Статията е публикувана за пръв път В: Спиралата на времето: пространства, хора, идеи, събития. Сборник с доклади от национална научна конференция, посветена на 75-годишнината от основаването на Историческия музей в Пловдив и на юбилейната годишнина на доц. д-р Василка Танкова, 13–15 октомври 2023 г., Пловдив.
Време за четене: 15 – 20 минути.
Проф. Асен Т. Кантарджиев изминава безкрайно интересен и сложен житейски път. Навлязъл преждевременно в обществения живот чрез своето момчешко участие във войните за национално обединение, минал през научното и академично издигане до ниво на водещ европейски учен с огромни приноси, стигнал до създаването на значим обществено-политически проект за Нова България. Бидейки идеолог на тази Нова България и Водач на Ратничеството, което да я изгради, бидейки министър в задграничното правителство на проф. Цанков, спасил хиляди българи, преживял раздялата на семейството, никога не загубва надежда за победа на справедливите сили в България, дори на океан разстояние прокуден от нея. На днешното поколение българи, включително и на научната общност, той е непознат. За него е написано съвсем малко, при това изпълнено с идеологизирани клишета, неточности и направо грешки[1]. В тази статия се привеждат доказателства, че проф. Кантарджиев следва да заеме мястото си в писаната българска история, заслужава да бъде изведен от анонимност и представен, да бъде разпознат и индивидуализиран като обществено-значима личност в новата ни история.
Асен Кантарджиев е роден на 8/20 септември 1898 г. в София[2]. Баща му е прочутият ген. Тодор Кантарджиев – един от героите на Добруджанския фронт през Голямата война. Едва на 14 години, през 1912 г., момчето самоволно и доброволно се включва в Балканската война и е назначено като ординарец на баща си[3]. Участва и в трите войни за национално обединение (1912-1918 г.). Награден е с три ордена „За Храброст“. По време на Първата световна война завършва средното си образование в Първа мъжка гимназия в София, а след войната следва един семестър право в Софийския университет. През 1919 г. се жени за Катерина, дъщеря на Стефан Киряков, съдия от Касационния съд. Семейството заминава за Берлин, където Кантарджиев учи един семестър индустриална (техническа) химия във Висшето техническо училище в Шарлотенбург. През 1920 г. започва изучаването на дисциплината, която в крайна сметка ще завърши – земеделие във Висшето земеделско училище в Бон на Рейн. През 1922 г. се прибира в София.
За кратко време през 1922/23 г. Кантарджиев е управител на Българското държавно стопанство в Садово и същевременно учител в тамошното Земеделско училище. На 31 октомври 1923 г. той е избран за асистент в Института по общо скотовъдство към току-що отворилия врати Агрономически факултет на СУ. Младият асистент се захваща бързо със своите първи научни трудове, които включват резултати от микробиологичните му изследвания върху зреенето на българското сирене и приготвянето на кашкавала. Забелязан като млад учен с потенциал, през 1926 г. той е първият одобрен за специализация по млекарство и бактериология със стипендия от резидиращата в България Рокфелерова фондация. През първата учебна 1926/27 г. Кантарджиев учи при проф. В. Хенеберг в гр. Кил (Германия), а през 1927/28 г.- при проф. Р. Бури в гр. Берн (Швейцария)[4]. По време на специализацията си, през 1927 г., младият учен публикува две статии (на френски и немски език), с които мощно влиза в проблематиката на международната микробиологична наука. Заради значителните му приноси към Орла-Йенсеновата класификация на млечно-киселите бактерии, през 1928 г. е избран за редовен доцент по млекарство и млекарска бактериология при катедрата по частно скотовъдство на Агрономо-лесовъдния факултет[5].
Ненавършил 33 г., на 28 юли 1931 г., е назначен за извънреден професор в катедрата по частно скотовъдство. За следващата учебна година (1932-1933) проф. Кантарджиев вече е декан на Агрономо-лесовъдния факултет на СУ[6]. И ако през 20-те години се налага като учен и преподавател, то в 30-те години Кантарджиев ще се прояви като активен обществено-политически идеолог и деец. Още през 1923 г. става член на масонската ложа „Зора №1“ и остава в нея до 1937 г.[7] От началото на 30-те години на XX в. играе важна роля в новосъздадения Български младежки съюз „Отец Паисий“[8]. БМСОП се оказва според него неспособен както за по-сериозна обществена, така най-вече за политическа дейност, поради младостта и неопитността на т.нар. трето поколение[9]. През 1933 г. Асен Кантарджиев обявява своите възгледи за бъдещето на България в брошурите „Идем“, където категорично заявява, че националният въпрос е неделим от социалния[10]. От публикациите става ясно, че той желае да бъде осъществено националното обединение на България, но и значително да се подобри нейното вътрешно положение – политическо, икономическо, културно, социално и т.н. Желае България да води по-категорична политика в тон с европейските събития (социално-икономически възход, рухване на следвоенния диктат и статукво от 1919 г., културно прераждане в духа на хилядолетната Европейска цивилизация и т.н.). Копнее Българският народ да не остава пасивен наблюдател на своето бъдеще, но да бъде мобилизиран и сам да реши проблемите си, да чертае пътя си посредством обществена солидарност. Бидейки идеолог на проекта за Нова България и виждайки себе си като потенциален бъдещ държавник (а дори и Водач на България), през пролетта на 1936 г. проф. Асен Кантарджиев създава заедно с шепа верни съмишленици обществено-политическа организация. Нейната цел – да промени действителността в България чрез обществена инициативност и в крайна сметка да установи огромно или пълно политическо влияние и власт, за да чертае еднолично бъдещия път на страната. Нейното име – Ратничество за напредъка на българщината.
Поради действащият от 1934 г. закон за забрана на политическите партии, новата организация се развива под пълен секрет. Опит за конспиративните методи Кантарджиев взима от членството си масонската ложа „Зора №1“, както и от Вътрешната революционна организация (ВРО) на Васил Левски. Впрочем Апостолът ще бъде и основен вдъхновител за Кантарджиев. В свое писмо до Иван Михайлов от 1942 г. Той пише[11]: „Васил Левски е идеалният пример на изконен български водач изобщо, и по неговия пример трябва всичко да се изгражда.“ Несъмнено обаче Кантарджиев е повлиян и от идеологията и примера на Националсоциализма и НСГРП, което ще се отрази и върху Ратничеството. През 1938 г. т.нар. петорка, която по устав ръководи Организацията, е заменена от едноличното водачество на професора. Ратничеството за напредъка на българщината ще увлече няколко десетки хиляди млади последователи, съмишленици и членове за следващите няколко години. Ще изпъкне с публични акции и изяви, наречени „хулигански“, но всъщност изблик на огромно родолюбие и гражданска нетърпимост към всички, които ратниците считат за „рушителни елементи“[12] в държавата, ще бъде забранено наред със СБНЛ от Царската власт, професорът ще бъде интерниран многократно в различни градове, за да се ограничи разрастването на автентичното му движение.
Усложненото положение от започналата война няма да спре Кантарджиев и освен водач на опозиционно движение, той продължава своята академична дейност – през 1940 г. се отпечатва учебникът му по млекарство, обобщаващ резултатите от научните му изследвания[13].
Въпреки всичко РНБ няма да успее да реализира своите идеали и без да има определяща роля в българското общество ще бъде смазано след 09.09.1944 г. Самият Кантарджиев ще бъде съден и задочно осъден на смърт от т.нар. народен съд заради публицистичната си дейност и втори път от СОВС заради участието си в задграничното Българско национално правителство.[14]
За периода от есента на 1944 – пролетта на 1945 г. Кантарджиев е министър на вътрешните работи в задграничното Българско национално правителство на проф. Ал. Цанков във Виена. Под негово ръководство са спасени съдбите на хиляди българи – министерството печата легитимни паспорти на българите в Германия, които след 08.09.1944 г. се водят като граждани на вражеска държава. Издаваните от БНП „Пас-ерзаци“ подсигуряват за българите, оказали се след тази дата в Третия Райх, купони за храна, разрешение за подслон, престой и работа, достъп до медицински услуги и пр.[15] След края на войната преживява тежки години, в които губи съпругата си, но не и енергията, волята и жизнеността си. Продължава научните и професионалните си занимания. Успява да емигрира най-напред в Германия, след това в Канада, а после и в САЩ. Поддържа активно контакт с много родолюбци, включително ратници, по целия свят (и в България). До последно таи надежда за промяна на геополитическата ситуация в полза на България. Умира в Лос Анджелис през 1980 г.[16]
Спомените на проф. Асен Кантарджиев, представени в тази статия, са били съхранявани от Антон Чипев (Канада) повече от 50 години. През 2005 г. са изпратени от Чипев на Никола Алтънков и Василка Танкова с право да ги ползват по свое усмотрение за научна работа[17]. От своя страна доц. Танкова, научният ми ръководител като дипломант, предостави ръкописа за анализ и преценка както за целите на Дипломната ми работа, така и за публикуването им.
Историята на документа, създаден от проф. Кантарджиев, се свързва най-вече с името на Антон Чипев (3.11.1920 – 21.05.2012) – наследник и представител на големия и прочут копривщенски род Чипеви[18]. Завършва немско училище, френски колеж, учи в Париж, завършва право в Софийския университет. Превратът на 9 септември 1944 г. го заварва в Германия. Присъединява се към БНП на проф.. Цанков във Виена и работи като секретар на проф. А. Кантарджиев. През 1952 г. емигрира в Канада и се установява в Монреал. Изключително активен сред тамошната българската общност, той заема и поста на зам.-министър на имиграцията в провинция Квебек. След 2002 г. влиза в кореспондентска връзка с екипа на проф. Е. Стателова, заел се с изучаване на българската политическа емиграция след 1944 г.[19] От 2004 г. датират и писмата, разменени с доц. Танкова, член на същия екип. Те също ми бяха предоставени за научно ползване.
От едно от тези писма може да се изведе твърде интересния факт, че А. Чипев, който е възложил на доц. Танкова да предаде неговите лични архиви за образуване на фонда му в БИА-НБКМ, по нейно настояване не е включил в материалите за предаване „Спомените“, косвено осигурявайки по този начин днешната първична научна публикация[20]. В друго писмо разказва собствената история на „Спомените“:
„Ако е в плановете ви да пишете за някои перипетии на АК[Асен Кантарджиев] в емиграция, аз помня доста много неща, които мога да ви съобщя. Алтънков е споменал някои, но тъй като Стефан К[антарджиев][21] е предпочел да не му разправя, той е слушал от трети лица, а някъде „гадае“. Много неща няма да са от интерес, други може би – в зависимост от вашия план. За всеки случай имайте предвид, че искам да ви съм от полза – и че не съм всичко писал във „Виена 2“. АК беше и силна, и сложна, и с много човешки слабости личност… Сега като ви пиша ми се струва, че двете „книги“ с оригиналните ръкописни спомени АК трябва да ми е предал когато замина за Щатите (със Стефан) през 1949 г. – много е вероятно да не е искал тогава да пътува и минава граници с тях в багажа си. (По-раншните книги може да е оставил на дъщеря си Калина, която емигрира по-късно в Бразилия с помощта на д-р Ал. Николаев). Но защо след като аз дойдох и се срещнахме в Монреал през 1952 г. АК не ми ги поиска или даже спомена – е чудновато. А че и аз ги забравих толкова години. – Във всеки случай, както казах, около 1987 г. пратих и двата оригинала на Стефан в Лос Анджелис, наедно с много писма и други неща останали при мен от баща му“[22].
Всъщност, от писмото на А. Чипев се разбира, че „двете книги“, за които той говори са две части на спомени – III-та, озаглавена „На всях парусях“, 81 ръкописни страници и IV-та „Ратникът“, 18 ръкописни страници от формат на нещо като финансов дневник на предприятие. Явно е имало първа и втора част за живота му преди 1928 г., писани по-рано, но той, Чипев, не ги е виждал.
Част IV-та Кантарджиев е започнал да пише в края на април 1946 г., преди да постъпи в болницата в Бад Гастайн (Австрия), където е прекарал 37 дни (до 6-и юни 1946) – опериран на 2-и май за прободен апендикс, с последвал перитонит и други усложнения. Спомените разказват за основаването на Ратничество за напредъка на българщината и не просто допълват, а съществено коригират известното до сега в българската историческа литература. Ръкописът е озаглавен „По стъпките си“ от самия Асен Кантарджиев. Започва с разказ за първите действия по създаването на организацията през м. май 1936 г. и завършва със срещата на ръководното й ядро през м. август, без да стане ясно какъв е нейният резултат.
Автобиографичният разказ „По стъпките си“ съдържа ценна за науката информация за основателите на организацията, вдъхновител на която без съмнение е Кантарджиев – д-р Александър Николаев, Петър Габровски, Първан Марков и привлечените после Иван Гьошев, Климент Далкалъчев, Захари Стоилков, Андрей Стефанов и Васил Вълков. Вижда се ясно, че от равнопоставеното по устав ръководство безспорно изпъква личността на изпълнения с родолюбски и национален плам Асен Кантарджиев – основен идеолог и двигател на Организацията, чийто рожден ден той определя на 19 юли 1936 г. Ръкописът уточнява последователността, времето и авторството на разработените от май до юли три програмни документа – „Верую“, „Искания“ и „увод на Веруюто и исканията“, известно като „Обръщение програма“[23]. Дава и важни детайли за избора на знака „богарче“, и за името на организацията, която не може и няма как да се именува „Съюз“. В крайна сметка става ясна и главната цел на професора – да вдъхне „нов живот“ на България, взимайки пример от родното ни минало, както и от актуалните за времето събития в Европа.
Благодарение на спомените на Кантарджиев, на известните дотук факти и на детайлен анализ, включително стила му на писане, риториката, която ползва, думите на които набляга и изводите и призивите, които прави, може да се заключи, че не малко, ако не всички статии от Библиотека „Ратнически светоглед“ са авторство на професора – ключови органични документи за Р.Н.Б., основен извор за светогледа и целите на Организацията и нейния Водач. Внимание в Библиотеката привлича статията „За Българския Духъ“[24], която съдържа ясната преценка на Асен Кантарджиев за периода от ПСВ до 1938 г. в България и следователно – много от основните причини за започнатата борба.
Според Кантарджиев „противниците на българската нация“, виждайки, че не могат да ни сломят физически (военно), прибягват до „бавно и неусетно отравяне“ на „душата на този народ“. Първо привежда редица примери от далечно и близко минало, които показват наши триумфи над далеч по-силни противници. Следва подробен опис на трагична картина за българската действителност след 1915 г. Кантарджиев прави детайлен преглед на периода 1918 – 1938, като дава много конкретни примери, чрез които аргументира тезата си за контролирано цялостно разложение на Българската нация. Цитирам завършека на статията, който показва умелото смесване на история и политика, чрез което се отправя мощен призив към българите:
Ние трябва преди всичко да очистим страната от родоотстъпници и да заработим от всичко най-вече за духът на българската нация.
Това няма да стане лесно и без жертви, но когато българският дух се разкрили наново, той ще прояви жаждата за социална правда на Дякона Левски и борческият устрем на Караджата. Тогава дарбата на българина ще даде обилно своят плод, а победният му дух ще начертае истинските граници на справедлива и мощна България.
Нека мобилизираме волите си, за да тръгнем безогледно по своя ратнически път. Нека старият възрожденски вик „свобода или смърт“ ни води в борбата, нека пораженците почувстват, че иде денят на един национален ратнически съд, който ще даде възмездие на българския дух и ще отвори широкият друм за напредъка и величието на Българщината.
В друг документ от Библиотеката под №16 – „Ратническата борба“[25], София, 1938 год. – се обосновават двата основни стремежа на Организацията отново през и чрез Историята:
Историята на българския народ показва ясно, че той е имал винаги два основни стремежа: стремеж към социална правда и стремеж към национална мощ.
Няма по-жаден за социална правда народ от българския.
[…]
Всъщност, тези два основни стремежи на българите, са не само успоредни, но по своята същина са и неразделни и неосъществими по отделно. Защото без социална правда не може да се изгради национална мощ и защото без национална мощ се изпада в колониално състояние, всред което социалната правда е непостижима.“
Това малко отклонение се наложи заради продължаващите ми опити да установя авторството на множеството неподписани статии на проф. Кантарджиев, за което твърде много ми помогнаха тук приложените „Спомени“ и техния анализ. Текстът, който следва, се публикува съгласно академичните стандарти за документални публикации. Спомените са написани с четлив почерк, на места са редактирани от автора, има вмъкнати и зачертани думи. При публикацията документът е възпроизведен цялостно, без намеса в стила и езика. Съкратените думи са допълнени в квадратни скоби. Правописът е запазен, както са запазени и всички подчертавания или шрифтови ограничения. Бележките за лица, организации и събития, които съм съставил, давам под линия в поредна номерация, а със звездичка, отбелязвам особености, регистрирани от самия автор на документа.
⁎ ⁎ ⁎
По стъпките си
(Спомени)
Част (книга) четвърта
Ратникът
[24 април 1946 година. Надбягването с смъртта продължава. Продължава и минаването ми отново по стъпките си. Ако смъртта прекъсне живота, то поне да не се унищожи спомена за него. Дължа освен това на всички свои, кръвно и духовно близки, да разкажа, разкрия, припомня, обясня и изповядам множество обстоятелства и истини. Вярно е, че епохата е крайно неудобна, особено за тази четвърта част, озаглавена „Ратникът“. Защото в нея ще трябва да разкажа неща, които всеки би сметнал сега за опасни. Но, ще продължа въпреки всичко. Защото се касае за най честното, най-невероятното, най-бързото, най-резултатното, най-интуитивното, най-интелектуалното, най-проницателното, най-безусловното, най-тактичното и най-великодушното българско ратуване, което биде прекъснато от световни събития и с което има право да се гордее всеки, който е участвал в него. Тъй като неговата цел, именно щастието на българския народ и на човечеството, и неговите две главни средства, именно добрият човек и верният другар, са ценности от вечен разред, то духът на времето и временните условия, ще му налагат само трансформация, а то ще бъде вечно и велико.
