Богомилството из българските земи

Историография и исторически извори за богомилството

  Богомилството като социална и обществена проява от времето на Средните векове, винаги е будило интерес. Проучванията върху този проблем са правени още в края на XVII и началото на XVIII век. Учените използват предимно западни и византийски източници и на базата на тях изготвят по-голяма част от трудовете си. В България, никога не е стихвал интересът към движението на поп Богомил. През 1857 г. за пръв път се издава по препис от XVI в. „Беседа против богомилите“ на презвитер Козма. Това е едно най-важните свидетелства за богомилите, преди Бориловият синодик (1211 г.). През 1858 г. възрожденският историк Спиридон Палаузов обнародва и най-важните пасажи от Синодника на цар Борил, така и този средновековен документ попада в обръщение в българската научна общност. Първият български общественик, който отделя специално внимание на богомилите като явление из нашите земи през втората половина на XIX в. е Марин Дринов. В своите две произведения, а именно „Исторически преглед на българската църква от самото й начало до днес“, излязла 1869 г. и „Южнье славяне и Византия в X веке“ от 1875 г., за пръв път по-обстойно повдига булото на историята над богомилството. В тези произведения, накратко Дринов разкрива появата на богомилите в България, техните придвижвания в Западна Европа и оказаното от тях влияние над катари и албигойци. Марин Дринов разглежда и тяхната идеология, социални схващания и развитие по българските земи през X – XII в. Друг българин, съвременник на Дринов – Р. Каролев издава през 1871 г. „За богомилството“. В тази книга Каролев излага по-обстойно и точно появата и развитието на богомилството. В произведението, обаче не са застъпени социалните схващания на това религиозно течение, а само противоборството му с църквата и нейните догми. Никола Филипов е автор на статия озаглавена „Върху произхода на богомилството“, издадена втората половина на XIX в., също с голям принос към изучаването на богомилите. През 1906 г. Димитър Благоев, водачът на БРСДП, издава труда си „Принос към историята на социализма в България“. В тази книга, Благоев отрежда място на богомилите, като ги представя като революционери, „първи комунисти“ по българските земи и хора, борещи се срещу „феодалния гнет“. Той разглежда проблема, само през диалектиката на Маркс и Енгелс. Не обръща внимание на религиозните и философски постановки на следовниците на поп Богомил. Друг голям изследовател на богомилите е Йордан Иванов, автор на излязлата през 1923 г. книга „Богомилски книги и легенди“. Клинчаров, Н. Снегаров, В. Златарски, В Шаренков и други са само малка част от авторите оставили принос с трудовете си върху богомилството в България. Темата за това социално и религиозно движение не е пропусната и чужди автори, като Ернст Вернер с книгата си „Богомилството и средновековните ереси в Латинския Запад“, руският автор Д. Трашковски и Н. Державин с „Богомили и богомилство“, А. Донден и много други допринасят за историческите изследвания върху посочения проблем.

  Запазените извори за богомилството могат да се разделят на две основни групи: противобогомилски (антибогомилски) и богомилски (писани от техни последователи, защитници и монаси).¹ Първия вид може да се раздели на още два вида – източни и западни източници. Източните са създавани във Византия от различни богослови и свещеници, докато западните са творение на католически проповедници.² По-известните антибогомилски източници са „Беседа против богомилите“ от презвитер Козма (X в.), „Борилов синодик“ (1211 г.), „Житие на княз Иван Владимир“ (от около 1018 г.), „За действието на демоните“ от Михаил Псел (XI в.) и други.³ Богомилските източници са по-рядко срещани, защото огромна част от тях са подлагани на унищожение и забрава. Все пак е добре да споменем извори от този вид, като например „Тайната книга“, „Катарски требник“ (втората половина на XIII в.), апокрифът „Видение Исаево“ и други.

Поява на богомилството

  Богомилското движение се появява през X век. Не е установена точната дата, или година. Съществуват две версии за появата му, едната защитава теорията, че то е създадено от поп Богомил, а другата, че основоположник е Боян Мага.⁴ Условията, при които то се появява са пряко следствие на войните, които води цар Симеон (893-927) и отражението върху политиката на цар Петър I (927-969). Към бедите причинени от дългите войни с Византия можем да прибавим и постоянните маджарски нахлувания в пределите на България, осъществени именно при цар Петър. Тези социални катаклизми довеждат до недоволство. Но това е само едната предпоставка за възникване на богомилството.⁵ Богомилите са обявени от църквата за еретици, а тяхното движение за ерес, по простата причина, че те критикуват църковните догми, църковната институция, свещениците и всички църковни ритуали. В „Беседа против богомилите“ презвитер Козма казва: „Случи се в годините на православния цар Петър в българската земя се появи поп по име Богомил – по-вярно е да се нарече Богунемил. Той пръв почна да проповядва ерес по българската земя…“ . Забелязва острата неприязън на представителя на църквата. Почти нищо не ни е останало като информация за поп Богомил. За неговия живот съдим по кратките фрази насочени срещу него от противниците му. В „Бориловия синодик“ се споменава Богомил и неговите последователи – учениците Добри, Стефан, Теодор.⁶

Същност на учението на богомилите

Но какво всъщност учи именно този поп Богомил и какво „еретично“ той проповядва, заедно със следовниците си? Богомилското учение в своята същност е дуалистично. То вярва в съществуването на две основни начала – доброто и злото. Това са преки заемки от зороастризма, месалианството и павликянството. В това влияние няма нищо чудно, защото из българските земи не веднъж Византия заселва павликяни. Тези вярвания в една или друга степен са в основата на новата ерес.

Най-общо казано, богомилите проповядват, че в началото не е съществувал света, освен седем небеса, над които стой един Творец – Бог. Помощниците на Бог са ангели начело със Сатанаил, който управлявал стихиите и е брат на Иисус. Сатанаил пожелава да бъде творец и създател като Бог, възгордява се и решава да го измести от престола. Но Всевишния разбира за начинанието му и го лишава от покровителството си и го прогонва от „царството“. След като Сатанаил е съборен на земята, той решава да създаде всичко видимо и материално, като противовес на предвечния Бог. Създава животните, природата, въздуха, Слънцето, звездите и Луната. Дава живот на Адам и Ева. Сатанаил се сношава с Ева и се ражда Каин, а Авел се ражда като дете на Адам и Ева. При спречкване Каин убива Авел. Сатанаил дава и на Моисей „скрижалите“ и го кара да му се кланя и благославя. Най-сетне Бог като вижда в какъв грях тъне човечеството, Той праща на земята Иисус, за да проповядва спасението на душата. Единствено и само тя може да бъде спасена от грехопадението и материализма в света създаден от Сатанаил. Дяволът, като разбира за появата на Христос повежда битка с него. В крайна сметка Божият син е разпнат на кръста, но семето, което посява започва да дава плод. Богомилите проповядват, че в един момент ще настане Божието царство, като Сатанаил бъде победен, злото ще изчезне от Земята и ще се възцари предвечния мир.⁷ Така в основата си богомилството разчита на дуалистичната представа в света. Така започва и своите проповеди.

  Богомилите не признават еврейските писания и Стария завет. Не почитат кръста като символ на християнството, поради това, че „…ако син на царя бъде обесен на дървото, ще се почитаме ли това дърво, на което е взет живота на царския син?“. Вярват в прераждането, нещо което официалната църква не признава. Богомилството проповядва, че Адът е тук на земята и само душата може да отиде в Царството Божие.⁸ Последователите на поп Богомил не извършват и църковните тайнства. Кръщенето не го правят с вода, а с докосване от „съвършен“, така Св. Дух влиза в тялото на новопокръстения.⁹ Богомилската църква, която се смята за наследник на апостолската, признава само три духовни чина – дякон, презвитер и епископ, които са избрани от „съвършените“ богомили. Последователите на тази ерес образуват едно общество, с една църква. Те не признават официалната такава, като заявяват, че там е свърталище на демони и духове. Членовете на богомилската църква се делят на две степени – съвършени (посветени) и обикновени (послушни). Всички заедно, обаче живеят в общини. Съвършените изпълняват функцията на свещеници и проповедници. С това тяхната дейност се изчерпва. Не работят, не полагат грижи за общината по никакъв начин. Храната им се набавя от „обикновените“, които са заети с цялата останала работа в общината.¹⁰ Епископът при богомилите се нарича „дедец“, „дяд“. Според Йордан Иванов, богомилите не са крайни дуалисти, по-близо са до православието, и все пак са далеч от него. Като продължители на първоцърковната традиция в християнството, богомилите се отнасят с неприязън към съвременният религиозен и политически живот. И като схващат същността на учението си, а именно борба срещу злото, те подлагат на критика богатите, владетеля, свещениците, многоимотните и други. Това настройва срещу тях цялата държавна машина по това време. Свикват се събори, конфискува се имуществото им, прилагат се гонения. Цар Петър се обръща с писмо към константинополския патриарх Теофилакт за съвет, как да се справи с новопоявилата се ерес. Според самия патриарх, богомилството представлява смесица от манихейство (с основател Мани, III в., също дуалистично учение) и павликянство. Със сигурност, обаче Теофилакт не е напълно запознат със самото учение на поп Богомил, като той го окачествява като „поредната ерес“ появила се във Византия и продължила да съществува извън пределите й.¹¹ Богомилите имат просветителски центрове, богата апокрифна книжнина и оратори, които да разпространяват тяхното учение не само в пределите на България и Византия. Те отдават голямо значение на „Тайната книга“ и „Йоановото евангелие“, което по-късно става едно от най-важните помагала в учението на катарите в Южна Франция.¹² Богомилството много бързо намира почва сред по-бедните, разорени и малоимотни слоеве на обществото. Разочарованите от църковните обреди и догми, държавна политика, много бързо приемат идеите на новото учение. Според много автори, богомилството си остава „самобитно българско“ явление, което набира сила.

Разпространение на богомилството извън България

  Не може да се каже къде е най-разпространено из пределите на България. В Македония известни под името „кадугери“ се споменават в началото на XV в. от солунският митрополит Симеон (1410-1429). Главни „центрове“ са около Кюстендилско, Воденско, Бабуна планина, Велешко.¹³ Арменските колонисти в Тракия, Македония, печенезите из Северна България, Софийско, Овчеполско, Мъгленско изповядващи монофизитство, улесняват изключително много разпространението на богомилските идеи. За това в Търново по времето на цар Борил (1207-1218) е свикан църковен събор, който взема становище и по въпроса с богомилите. Тогава, на 11 февруари 1211 г. отново богомилстовото е обявено за ерес и подложено на репресия от страна на държавата. Повече информация се съдържа в „Бориловия синодик“, изготвен специално за случая. Но тези действия не спират богомилите. Тяхното учение се разпространява и извън пределите на България. Най-напред то навлиза във Византия. Негов проповедник е Василий Врач. По времето на император Алексий Комнин, Василий разпространява новото учение със свои 12 ученици първо в Тракия, а след това директно в Константиноипол.¹⁴ Завършва живота си на кладата – 11 ноември 1111 г.

Богомилството продължава своя живот и в руските земи. „Никоновския летопис“ съобщава за някой си Андриан, който бил хвърлен в затвор, заради разпространението на антицърковни идеи, заплювал кръста и не почитал иконите.¹⁵ Учението навлиза и в сръбските земи и Босна. Великия жупан Стефан Неманя, прогонва голяма част от богомилите и изгаря тяхна литература (XIV в.), но те се установяват в днешна Босна, където се известни като „патарени“ и „торбеши“. Запазени са техни т.нар. „стечки“. В Босна са на брой около 65 000, а из Хърватия – около 6 000-7 000. Към днешна дата са под закрилата на ЮНЕСКО. Учените спорят все още какво представляват тези плочи с различни изображение на тях – на цветя, гроздове, ловци и други. Предполага се, че това са надгробни камъни, но има версия, че това са „богомилски предания“ или кодирана езотерична информация.¹⁶ Така или иначе, стечките маркират пътя по който е преминало новото религиозно учение.

Най-силно, обаче богомилството оказва влияние в Западна Европа, и най-вече в Южна Франция (областта Лангедок) върху катари и албигойци (около град Алби), Северна Италия, Германия, Англия, Чехия и другаде. През XII в. се появява „сектата“ на валдейците, последователи на Валдо от Лион. Това движение е много сходно с проповедите на поп Богомил и Боян Мага. За антицърковни проповеди из Италия и Франция се съобщава в хроники от 1000, 1022, 1025, 1028, 1043 г. След известно затишие, проповедите започват отново към 1105, 1114, 1117, 1155 г. Основната идея е да се следва примера на апостолите, като образец на скромност, бедност и смирение.¹⁷ Срещу новите еретици, Католическата църква тръгва с оръжие в ръка. Папа Инокентий III призовава за кръстоносен поход към южните части на Франция, по специално срещу катарите (западните наследници на богомилите) в областта Лангедок. Кръстоносния поход започва 1209 г. до 1229 г. Албигойските войни продължават чак до 1244 г., когато последната катарска крепост Монсегюр пада на 16 март. Вижда се огромното влияние на идеите проповядвани от богомилите, излезли извън границите на България.

Залезът на богомилството

 Към края на средните векове, дуалистичните ереси в България постепенно започват да залязват. След падането на българските земи под ударите на османците, подобни религиозни и социални движения спират да съществуват, в това число и богомилите. Споменава се в изворите, че павликяните, единствени запазват дуалистичните си вярвания, макар и доста променени, но пък това вероятно им оказва влияние, и те приемат католицизма през XVI-XVII в. От този период, за богомилското движение не се споменава. Според Йордан Иванов, именно защото богомилите не са крайни дуалисти, много от тях се връщат в лоното на православната църква, като монаси в манастири и проповедници в църквите. През вековете на османската власт, ереста на поп Богомил изцяло изчезва из българските земи, като оставя спомен само из някои местни имена, легенди и обреди.¹⁸

  Богомилството в историята на България е един интересен религиозен феномен, който оказва силно влияние, и намира не малко свои последователи. Толкова е силна тази „ерес“, че се разпростира извън България и променя хода на историческите събития там с години. То ще остави своя отпечатък, като интереса към него няма да намалее. Историческата наука е тази, която трябва да обясни и представи най-безпристрастно явления като богомилството, катаризма, албигойството и други, защото и в съвременния свят битуват различни „схващания“ по въпросите с ересите от Средновековието.

Бележки под линия

¹Ангелов, Д., Богомилството в България, София, Наука и изкуство, 1969, с. 37

²Ангелов, Д., Богомилството в България, София, Наука и изкуство, 1969, с. 37-38

³пак там, с. 40-62

⁴Джамбазов, К., Рицарите тамплиери в историята на България, Принтекс ООД, 2016, с. 85-86

⁵Иванов, Й., Богомилски книги и легенди, Придворна печатница, София, 1925, с. 141

⁶Иванов, Й., Богомилски книги и легенди, Придворна печатница, София, 1925, с. 22-23

⁷пак там, с. 25-27

⁸Попхристов, Д., За богомилите от „уста на ухо“, София, ВББ, 2018, с. 63-64

⁹Иванов, Й., Богомилски книги и легенди, Придворна печатница, София, 1925, с. 29

¹⁰пак там, с. 27-30

¹¹Ангелов, Д., Богомилството в България, София, Наука и изкуство, 1969, с. 141-142

¹²Джамбазов, К., Рицарите тамплиери в историята на България, Принтекс ООД, 2016, с. 88-90

¹³Иванов, Й., Богомилски книги и легенди, Придворна печатница, София, 1925, с. 36

¹⁴Попхристов, Д., За богомилите „от уста на ухо“, София ВББ, 2018, с. 137-138

¹⁵Иванов, Й., Богомилски книги и легенди, Придворна печатница, София, 1925, с. 39

¹⁶Попхристов, Д., За богомилите „от уста на ухо“, София ВББ, 2018, 265-267

¹⁷Ангелов, Д., Богомилството в България, София, Наука и изкуство, 1969, с. 421-422

¹⁸Иванов, Й., Богомилски книги и легенди, Придворна печатница, София, 1925, с. 36-37

Използвана литература:

Ангелов, Д., Богомилството в България, София, Наука и изкуство, 1969

Джамбазов, К., Рицарите тамплиери в историята на България, Принтекс ООД, 2016

Иванов, Й., Богомилски книги и легенди, Придворна печатница, София, 1925

Попхристов, Д., За богомилите от „уста на ухо“, София, ВББ, 2018