Източник: https://www.facebook.com/KrustevArt/
Споменът ме връща
в дядовата къща,
все там.
Там детски смях звъни.
Там царство на игри.
С колене разбити,
яхнали звездите,
гонехме мечтите
все там.
Там преди 100 лета.
Там в мойта махала.
Прашни калдаръми
слизат във съня ми
белите салкъми са там.
Като дим в комина
детството отмина
боже щом те има
върни ме там.
На моят дядо
За мен най-много в този живот има значение човекът. Как ти говори, как те гледа, как се чувства когато разговаря с теб. С такива истински „човеци“ съм се срещала не малко пъти. След което се чувствам заредена и готова да направя всичко, което някога съм желала. Тези същества се пишат винаги с главна буква – Човек от петите до главата. Според моето клето съществуване това са хората, които нямайки нищо се усмихват и радват на всичко. Всички тези думи ви се струват странни, но аз ще ви обясня защо разсъждавам така…
Всичко което съм, сега в този момент, не по-рано, не в бъдеще е отражение на един единствен човек.. моят Дядо. Няма да разказвам биографичната му история, защото не е изобщо впечатляваща. Ще разкажа това, което ме накара и ме направи това, което съм. Дядо ми е скромен човек, роден в малко село до гр. Плевен, село Крушовица. Единственото нещо, което е правил през живота си е да работи. И то не какво, а да се занимава със земеделие. Ще си кажете – ха, селянин. Ами да селянин, но не какъв да е. Истински човек, народен, земен, морален, трудолюбив и честен. Ще си кажете пак..- Е как да не говори така все пак й е дядо?!. Израснала съм с тези така наречени „селяни“, но много повече като хора от всички средностатистически българи в момента. Никога не съм била по-щастлива от дните прекарани на село, когато бях малка. Бих била най-щастливия човек на света, ако някой ден децата ми могат да се докоснат до простотата и същевременно идилията на селото. Да тичат безгрижно с филия лютеница и сирене по малките калдаръмени улички, да се учат да карат колело именно по тези стръмни и страшни на вид улички за едно дете, да опознават животните и растенията на обикалящата ги природа, да пият току-що издоеното прясно мляко от кравата, за която се грижат баба и дядо.. Мога да опиша хиляди прекрасни спомени от детството си на село, но за мен най-важните спомени не са тези. Те са онези спомени, в които дядо ми ме учеше как да прекопая стръкчето домат, за да може да ми даде хубави плодове.. Как да изчистя на малките теленца, за да са щастливи и доволни..Как да издоя кравата сама в случай, че някой ден на дядо не му е добре.. Спомените, в които се връщам назад, за да си припомня на какво ме научи моят дядо.. Тези спомени ще останат вечни, винаги ще ги разказвам и от това не ме е срам. Както стоя и пиша тази статия освен тези мили и прекрасни спомени от детството ми, които ме задушават от признателност и любов към този Човек, в мен нахлуват чувства като безпокойство, тъга и носталгия. Носталгия по прекрасните села на България, които имат още какво да дадат на нашите деца и на нашата Родина. Села изпълнени с плодородие, слънце, реки и поля, добродушни и работливи хора без които България ще бъде осквернена, опустяла и измъчена. Без тях губим своите принципи и своите морални ценности. За нашата държава българското село трябва да еогнището, стаята на дълга, честта, трудолюбието, уважението и приличието. То е спасявало България хиляди пъти и то не, защото има земя и прехрана в него, а защото от селото извира живата вода.. А живата вода са именно тези трудолюбиви хора, хората готови да променят държавата. От селото извират законите на общото добруване , а именно че трудът е нашето спасение, че не трябва да се посяга на чуждото, учи ни да даваме хляб на гладния, да подаваме ръка на по-слабия и по-стария, да мерим със сърцето, не с окото, защото окото насита няма…
С тези прекрасни думи стигаме до реалността. Реалността в която днешните български села са на изчезване, защото или хората ги изоставят и заминават надалеч да търсят щастието си, или държавата няма възможност да ги възстанови и развие до степен, в която хората да искат да останат там. Да ж0 коментара очакват одобрениеивеят в къща, с хубава градинка, да имат хубава работа и да се радват на спокойствието на селската природа и красота. За съжаление именно тази носталгия гони и мен, мъчно ми е за селото ми, за дядо ми, за прадедите ми дали целият този принос към това малко селце край Плевен, дали толкова труд, пот и усърдие, за да съградят къщичка, да посеят и пожънат
нещичко за прехрана, да родят и отгледат деца, а те самите да ни възпитават именно в тези малки, но съществени добродетели – да сме работливи, да сме скромни и добри човеци. Сега това и всички други малки населени места за обезлюдени, разрушени, ограбени и осквернени. Населени с предимно малцинствени групи тези села нямат на кого да се опрат. Няма Човеци, работливи, истински, достойни, няма и Държава която да ги подпомага. Ще кажете много авантюристично мислене има тя…, но за мен решението е само едно. Да се върнем назад.. да се върнем в тези малки места. Да ги съживим, да ги сътворим наново, за да можем да живеем в по-прекрасна държава, за да можем да сме чисти пред дедите и наследниците ни.
За край ще ви представя откъс от разказа на Йордан Йовков „Те победиха“ .
„А другият, широкоплещият, здрав, с наивна и девствена душа селянин – и той е същият жрец на труда. Когато пролет крушата се разлисти и кукувицата закука, това е човекът, който мечтателно и радостно брои, за да види колко ризи ще скъса това лято. Да, ризи, които ще се скъсат от работа, от обилен пот. Човекът, който под високото, ведро небе, замислен, но с обнадеждено сърце бавно крачи и с широк, уверен размах засява житните зърна в черните недра на земята. Сега той е мълчелив и религиозно сериозен и неговият труд достига тържествеността на обряд, на свещенодействие. А няколко месеца по-късно той, щастлив и доволен, изправен пред зелената, изкласила и буйна като морето нива, туря ръка на сърцето си и шепне:
„Сполай ти, Боже. Добър плод ни си дал…“
И когато една вечер камбаните в глухото малко село тревожно разнасят зловещата вест за войната, той със същата загриженост, спокойствие и твърдост се готви за новия труд. Труд също тъй тежък, като една сеитба, като една жътва. И ето те двамата напущат родния кът, тъгуват за милувките и смеха на малките палави любимци, скитат се далече по чужди пътища, под чужди небосклони. Но навсякъде те показват своите беззаветни усилия, изпитана душа, железни мишци и сила. Победи гърмят една след друга. Светът се учудва, светът очарован гледа: и далече, всред посърналите пустини на Чаталджа, под дъждовното небе, в кални пътища, той съзира тях – двамата другари. Да, те победиха!. „
