдат вкарани спокойно в графата „бял кахър”. Въпросът не е и в това…
За мен този задраскан портрет е еманация на нашето общество – останало без никаква или оскъдна родова памет и национално самосъзнание. Той е символ на нашата безпринципност, а причините не се коренят в някакъв локален проблем, не. Причините имат национален мащаб, защото не е нормално унищожаването и поругаването на български(!) паметници да е ежедневие и примери има много – надрасканият преди година паметник Конниците, един от символите на Велико Търново, надраскан е и паметникът „Майка България” в Плевен, подложен на подигравка бе паметник на Левски в Бургас и много(!) други. Ярък пример за липса на национално самосъзнание в национален мащаб бе „историческият” спор около паметника на цар Самуил, чието откриване от повод за гордост и смирение се превърна в кръчмарска свада на „пишман историци”, прилежно отразена от националните ни медии. Опитът на хората, които вложиха своите средства, време и енергия да обединят нацията ни с този български монумент и неговото истинско значение, бе удавен в медийна помия и антибългарски брътвежи, а народът ни за пореден път бе безмилостно разделен на „критици” и „защитници”. И тъй като това не бе достатъчно за „критиците”, след откриването лампите, които осветяват паметника бяха заляни с боя. Нормално ли е това? Не, не е нормално… Също както не е нормално да съществува терминът „турско присъствие”, но това е друга тема.
Националните герои умират, когато ги забравяме, когато изоставяме паметниците им, когато не пазим техните завети, когато децата ни не знаят защо почиват на 22 септември, но с ентусиазъм се подготвят за Хелоуин. И преди да обвиним държавата, политиците, образованието, даскала или дори илюминатите за забвението на националните ни герои, нека се замислим − „Ние помним ли ги?”, „Пазим ли заветите им?”. Липсата на национално самосъзнание и родова памет, води до това героите да бъдат забравени или да умират (двете са равнозначни). По-лошото е, че днес не осъзнаваме кой ги убива… убиваме ги ние самите, защото ние сме тези, които трябва да ги помнят… Не някой друг.
