♛ Увод ♛
Ролята на жената в Средновековието е една тема, която е разисквана много пъти в научните среди и която е честа тема в историографията. Дебати за ролята и същността на жената като част от средновековния свят сякаш липсват, поради причината, че средните векове са период, който не е особено благоприятен за нежния пол.
Жената остава в страни от едно време, в което мъжът доминира, в което той се изявява като виден пълководец, като водач, като лидер, като медиатор между божественото и духовното от една страна и светското от друга. Жената се губи в една епоха, в която мъжът е властелин и той има абсолютното право да управлява и властва, в това число и над нея.
Това, разбира се, не бива да ни учудва, защото Средновековието е и периода на онези грандиозни военни кампании, в които жените нямат място. Бойното поле е арена на мъжете, тя е сражение на физическата сила и мощ, но и тя е битката, в която ако победиш, печелиш уважение, респект, титла, слава, земя и прочие. Това е пътят на доказването, път, който единствено мъжете имат право да изминат и почести, които само те могат да заслужат.
Когато пишем за Средновековието подценяваме ролята на жената в него. И това е поради няколко причини, които още тук трябва да изясним и с които ще обясним същността на тази „нищожна“ роля на жената в рамките на изследвания период.
На първо място позицията на жената през Средните векове е наложена от схващането на Църквата като институция и на нейните канони. Разбирането, че жената е причина за „Първородния грях“ дава повод тя да се тълкува като порочно създание, като изкушение, като „съучастник“ на Дявола.
Не бива да пропуснем, че в Библията ясно е написано, че жената е създадена от „реброто Адамово“, което означава, че мъжът има водеща, първостепенна и безусловна роля в света на хората и в света на жената. По този начин религията не дава равностойна позиция на жената, а налага разбирането, че тя трябва да се подчинява на мъжа.
Това е и причината, когато се разглежда тази епоха, да се говори за безправието на жените, тема, която ще бъде актуална и през епохата на Новото време. Интересно, а и нужно, е да посочим, че в т.нар. „салически закон“ (Lex salicа), който представлява описание на обичайното право при франките и който е съставен в началото на IXв., животът на жената е поставен наравно с живота на мъжа.
Жената през Средновековието
На второ място трябва да се изтъкне, че всички жени през Средновековието са пряко подчинени на мъжа. И ако в къщната работа жената има своя позиция, то в общността тя стои далеч от привилегиите, с които се ползват мъжете. Тук може да се посочи фактът, че жената няма да право на образование, т.е. много от „елитните“ професии на Средните векове са недостъпни за жената, освен това жената няма право да се издига в духовенството (правило, което важи и до днес), жената няма право да наследи престола, което означава, че жената няма никакво право да управлява, независимо, че е родена с кралска кръв.
Векове по-късно ще настъпи моментът, в който жените също ще имат право да сядат на престола и в което ролята на жената ще придобие по-съществено значение. Поради тази причина, в разглеждания от нас период, жената ще използва други средства, ще постига влиянието си чрез по-различни методи и ще търси начин, който да й осигури поле за изява. Такъв е образът на една византийска императрица, чийто житейски път преминава през множество премеждия, за да достигне до високия подиум на византийската власт.
Тази императрица днес познаваме с името Теофано – име на блудница, име на една аморална жена, която не се прекланя пред нищо, за да достигне до властта и която веднъж стигнала до нея – няма да се откаже от своята победа.
Изворова база
Проблемът за изворовата база, която да ни насочи към съществото на изследваната личност е немалък. При изследването й ние се сблъскваме с изключително малък изворов материал и то такъв, който не е насочен пряко към личността на Теофано. Тя е вмъкната, добавена, тя по-скоро е пейзажът, декорът в описанието на летописците, които отделят много по-голямо внимание на императорите.
Това може да бъде обяснено именно с второстепенната роля, която заема жената през Средновековието, независимо от своя ранг и позиция. Така основната изворова база за императрица Теофано и нейния живот са описанията на императорите управлявали Византийската империя в този период. С тях Теофано има пряка връзка – тя е тяхна съпруга, която умело сменя своите партньори в критични ситуации.
На първо място като основен извор трябва да посочим Лъв Дякон, който пише в периода 959-986г. В своето произведение „История“ той дава описание за външния вид на императрицата, но не се спира подробно върху живота й. Той, а и останалите летописци, в които фигурира името на Теофано, никъде не упоменават как тя се запознава със своя първи съпруг – Роман II, нито конкретизират нещо характерно за нейния живот преди възкачването й на престола като императрица.
На второ място трябва да посочим летописците, които в своите хроники описват управлението на отделните императори – това са хората писали по времето на Роман II, Никифор II Фока, Йоан Цимисхий, Василий II. Важно място тук заема Йоан Скилица, който също дава информация за императрицата, но тя също е малка и недостатъчна.
Проблеми с изворите и историографията
Проблемът с изворите идва не само от факта, че те са малко, но също така се състои и в това, че те са неясни и разнопосочни. Някои автори описват Теофано като истинска красавица, възхваляват я, придават й положителен образ, а някои дори се опитват да я представят като част от благородническо семейство – нещо, което както ще видим по-натам, далеч не отговаря на истината. Други автори път пишат, че Теофано е символ на раздора, че тя е магьосница, прелъстителка, блудница, че именно тя е тази, която развращава византийския царски дом.
Историографията за Теофано също не е голяма. Българските византолози не отделят съществено внимание на императрицата, въпреки любопитната и водеща роля на съпругата на двама от известните ни византийски императори. В трудовете на акад. Димитър Ангелов Теофано не е нищо повече от декор, който допълва картината, в която водеща роля заемат Роман II и Никифор Фока. Не се разглежда проблемът за влиянието на императрицата върху решенията взимани в царския двор, което е от съществено и важно значение за развитието на Византия през този период.
Съществена и важна роля византийската императрица заема в труда на френския историк-византолог Шарл Дил, който има отделена цяла глава за Теофано в книгата си „Византия. Културно-исторически очерци“. Този труд ще бъде опора в по-нататъшното разглеждане на проблема за аморалната императрица и присъствието й в Константинопол.
Анастасо – името на разврата
За ранните години на Теофано знаем изключително малко. Още в изворовата база посочихме, че самите извори, които ни съобщават за изследваната личност, са оскъдни и тя не е център в тях. Освен това твърденията на авторите често са многозначни, неточни, лъжовни. Да се доверим на написаното от тях с лекота би било несериозно, поради което още в началото трябва да поставим условието, че, подобно на късните летописци, ние ще разсъждаваме и ще създадем своя хипотеза, която ще се изгражда на база малкото извори, които имаме и онова, което със сигурност знаем за иначе интригуващата персона на Теофано.
Това, което със сигурност можем да твърдим е, че произходът на бъдещата императрица не е знатен, дори напротив – той е изключително скромен. Това се обяснява с факта, че истинското име на Теофано е Анастасо. Освен това в изворите се казва, че баща й се именувал Кратерос и бил роден в Лакония. Шарл Дил твърди, че бащата на Анастасо бил „долен плебей“ и притежавал кръчма в далечните краища на столицата – Константинопол. Оттук-насетне изворите мълчат.
Има ли заблуда в представянето й?
Това кара някои съвременни писатели, които не са историци, да представят Теофано в една недобра светлина – представена е като проститутка, която преминава през пътя на една „лека жена“, за да достигне до висотите на Константинополския престол. Доколко един подобен образ на императрицата в нейния живот преди трона е справедлив и реалистичен – трудно можем да отговорим със сигурност. В художествената литература често фактите са примесени с фикция, но ако се вгледаме в бъдещето на Анастасо, в нейната похотливост, в пленителността, с която успява да омае владетелите на Византия, то наистина е добре да си дадем сметка дали действително тази жена не е била просто проститутка или по-добре – хетера, която изкарва прехраната си чрез красотата, с която я е дарила нейната богиня-покровителка – Кибела.
Похотливостта на Теофано е многократно изтъквана от хронистите, които не гледат с добро око на императрицата. Но никъде не казват нито ред за живота й преди да се омъжи за Роман II.
Някои автори описват Анастасо като казват, че „със своята красота, със своята изрядност, тя надминаваше всички жени на своето време“, а други пишат: „Тя се отличавала с несравнимата си красота, била истинско чудо, създадено от природата“ Всички автори са категорични, че младата жена се отличавала с невиждана красота и никоя друга жена не можела да се мери с нея.
Но на преден план тук изниква един друг любопитен въпрос – дали именно тази външна красота е накарала младия и наивен император Роман II да се влюби в тази иначе коварна жена или той просто не е познавал предполагаемото минало на византийската куртизанка? А може би историографията пресилено обвинява Анастасо в похотливост и проституция? Това сякаш са въпроси без отговор, за които историята мълчи и които тепърва ще трябва да се изясняват.
Един друг въпрос, който изниква след всичко описано дотук, е как и къде двамата млади са се влюбили и запознали? Нима един римски престолонаследник ще се разхожда свободно из улиците на столицата и случайно ще попадне на една търсеща прехраната си проститутка? Дали изобщо в историята подобна ирония е възможна? Благороден аристократ, бъдещ престолонаследник, който се влюбва в една блудница, скитаща се из улиците на Константинопол?
В своя труд Шарл Дил пише, че императрицата се наричала и Анастасия, но това не е засвидетелствано в изворите. Самият факт, че се е казвала Анастасо, а не Анастасия, показва незнатния произход на бъдещата Теофано.
Буквално означава „голяма чаша“. Съдейки по това, вероятно той е притежавал кръчма или е работил в такава, а може името му да се свързва с консумирането на голямо количество алкохол, а може би и двете.
