„Мина време, писмо дойде от Костина града
Писмо пише и нарежда- войска загинала
на Софийско равно поле паднал и загинал
последния български цар – Цар Иван Шишмана.“
Из, „Търновска царица“, народна песен
Кратко въведение
Българският фолклор носи духа на отминалите времена, а заедно с него и нашата история. Той често е пренебрегван като исторически извор, поради емоцията, която народът вплита в него. Въпреки всичко българските народни песни, които изпълват делника както на възрожденския българин, така и на съвременния (?) носят в себе си цяла идейна концепция, твърде важна за историческата наука. Те съдържат оценката на народа, често съвременник на събитията описани в песни, предания, легенди и митове и ни създават една идейна представа за събития, личности или важни промени.
Настоящото търсене има за цел да ни даде една по-различна представа за един от най-авторитетните и важни владетели в българската история, чийто подвиг и дело сякаш остава в страни, а често е маскиран под негативната оценка на по-старата историография – цар Иван Шишман. Представата за неговата личност в съвремието ни сякаш е изкривена – редом с Иван Александър този владетел търпи укорите на нас, неговите потомци, които сме изправили пред съдебната скамейка на миналото двамата монарси и от дистанцията на времето им търсим отговорност за грешките, за предателствата (?), за страстите, толкова познати и присъщи на всички човеци. Това е странен парадокс предвид факта, че книжовниците от късното средновековие дават една много по-различна оценка за управлението на Иван Александър, а фолклорът пази твърде положителни страни от образа на Иван Шишман.
В подкрепа на последното е заглавието на изследването – цитат от популярната българска песен „Търновска царица“, звучаща в почти всеки от българските празници. Именно тя определя Иван Шишман като последния български владетел, което справедливо или не, може да бъде доказано с авторитета, с действията и с цялостното управление на търновския цар, който до последно остава верен на своя народ и държава. Въпреки това се срещат изследвания, в които Иван Шишман търпи жестоката критика на историята, изследвания, в които очевидно се пропускат особено важни детайли, изследвания, които не на последно място твърде много подценяват времето, в което управлява българският цар. Впрочем, именно тук ще засегна един проблем, който напоследък стана актуален – учебниците по история и безпристрастието, с което се пишат те. В един от учебниците по история[1], в специален документ, посветен на личностите четем:
„Синът на еврейката бил натрапник на престола и започнал цЪруването [цитирам дословно, б.а.] си в една обстановка, която вещаела предстояща гибел на държавата. Освен това пратил сестра си в харема на Мурад – постъпка несъвместима с морала на един християнски владетел. Иван Шишман не могъл да се опре на турците, а когато събитията стигнали критичната си точка, лавира между султана и съюзниците“.
Доколко настоящото твърдение е справедливо, остава да изследваме тепърва в тези ни търсения, но дори от този кратък цитат е показано едно от най-важните нарушения изобщо в писането и конструирането на история – даването на оценки, особено когато то не е аргументирано с факти и доводи.
Този текст няма претенции да създава нови исторически тези – твърденията в него отдавна са изказани и оборени, както с намирането на нови исторически извори, които дават по-ясна светлина върху периода, така и с промените в устойчивите за нашата историография тези. И въпреки това, ако историята е съдник, то тя трябва да се ръководи от справедливи и безпристрастни доводи, които да защити с факти. В този случай – фактите отсъждат достойно място на цар Иван Шишман в пантеона на едни от най-далновидните и същевременно най-видни монарси в цялостната българска история.
[1] Учебник по История цивилизация, изд. Кръгозор, София, 2002г., стр. 77
Наследството на престола и ролята на „еврейката Сара“
Иван Шишман е син на Иван Александър от брака му с еврейката Сара, която по-късно приема името Теодора. Този брак поражда доста недоразумения, тъй като не след дълго в сражение с турците умира неговият първороден син – Михаил Асен, който е готвен за българския престол. Според системата на майората новият престолонаследник трябва да бъде втория по-възраст син, следователно престолът трябва да бъде даден на Иван Срацимир. Й. Андреев отбелязва[1], че умелата женска политика на новата царица успяла да издигне не Срацимир, а Шишман за цар на българите, като баща му го назначил за съуправител в края на 1355 г. В действителност престолът бил изцяло поет от Иван Шишман през март 1371 г., когато Иван Александър умира. Благодарение на този факт еврейката Сара е издигната до ранг на главен виновник за съдбините на българската държава, макар в една от добавките в Бориловия синодик за нея да се казва: „…На Теодора, благочестивата царица на великия цар Иван Александър, която бе от еврейски род, приела след това светото кръщение и запазила цяла благочестивата си вяра, обновителка на много църкви, въздигнала различни манастири, майка на великия цар Иван Шишман, вечна памет…“ . Като ктитор българската владетелка не е останала запомнена, но със сигурност тя е една от онези личности, които нашият народ е низвергнал, а покрай нея, като втора причина за падането ни под османско робство, се излага сепаратизмът, който налага Иван Александър.
Проблемът със сепаратизма
Крайно време е да се сложи край и на тази теория, поради нейната неоснователност. Сепаратизмът в българската държава е явление много преди управлението на Иван Александър. Както пише проф. П. Павлов – опити за изграждане на местни княжества от мощни боляри има още в край на XII и началото на XIIIв[2]. Заедно с това е нужно да споменем, че в края на управлението на Ив. Александър в българската държава има не две „държави в държавата“ (т.е. Видин и Търново), а цели ПЕТ основни български държавни формации с център – Търново, Видин, Калиакра, Прилеп и Велбъжд, а заедно с тях съществува и една „византийска България“, чиято столица е Несебър[3].
Външна политика – между васалитет и съпротива
По повод царуването на Иван Шишман, макар този материал да има претенции за научност, ще отбележим нещо от книгата на Ст. Цанев, което буди недоумение: авторът твърди, че понеже майката на Шишман е еврейка, то българският народ нямало как да не се отнася към Иван Шишман „като към прокълнат цар“[4]. Достатъчно е само да погледнем отново добавката към Бориловия синодик, да се вгледаме в народните песни, в които се говори за „юнак до юнака“, в надписа на севаст Огнян, в който се казва, че борбите за Търново се водят „за вярата на Шишмана царя“, за образите на българския цар по възрожденски църкви, което показва, че не църквата, а самият народ е издигнал своя владетел до ранга на светец.
Особено място трябва да отделим на външнополитическата ситуация, когато Шишман наследява престола. Още през 40-те години на XIV в. турците периодично опустошавали българските земи. През 1356 г. те овладели крепостта Галиполи, което отворила пътя им към активна балканска експанзия. В края на управлението на Иван Александър е разбит съюзът между Вълкашин и Углеша в битката при Черномен (1371 г.). Решителен отпор срещу турците не могла да даде дори мощната Византийска империя, която по това време била разкъсвана както от вътрешни, така и от външни проблеми. От рамките на полуострова изчезнала и силната държавна формация на татарите, т.нар. Златна орда, която макар да създавала проблеми на балканските държави, била естествена преграда срещу нахлуването на османците.
Именно тези външнополитически проблеми довели Иван Шишман до единствения възможен избор – приемане на васалитета. Необходимо е да отбележим, че в началото царят отстъпва на турците земите на север от Стара планина, с което опитва да задоволи интересите на османците, но това се оказва илюзорна надежда, тъй като не след дълго османците превземат големи части от Тракия, заради което Шишман прави опит за мирни преговори с султан Мурад I (1362-1389 г.). Преговорите завършват като българският цар е принуден да се обяви за васал. В това няма нищо чудно, тъй като по-късно почти всички балкански владетели правят същото[5]. Османците умело използват системата на васалитета, тъй като по този начин те държат в подчинение балканските страни и същевременно си осигуряват военен потенциал, който им помага в експанзията.
Както видяхме по-горе един друг факт буди по-голямо недоумение – заедно с признаването си за васал на султана Иван Шишман изпраща и своята сестра Кераца Тамара в харема на Мурад I. Тук следва да отбележим, че Шишман не е единственият балкански владетел, който прави подобна жертва. След превземането на Солун и
Янина османците се насочват към Сърбия, където сръбският деспот Георги Бранкович отново става васал на султан Мурад II и дава на султана за жена своята дъщеря Мара Бранкович. Редом с това нека изтъкнем и още един факт: Кераца Тамара далеч не е била една от многото жени в харема на султана, тъй като отново в Бориловия синодик четем: „…На Кера Тамара, дъщеря на великия цар Иван Александър, велика госпожа, обрученица на великия амир Амурат (Мурат), която му бе отдадена заради българския род. А тя, като отиде там, запази православната си вяра, рода си освободи, живя добре и благочестиво и с мир почина, вечна памет…“. Очевидно Кераца Тамара се е ползвала с немалко привилегии в султанския двор, за което говори фактът, че в огромната Османска империя, в която основополагаща роля играе ислямът, тя запазва своята православна вяра. Заедно с това очевидно сестрата на Шишман е направила твърде много добрини за своя народ, документът ни дава сведения, че тя е живяла добре и въпреки съществуванието си в рамките на чужда и твърде далечна за разбиранията на българите страна, тя остава вярна на своя народ и се стреми да облекчи положението му.
Опити за съпротива срещу Османското нашествие на Балканите
През 80-те години на века османците успяват да завладеят повечето важни крепости, намиращи се по пътя Пловдив-София-Ниш и по посока от Сяр към Солун. Това им позволява да навлязат дълбоко в балканските земи. След дълга и мъчителна съпротива множество родопски крепости са принудени да отстъпят. На заплахата балканските владетели правят поредния опит да организират обща антиосманска коалиция. Тя е организирана от сръбския княз Лазар, а нейният върхов момент е Битката при Плочник (1386 г.). Като съюзник на сръбския княз е и българският цар Иван Шишман, който макар да е васал на султана, почти никога не изпълнява своята васална клетва! Според сръбските хронисти Иван Шишман не само, че не изпратил войски в подкрепа на своя сюзерен, но и имал значителна роля в победата при Плочник. Разбира се, след това си своеволие българският владетел е сурово наказан от султана – срещу него са изпратени войски, начело с Али паша, който завладява редица български крепости, сред които Венчан, Овеч, Шумен, Косова, Свищов и др. Във Варна част от болярството било готово доброволно да предаде града на Али паша, но управителят на областта Иванко успял да разкрие заговора и наказал заговорниците.
Някои извори дават сведения, че в този момент Иван Шишман е резидирал в гр. Никопол. Защо е направил това ни дава информация един важен извор, намерен в библиотеката на Румънската академия на науките от Климентина Иванова. Този документ всъщност съдържа заповед на цар Иван Шишман, която гласи: До всепочитания болярин по оризма [заповед] на Господство ми.”.(…) „Господарят Търновски до тебе, Бауле. За това (да пристигнат) при мен тук войниците. По-бързо да ги събереш и да дойдеш с тях в Никопол по заповед на Господството ми.” . От написаното става ясно, че Шишман се е готвил да даде един последен и решаващ отпор срещу османците, като събере цялата налична войска в Никопол. Самият град има тактическо положение: намира се на десния бряг на р. Дунав и е място, от което може да се осигури прехвърляне на влашки или унгарски войски в България. Всъщност българският владетел е търсил начин да постигне съюз с двете християнски сили. Походът на Али паша обаче го принуждава да търси мир, вследствие на който той му предава крепостта Дръстър (дн. гр Силистра).
През 1389 г. Мурад I потегля на поход срещу сръбския крал, с което търси реванш за загубата край Плочник. В Битката при Косово поле (15.06.1389 г.) самият султан е убит, а командването на войската е поето от сина му Баязид (1389-1402 г.). Въпреки че през 1388 г. Иван Шишман сключва нов договор с Мурад I, с който отново гарантира васалните си отношения спрямо него, той отново не изпраща войски в подкрепа на султана.
Защо цар Иван Шишман е последният български цар?
След всичко написано до момента следва да изтъкнем една от най-отличителните черти на цар Иван Шишман – непреклонната борба срещу поробителя и непримиримият дух, който подтиква владетеля да търси съюзи, чрез които да избави страната си от наближаващата заплаха. Иван Шишман се отличава като един от малкото балкански владетели, да не кажем единственият, който почти никога не спазва своите васални задължения, а дори подпомага християнските коалиции, когато това е възможно. Това е мястото да направим и едно кратко сравнение – българската народна памет е посветила твърде малко на реалния последен владетел на българската държава – Иван Срацимир, но разликата между двамата братя действително е коренна. Срацимир приема васални задължения към османците преди 1386 г. Още същата година заедно с верния васал на султана Константин Деянов, той участва на страната на султан Мурад I в битката при Коня в Мала Азия. Едва две години по-късно отново двамата владетели се готвят да подкрепят османците в тяхната офанзива срещу Сърбия (да припомним – битка, в която васалите Ив. Шишман и Иванко отказват да се включат). През 1389 г. в наказателната акция срещу сръбския княз Лазар отново в редиците на османската войска стоят и войските на Иван Срацимир. Според други извори Иван Срацимир участва и на турска страна в Битката при Ровине (1395 г.). Показателен е фактът, че Иван Шишман е наричан от турците „гнусния неверник Сусманос“[6]. Като крайна нелоялност спрямо султана се изтъква, че когато унгарският крал Сигизмунд I Люксембургски (1368-1437 г.) организира кръстоносен поход срещу османците и достига до Видин той отворил вратите на крепостта и станал техен „съучастник“. Това твърдение се базира на думите на Шилтбергер, но австрийският поет Петер от Рец, който е участник в похода твърди, че „кралят на Видин (…) беше победен след кратък бой“[7]. И както отбелязва проф. Ив. Тютюнджиев:
„Иван Срацимир е третиран не като желан християнски съюзник, а е заставен да плати контрибуция в размер на 200 000 гулдена“.
Бегъл поглед върху тези факти отговаря на въпроса на онези любопитни хора, които се опитват да участват в т.нар. „историческо конструиране“ и се питат какво би било, ако все пак Иван Срацимир, законният владетел, а не брат му „прокълнатият еврейски син“ беше седнал на търновския престол. Впрочем, показателен е и фактът, че строгото спазване на васалните отношения дава твърде малко живот в повече на Видинското царство – само няколко години в повече от това на Иван Шишман. Онова, което заслужава да се запомни обаче е делото на българския владетел, който е ясен продължител на онзи непримирим дух на Асеновци, дух, който тече в неговата „еврейска“ кръв и който наследява заедно с търновския престол. Именно пламенният жар и храбростта превръща Иван Шишман в последния достоен български владетел, който отказва да се примири и търси всевъзможни начини да съживи вече почти безжизнената българска държава, както я нарича Хр. Матанов – „държава на духа“.
Последните години на Второто българско царство
През 1393 г. султанската армия се появява пред Търново. Неговото завладяване е подробно описано от българския книжовник Григорий Цамблак. Напълно възможно е в последните години на своето управление Иван Шишман да е участват във военните действия на Мирчо Стари срещу Баязид. Това е вероятно и предвид факта, че през 1395г. владетелят на Търновското царство е заловен и, според някои извори, обезглавен от султан Баязид I. След неговата екзекуция, султанът завладял и Никопол.
В заключение нека изведем и още една любопитна теза, чието налагане дължим на проф. Пламен Павлов и проф. Иван Тютюнджиев, а именно, че краят на Средновековна България трябва да свързваме не с падането на Видинското царство през 1396 г. и със смъртта на Иван Срацимир, а би трябвало да търсим развитие и при техните наследници – особено при сина на Ив. Срацимир – Константин, за който някои извори ни дават сведение, че вероятно е продължил да управлява в първите години на XVв., като по този начин двамата изследователи поставят границата на съществуване на средновековната българска държава поне до 20-те години на XVв.
Заключение
Цар Иван Шишман е от онези исторически личности, които пораждат противоречиви мнения. В повечето случаи това винаги води до положителен развой, поради факта, че независимо от оценката името на владетеля се увековечава и остава в историята. Важният въпрос в този случай е като какъв той ще продължи да битува из страниците на прашните книги, които пише Клио и как действията му ще бъдат тълкувани, разбирани и не на последно място запомнени и оценени от българския народ. Дълбоко съм уверен, че историята трябва да пази добрите примери. В нашето съвремие смисълът на историята придобива нови размери – той преминава през поуките, до моралните оценки, за да приключи в спомена, който ще предадем на идните поколения. Поради тези причини историята трябва да бъде безпристрастен съдник, макар да няма безпристрастен историк, особено когато трябва да се пише за своята родна история. В този ред на мисли, аз също спадам към категорията на пристрастните, но в настоящата разработка се устремих да покажа един друг поглед върху личността на българския владетел, макар той вече да съществува из твърде много исторически изследвания.
Цар Иван Шишман заслужава своето достойно място в пантеона на великите и почтени владетели, защото той е роден във време на тежки избори, във време, в което се изисква кураж, тактика и стремеж, непоколебимост, сила и мъжество, за да се справиш с проблемите на своята държава. Нека споменем, че когато сяда на престола, българският владетел е едва на двадесет години! И въпреки своята младост той, противно на очакванията, не бяга, не търси земя, пари и титла из чужди територии, а остава верен на търновския престол и се опитва да продължи делото на своите предци – да продължава да развива и създава една Велика България, онзи Трети Рим, за който мечтае неговият баща. Може би, ако беше живял в друго време, при други условия, Иван Шишман щеше да бъде определян като най-великият и забележим владетел и щеше да стои до имената на Аспарух, Крум, Борис-Михаил, Симеон Велики, Калоян и т.н. По ирония на съдбата на него се пада тежката участ да бъде последният владетел на Търновска България и да понесе ударите както на османците, така и на следващите поколения. Но зад падението на Търново се крие нещо много по-велико, нещо много по-ценно за нашето съвремие – крие се примерът, който ни е така нужен днес – примерът, че въпреки всичко и всички не трябва да губиш кураж и не бива да се предаваш. А този пример в политиката и управлението на България можем ясно да открием у Иван Шишман – последният български цар, чиято корона днес е време да поставим отново!
Библиограгия
[1] Андреев, Й, Лалков, М., Българските ханове и царе, Велико Търново, 1996, стр. 281
[2] Павлов, П., Забравеното Средновековие, София, 2019, стр. 207
[3] Пак там, стр. 210
[4] Цанев, С., Български хроники, том. 1, Пловдив, 2007, стр. 459
[5] Напр. след Битката при Косово поле през 1389г. новият сръбски княз Стефан Лазаревич се обявява за васал на султана; през 70-те год. на XIVв. за васал се обявява и крал Марко; в същия период за васал се обявява и Константин Драгаш и нека не забравяме, че не на последно място, след 1376г. османски васал става и самият Иван Срацимир.
[6] Тютюнджиев, Ив., История на българския народ XV-XVIIв., Велико Търново, 2017, стр. 72
[7] Пак там, стр. 72
