В предстоящата статия ще се опитам да ви разкрия същността на зимния обичай „Кьорава кобила“ характерен за село Ясен, Плевенско.
Ясен е село, намиращо се на 9 км. западно от град Плевен.
Върху територията населена през вековете с траки, римляни, византийци, в последствие се появява ново селище, въплътило в себе си културните традиции на предшестващите народи. Селото възниква около половин век преди Освобождението, периодично е сменяло своето местоположение като се е придържало към основния водоизточник в района – река Вит. Със смяната на местоположението се е променяло и името му, а днешното си наименование придобива през 1881 г.
Зимните празници в българския народен календар са обвързани предимно с гадаене за предстоящата година, изпълняват се за плодородие, здраве, гонене на зли сили и бъдещо благополучие. Именно такъв зимен обичай е и “Кьоравата кобила“. Изпълнява се в продължение на два дни – Йордановден и Ивановден (19 и 20 януари по стар стил), наречени още „водици“, заради водните ритуали извършвани през тези дни и вярата, че водата пречиства и сбъдва най-съкровените желания.
В обичая участват обикновено между 15 и 20 души, предимно млади мъже от селото. Няколко дни преди това те изработват своите маскарадни костюми и разпределят ролите помежду си.
Рано сутринта на Йордановден участниците в обичая тръгват по къщите съпроводени от духова музика. Те задължително са маскирани с изключение на калесника, който носи бъклица украсена с босилек, той е водач на групата. Кобилата се води от старец облечен с кожух, който я направлява с помощта на дълга тояга. Главата и тялото на кобилата са направени от дърво, наметалото е от зеблено платнище, а опашката ѝ от повесмо кълчища. Конструкцията, която образува кобилата е носена от двама мъже, покрити с наметалото. Останалите персонажи са поп, баба с болно внуче, просяк, стражари, арапи, булка и младоженец. Пред кобилата вървят бабата с болното внуче на ръце и просякът, които търсят милостиня, те символизират немощта, старостта, недоимъка. Стопаните, които желаят да бъдат посетени от групата, отварят широко портите на дворовете си и по този начин отправят покана към Кобилата.
При влизане в къщите попът ръси и благославя за здраве, а младоженецът и булката целуват ръка на стопаните, както обикновено се случва на една селска сватба. Стопаните от своя страна ги даряват с продукти характерни за сезона – сушени плодове, боб, вино, ракия, туршии, домашни мезета, сладкиши и др.
Стражари играят ролята на охранители на кобилата, тъй като арапите я дебнат и нападат с ножове, за да я убият, защото е стара и болна и немощна. Стопанинът пуска монети в котлето със светена вода на попа и дава царевица за Кобилата, която се слага заедно с другите дарени продукти в каруца теглена от магаре.
И така от къща на къща, групата обикаля цялото село докато не прогони злите сили, като пожелава здраве и берекет на стопаните. Събраните зърнени храни се продават и средствата се даряват на читалището в селото за закупуване на книги и организирането на театрални постановки. След приключване на обичая участниците се събират и се черпят с дарените хранителни продукти.
Обичаят е характерен само за плевенския регион и се провежда всяка година от незапомнени времена. Изпълнява се в края на т.нар. „мръсни дни“ , именно затова е натоварен с предпазни функции. Пожеланията за здраве и берекет са неизменна част от обичаите на българите с което показват вярата си в нещо по-висше и значимо от земното. С този обичай читалището в селото е вземало участие на фестивала на самобитния фолклор на читалищата.
Запазването на традиции като тази, както и на други с които е изпълнено ежедневието на българина е най-значимата мисия, стояща пред всеки един от нас. Пробуждането на интерес у идните поколения, да предадат нататък тази пъстрота, енергия и смисъл заложени в българските народни обичаи и традиции би било достатъчно за запазването на българската идентичност и самобитността на традициите
