Трявна: там, където добрите хора все още съществуват.

Часовниковата кула. Снимка: Данислава Савова

Велико Търново. Скучен петъчен ден, някъде преди обяд. С Антон и Станислав споделяме масата в тясната кухня, а от телевизора се чува глъчка. Не каква да е, а парламентарна. За кой ли път силно изпъва нервите ни с нечленоразделна реч, лъжи, клевети и други подобни.Тъкмо отново да захванем словесна схватка с телевизора, и телефонът звъни. Николай е!

− Какво правите бе, съсели?
− Нищо, буквално – измънка Станислав.
− Хайде с Данислава да ви водим на Трявна!

Споглеждаме се и без много да му мислим, зарязваме петъчните лекции и ето ни петимата в колата. Летим из гористите поли на Стара планина, саркастично приветстваме соц.-паметниците из прохода Хаинбоаз и само от време на време затаяваме дъх край турските ТИР-ове.

Бавно пъплим по стръмните хълмове и бясно се спускаме по също толкова стръмни склонове. Изведнъж пред нас се открива сгушена в Стара планина възрожденска Трявна.

Слизаме от колата, весели, но някак леко притеснени – чужд град, непознати хора. Още не сме се огледали наоколо, и една възрастна дама ни приближава с думите:

− Не сте оттук, нали?

Отговаряме положително и тя веднага ни упътва. Откъде да минем, за да стигнем до Стария град, какво да посетим, на кое да обърнем внимание. Сякаш местните живеят в един прекрасен възрожденски музей, из който биха те развели, без дори да ги молиш.

Вървим бавно из центъра, Николай се досеща, че утре ще му спрат тока.

Влизаме в пощата и вече сме леко напрегнати – очаква ни порядъчна опашка. Но място за напрежение няма. О, изненада – всеки чака реда си, никой не се бута, а възрастен мъж ни посреща сякаш сме стари приятели и ни казва, че е последен; ние сме след него. Завързваме сърдечен разговор, времето минава неусетно.

Напускаме пощата с усмивка и продължаваме обиколката си. Влизаме в Стария град, виждаме часовниковата кула и времето спира – потапяме се в XIX век. Следват паметник на Райна Попгеоргиева и родната къща на Пенчо Славейков. С поклон влизаш в този храм на българщината и не ти остава нищо друго, освен да замълчиш и да притаиш дъх.

Трявна е един от безконечните извори на възрожденския дух. Опиянени от него, радостни и горди продължаваме по тесните улички, а в наш спътник се превръща едно изключително дружелюбно куче. Започва да се стъмва. Чувстваме, че сме пропуснали нещо, но времето ни притиска. Сдобиваме се с магнитчета с лика на часовниковата кула от едно малко дюкянче и с нежелание крачим към колата. Напускаме града със смесени чувства.

Изкачвайки едно възвишение, забелязваме, че се открива страхотна гледка към градчето. Решаваме да спрем и да му се полюбуваме за последно. В този момент ни подминава кола, която след няколко метра спира и се връща към нас. Вече е почти тъмно. Предпазливо се приближаваме и чуваме любезен глас:

− Всичко наред ли е?

Отговаряме положително и скачаме обратно в колата. А Станислав, сякаш прочел мислите ни, възкликва:

− Боже, в този град даже и кучетата са възпитани и гостоприемни!

Град-музей, пазител на българското и човешката добродетел. Зарежда те с гордост, с радост. Град, непокътнат от времето. Завинаги запазил в себе си възрожденския български дух, историята, добротата на изстрадалия ни народ.

Сгушил се в полите на Стара планина, успял е да се скрие от злобата, завистта, клеветите и лъжите, от телевизора, от низките „ценности“ на модерната ни епоха. Град на гостоприемни хора, съхранили доброто в сърцата си въпреки тежките времена. Трявна е там, където добрите хора все още съществуват.  

Когато някой ми каже: „Абе, няма вече добри хора“, това е толкова смешно, отвратително, нихилистично. Страната пука по шевовете от добри хора.

Кофти е това, че ние се вглеждаме в утайката. Пишем за утайката, четем за утайката, правим филми за утайката.

И ни се струва, че всичко е утайка, а то не е така.

– Джоко Росич