Без съмнение едно от най-големите постижения в интелектуалния живот на страната още непосредстевно след Освобождението е литературата. Тя е един от стълбовете на обществото, които го крепят да не рухне. Писателите, поетите и хората на мисълта или са в центъра на действието, или някак встрани – своеобразни второстепенни актьори, откъснати от злободневие, политически ежби и реалност. Но общо взето, един писател или поет е много повече – той е философ, който познава в дълбини живота със страстите и обратите му, без сам да ги е изживял всичките. Способността на тези чувствителни и устремени към творене интелектуалци, които не са просто хроникьори на случващото се (но и негови инициатори, тълкуватели и пророци) да отдават напълно творческите си способности на обществото, в което живеят, и на времето, в което пишат, е онзи съзидателен импулс, благодарение на който ние и до ден днешен все още четем, гледаме в театъра и слушаме по радиото прекрасните им, неумиращи творби.
И когато стане дума за неумиращо творчество, винаги най-отпред е Пейо Яворов. Той е точно от онези писатели, които са много над писателството и неизменно стоят отгоре, на върха. Такива личности се раждат само когато обществото наистина се нуждае от тях – да ги извиси духом и обогати чрез своя пример.
Жизненият път на Яворов е трънлив, обречен. И сякаш точно тази злокобна предопределеност е водещата сила у него, у всичко, което той изживява, пише и споделя. Пиесата “В полите на Витоша” е рожба именно на тези тъжни съдбоносни удари на съдбата, срещу които Яворов трябва да се бори, но които, за съжаление, го водят стремително към неговия трагичен край (на 29 октомври 1914), който (по някаква чудовищна случайност) се оказва същият като края на Мила и Христофоров.
През 1910 г. поетът е в Париж. Там се заражда и идеята за драмата в пет действия, разказваща за една невъзможна любов в реалностите на българското общество, което е брутално безразлично и твърде меркантилно и не търпи романтика нито на чувствата, нито на действията. Любимата Мина Тодорова (сестра на Петко Ю. Тодоров, друг отличителен писател и мислител на своето съвремие) е починала от туберкулоза през юли месец и така Яворов губи първата си любов. Семейството на Мина е против интимните отношения между нея и поета, двамата си дават обет да се видят отново след две години, след като тя се изучи в чужбина (самата тя не е особено сигурна в чувствата си). Яворовият философско-поетически дневник, започнат непосредствено след смъртта й, разкрива чувства в такива емоционални глъбини, които са страшни, които една човешка душа не може да изпитва, без да загине в тях. В него ние намираме същината на любовта според Яворов и това е всецялото посвещение на мъжа към жената: “Бъдещето – аз го наричах с твоето име. Бъдещето и миналото”.
“В полите на Витоша” е отпечатана през юли 1911 г., но реакциите на критиците са ужасни. Ето част от тях:
Ако авторът й не бе Яворов, тя не би вдигнала голям шум. Интересът към нея се дължи не толкова на съдържанието и формата й, колкото на името на един даровит лирически поет. Разгледана в художествено отношение, тя има повече недостатъци, отколкото предимства, Боян Пенев.
Авторът няма елементарни познания по теория на драмата. Работата му е една непостигнала целта си спекула, още един документ за принизеността, от която се мъчи да излезе литературният живот в страната, Антон Страшимиров
Трагедията на П.Я е преди всичко скучна, отегчителна и безполезно претрупана с излишни сцени и явления, които не допринасят за действието, а само измъчват зрителя, Григор Чешмеджиев
“В полите на Витоша” е едно нищожно, едно несъществующе литературно дело, Кирил Христов
Независимо от непознаването или несъобразяването с теорията на драмата, пиесата изобразява по един чудесен начин особеностите на забогателите нечестно българи; политиците, които политиканстват в името на материални облаги; идеалистите, които се борят за всичко и не получават нищо; жените – наивни по детински девойки или нравствено омърсени съпруги…
Историята на драмата е историята на Яворов и Мина. Той е Христо Христофоров, тя – Мила Драгоданова. Христо е член на политическа партия и общественик, адвокат, който работи върху дела, които само съвестта му позволява да приеме. Мила е на 20 години и е по-малката сестра на Стефан, политик в пълния смисъл на думата, авторитарен тип, държащ да се въздигне в обществото и да царува над него не с чест, а с пари и власт. Жената на Стефан, Елисавета, е щастливо омъжена, въпреки че в края на пиесата разбираме, че и тя самата не се е омъжила по любов, а по дълг, в търсене на богатства (първоначално била влюбена в някакъв офицер, от когото се отказала). Чудомир е братовчедът на Мила и Стефан и неговият образ е жизнено необходим на драмата – той е веселякът, той е саркастичните думи, звучащи като присъди върху компрометираното общество, чийто представители са Стефан и Елисавета, а е и свързващото звено между Христофоров и Мила, предавайки съобщенията и писмата им помежду им, той е купидонът, който се превръща в Балтазар1. Годеникът на Мила, натрапен й от семейството, е д-р Васко Чипиловски, лекар със завидно образование и богатство, който е влюбен в Мила, но неговата роля не е на злодей по шекспировски – той безсъзнателно застава на пътя на многогодишната любов, дълго и грижливо пазена в тайна, подтикван от егоистичните стремежи на Стефан и сам повярвал си по парвенюшки, че е „партия“, която никоя не би дръзнала да откаже. Последните герои са семейство Петрович, които са двата стълба на умиротворение в атмосфератата на бурните страсти на останалите герои. Бай Марко е стар политик, който е подпомогнал Стефан, но впоследствие се отвращава от безморалното чудовище, в което той се е превърнал, а г-жа Амели (чужденката) е деликатна дама, закрилница на Мила и помощница на семейството в най-трудните му часове.
ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ е встъпително. Още там прозират характерите на героите, които обаче до края на творбата претърпяват големи изменения. Христофоров не присъства физически в него, но всички реплики по негов адрес възбуждат желанието на зрителя по-скоро да го опознае лично; харизмата му е невероятна и личи в омразата, с която го обсъждат Стефан и д-р Васко, в уважението в думите на бай Марко по негов адрес (“Той не е от ония, които могат да депозират ума си в централното бюро на една партия и да оставят на други грижата да мислят за тях”) и разбира се, в любовта на Чудомир и Мила към него. Тук проблясва и мотивът за модерния по онова време политик, който зад фасадата на “народен човек” е чист материалист и нищо повече. Причината Стефан да презира Христофоров, е, че двамата са политически опоненти, а и Стефан тъкмо го е победил на изборите (разбира се, нечестно). Но понеже дори противниците на Христофоров го уважават, това е унизително за Стефан, разяждан от завист. Христофоровците Стефан смята за низши, за втора ръка хора, за бедняци. И така, когато Стефан разбира за любовта между сестра му и омразния противник, той е потресен и прави скандал на сестра си.
ВТОРО ДЕЙСТВИЕ е в градското казино. Започва със сцена между Христо и четирима събеседници, като в думите на главния протагонист Яворов е вложил своята философия за реда в обществото, каквото трябва да бъде: “И една материална култура не служи за нищо, щом не е условие за реализирането на духовни цели. (…)Аз искам наука, литература, всички изкуства….” Тоест материалното богатство е не (само)цел, с постигането му светът не достига своя апогей нито спира да се движи, то е полезно, но полезно, защото с негова помощ може се постигне интелектуалното развитие и съвършенство, в което човекът на културата и просвещението така силно вярва и към което се стреми с всички налични сили. Това са посланията на интелектуалеца Яворов към българската публика.
Диалогът между Христофоров и Стефан е напрегнат, но ключов – след него у Христофоров настъпват бурни промени. Циничното отношение на политика събужда у Христо размишления за безсъдържателните илюзорни мечти за сватба с Мила – той е беден, тя богата; той не може да й осигури материално благоденствие, най-много – само страдания, породени от лишения, които тя не би могла да понесе. Идеалистът може да търпи униженията на общественото положение и липсите, но как би си простил, ако ги натрапи на жената, която обича?
Цялото ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ е изпълнено от тайната среща между Мила и Христофоров на гробищата. Изборът на това място от Яворов далеч не е случаен. То е символът на предстоящия финал, но и нещо повече – онова пророчество, за което вече стана дума във въведението на тази статия.
Сцената е изключително силна. Тя е рожбата на философско-поетическия дневник на Яворов, на жестоките преживявания в реалния му живот. Идеалът за любовта на поета е въплътен в думите, които двамата влюбени си разменят, коментар върху които не е необходим.
Мила: “…аз имам само тебе… Аз те чакам просто като съдържание на моя живот…”, “Струва ми се, че съм едно бездушно тяло, само тяло, което чака твоята душа, предопределена да се въплъти в него.”
Христофоров: “Би трябало аз тебе да се моля, защото ти си за моето мъжко дело онова, което е духа на един бог в неговото творение”, “Поета, философа, учения, политика, воина – ако стане чудо и им се каже, макар в най-високия момент на творчество или дело: „Изчезна жената от света!“ – те биха попитали: „Ще ни откаже ли гробове земята!“ Мъжът служи на жената и се жертвува ней – и телом и духом, на всяка стъпка, при всички обстоятелства”, “Мъжът живее за жената, а жената – за неизповедимите цели на битието…”, “За кого ще работя аз, за кого ще мисля аз, чие одобрение ще чакам, чие щастие ще гоня! Моето щастие, Мила, можеше да бъде само твоето щастие…”
Развръзката произлиза от решението на Христофоров да отложи сватбата за една година, през време на която да захвърли идеалите на душата си и да забогатее, задоволявайки материалистичния каприз, така страстно проповядван от семейство Драгоданоглу. Мила е съкрушена, но се съгласява.
В ЧЕТВЪРТО ДЕЙСТВИЕ Стефан обявява годежа на Мила с д-р Васко Чипиловски. Мила е потресена и когато докторът идва да я навести, избухва караница. Тя обявява публично чувствата си към Христофоров и се нахвърля върху доктора със страшна злоба и ненавист. Стефан побеснява от опозорението на сестра си, Елисавета потръпва при мисълта за неизбежния публичен скандал… Мила избягва извън къщата и излиза на улицата, докато по нея бързо преминава трамвай…
Финалното ПЕТО ДЕЙСТВИЕ е кулминацията в драматичите събития в цялата пиеса. Мила е в последните мигове на живота си. Близките й са сломени, в шок. Пред лицето на смъртта на сестрата, която все пак наистина много обича, Стефан допуска и дори моли за любовта, която доскоро й е забранявал. Елисавета е примирена пред силата на тази любов и сякаш в просъница си припомня за нейния любим от миналото. Една-единствена мисъл е обзела цялото същество на Христофоров. Амели Петрович се опитва да помогне на всекиго поотделно…
Всъщност един от най-силните моменти в пиесата е краткият монолог на чужденката Амели Петрович по време на разговора й с Елисавета. Геният на Яворов тук е просто безграничен. С този монолог той би могъл да остане в историята на литературата, дори да не бе написал нищо друго. В едва няколко изречения той описва цялата народопсихология на българина, държавата и нейната съдба, онази страшна обреченост, която не отнася не само за отделния индивид, но и за цял един народ…
В тая страна има много слънце, но има и някаква тьмнина, която се разсипва като черен прах дори в сиянието на самата природа. Не е ли то черния прах на един груб живот – с много празници в календара и с никакъв празник в сърцата?… Тая сутрин (…) слънцето грееше ослепително ярко, но аз имах видението на същия задушителен черен прах! Гледайте насреща планината, която постепенно се загръща сега в тъмни облаци. Само такава природа би била подходна декора за много неща в българския живот… Не че другаде не стават страшни работи; напротив, биват и много по-страшни! Но там няма – както тук – онова, което изтръгва от нас пред една трагедия не сълзи на човешко състрадание, а вик на ужас… Дори и когато убиват, там хората убиват сякаш с игла от злато, а не с дърварска секира, както тук – в полите на Витоша.
Краят на драмата е трогателен. Прекрасно е пресъздадено настроението в майския задух, притъмняването на небето и напрежението от започващата буря. Надвесен до леглото й, виждайки, че Мила угасва, Христофоров се застрелва с пистолета си. Мила издъхва и двамата потеглят към своята освободена от предразсъдъци и несполуки среща в отвъдния свят. Краткотрайната пролетна буря заглъхва и слънцето изгрява, стопляйки цялата стая с жълтите си лъчи.
Първата (от общо две) драма на Яворов отбелязва края на една епоха в неговия живот – любовта към Мина Тодорова. Но удивително е как дори в тази дълбоко лична история поетът успява да вплете още множество други образи, как персоналното от реалния живот се съчетава с художествената измислица, обвързана с него. Крайният резултат е впечатляващ поради две причини: съдържанието на драмата и това, че (както споделя Боян Пенев) е писана не от друг, а от самия Яворов.
През ноември 2014 г. в театър “Българска армия” бе премиерата на постановката “В полите на Витоша”.
Сценична версия и постановка: Красимир Спасов
Музикално оформление: Красимир Спасов
Участват:
Мила Драгоданоглу – Радина Кърджилова
Христо Христофоров – Веселин Анчев
Стефан Драгоданоглу – Иван Радоев
Д-р Васко Чипиловски – Тигран Торосян
Чудомир Чипиловски – Явор Бахаров
Марко Петрович – Мирослав Косев
Амели Петрович – Стефка Янорова
Пиесата е много добра. Без съмнение изборът да се постави именно това произведение, е печеливш. Постановката напълно следва текста на Яворов, без да си позволява неприятни волности или отклонения. Встъплението е добро и залага на ретроспективното изображение на случката. Декорите са приятни, музикалното оформление – страхотно. Актьорската игра е много добра. За ролята си на Стефан Драгоданоглу Иван Радоев получава номинация “Икар 2015” за поддържаща мъжка роля, при това ненапразно – изпълнението му е страхотно. Явор Бахаров отлично пресъздава Чудомир. Веселин Анчев е чудесен Христо Христофоров. Мила Драгоданова е Радина Кърджилова, която също успешно проектира своя образ.
Единствените забележки са по отношение на експресията на чувствата – можеше да бъде повече. Ако сте гледали “Железният светилник” (пак в “Българска армия”), ще разберете, че може и е необходимо повече. Осезаемо неприятно усещане носи образът на Мила, която в някои моменти е представена като смеещо се, почти истерично момиче, сякаш изолирано абсолютно извън света и неговите реалности, както и от смисъла на творбата изобщо.
“В полите на Витоша” е драма, родена от истински и тъжни събития, плод на реалното битие и спомените на нейния автор. Тя е интроспекция, творба, чрез която Яворов се вглежда в себе си и разкрива наяве своите съкровени, изтръгнати от вътрешността чувства и разбирания за себе си, света и хората в него. Душевните разломи на истинската история раждат един театър, фикционална пиеса, която е още по-красива тъкмо защото се е случила наистина. Поетът е отстъпил на драматурга, а идеалите – пред реалността, точно както и самият Яворов три години по-късно, на 29 октомври 1914 година, избира да отстъпи пред смъртта.