Намираме се в края на септември – един от най-драматичните месеци в нашата нова история. През тези тридесет дни се преплитат три ключови събития, които не само променят съдбата на България, но и предопределят нейния път към национално обединение и независимост. Всяко от тях показва стремежа на българския народ към единство, самостоятелност и териториална цялост. В следващите редове ще разгледаме как тези събития, случили се през септември, променят хода на българската история.
През втората половина на XIX век на политическата карта на Европа се появява една мечта – Санстефанска България. Макар тя да не просъществува нито ден като реална държава, тази България се превръща в най-близкото възможно изражение на българските етнически територии. През лятото на 1878 г. великите сили се събират в Берлин, където решават, че нямат нужда от голяма държава на Балканите. Тук е моментът да отбележим, че това е общо желание на всички европейски велики сили, включително и на нашата освободителка Русия. Българската мечта от Сан Стефано е разсечена. Северна Добруджа е подарена на Кралство Румъния, Западните покрайнини – на Кралство Сърбия, а Македония и Одринска Тракия са върнати на Османската империя. Частична свобода получават само земите, намиращи се между река Дунав и Стара планина, както и Софийският санджак (област), които са превърнати в Княжество България. От другата страна на Балкана е създадена автономна провинция – Източна Румелия.
От лятото на 1878 г. стремежът към обединение става национален идеал за българите и заляга в основата на последващите политически и обществени процеси. Историческата съдба повелява и трите мирни крачки по пътя на обединението да бъдат направени през месец септември, но през различни години.
Първото голямо събитие, с което започва осъществяването на българския национален идеал, е Съединението на Княжество България и Източна Румелия. В нощта на 5 срещу 6 септември 1885 г. войските на Източна Румелия, под командването на майор Данаил Николаев, извършват успешен преврат, арестуват генерал-губернатора на областта Гаврил Кръстевич и обявяват Съединението на областта с Княжеството. В осъществяването на това свято дело се ражда ново поколение герои, които рискуват всичко за Обединението на Родината – Захари Стоянов, майор Данаил Николаев, Чардафон Велики, Стефан Стамболов и много други. За мен най-значимите личности на Съединението са две. Първата е княз Александър I Български, който на 8 септември обявява във Велико Търново, че „…признавам прогласеното Съединение и приемам да бъда Княз и на Южна България…“. С тази своя постъпка князът застава до своя народ и срещу великите сили, превръщайки обявеното Съединение в държавна политика.
Другата значима личност е генерал-губернаторът на Източна Румелия Гаврил Кръстевич, който, въпреки задължението си да повика османската войска, избира да застане на страната на народа си. Неговите думи „Не трябва да се съобщава в Цариград. И аз съм българин: каквото стане, нека стане“ са може би най-яркият пример за нагласите в цялото българско общество по това време.
Със Съединението на Княжество България и Източна Румелия и успешната му защита в Сръбско-българската война, българите постигат първия етап от националното си обединение и ревизията на несправедливия Берлински договор. Това събитие не само укрепва новата българска държава, но и показва на международната общност, че българският народ е готов да отстоява своя национален идеал.
След успеха на Съединението, остава един важен въпрос – външнополитическият статус на България. Официално, Княжеството продължава да бъде васално под върховната власт на Османската империя. Това положение пречи на младата държава по пътя към осъществяването на националния ѝ идеал. За да бъде преодоляна и тази пречка са необходими двадесет и три години и последователна политика от всички български правителства.
На 22 септември 1908 г., в църквата „Свети Четиридесет мъченици“ в старата столица Велико Търново, княз Фердинанд обявява Независимостта на България. В прочетения от него манифест се вижда ясно, значимостта на събитието за българския народ: „…Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не треба да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля – да бъде според както той иска. Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят. Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция…“.
Разкъсването на споменатите в манифеста узи* позволило на България да води самостоятелна външна политика. От този момент българският владетел се титулува „цар“, а България официално престава да бъде васална държава и се превръща в суверенно царство. Това дава възможност на България да участва в двете Балкански войни и в Първата световна война в преследване на националния идеал. Резултатът обаче е разочароващ – описан най-точно от генерал Стефан Тошев – „Победени без да бъдем бити“. В тези войни България загубила територии, населени с българи, включително и Южна Добруджа. Едва в тази обстановка Добруджанският въпрос отново става част от Българския национален въпрос.
Въпреки неуспехите във Войните за национално обединение, българската дипломация продължила да работи за мирното връщане на изгубените земи. Политиката на мирна ревизия на Ньойския мирен договор е последователно следвана от всички български правителства в периода 1919–1940 г. През септември 1940 г. е постигнат значителен успех в тази насока – подписването на Крайовския договор на 7 септември. С този договор, Южна Добруджа е възвърната в пределите на Царство България без военни действия – върнати са не само част от загубените земи, но е възродено и националното самочувствие българите. Макар Крайовският договор да е безспорен дипломатически успех на цар Борис III и правителството на проф. Богдан Филов е редно да посочим, че той носи и горчивина в себе си. Всички българи от Северна трябва да се преселят в Южна Добруджа, а румънското население трябва да се пресели в обратната посока.
Настроенията на българския народ могат да се открият ясно в думите на цар Борис III пред депутатите от XXV Обикновено народно събрание: „Господа народни представители, с особено задоволство констатирам, че следваната досега външна политика даде щастливи резултати. На 7 септември т. г. правителствата на България и Румъния подписаха в Крайова един договор, по силата на който Южна Добруджа отново се върна в пределите на Българското Царство. Това събитие се посрещна от целия български народ с изблик на дълбока радост. И Вие, Господа народни представители, одобрихте единодушно този договор в миналата извънредна сесия на Народното събрание, като станахте изразители на чувствата на народа …“.
Връщането на Южна Добруджа в пределите на България е прието като ново начало за национално обединение. Може би най-точната оценка за значението на събитието дава Стилян Чилингиров: „Българската трагедия започна с откъсването на Добруджа от снагата на България. От Добруджа започва и нейното премахване. Нека да вярваме, че по същия път ще се върнат и останалите земи към майката-родина. Най-сетне, Върховната справедливост тръгна по стъпките на Върховната несправедливост, за да изличи и последните им следи. А в правдата е бъдещето на всички; в правдата е и бъдещето на българския народ. Поклон пред нея и топли прегръдки за хубавата Добруджа!“.
Така, през септември 1940 г., България възвръща една от важните си територии и отново доказва, че може да бъде успешна на дипломатическия фронт. Заедно със Съединението и Независимостта, това събитие подчертава септември като месец на национални триумфи.
Разказах всичко това точно днес, 25 септември, защото това е денят, в който българската войска влиза в родния ми град – Добрич. Като сърце на Южна Добруджа, град Добрич се превръща в център на тържествата по повод Крайовския договор. През 1990 г. денят е обявен за празник на града.
Днес в града е запазен жив спомен за събитията от септември 1940 г. В Регионалния исторически музей се помещава точна възстановка на кабинета на инж. Кирил Старцев – първия кмет на свободен Добрич. Съхранени са и други реликви, свързани с тези събития – българско национално знаме, копринена кърпичка с лика на Стефан Караджа, извезан пешкир, с какъвто са били окичвани всички български войници и офицери при посрещането им в града, печатни издания, пликове и пощенски картички. Но може би най-ценната вещ е писалката на генерал-лейтенант Георги Попов – член на българската делегация в Крайова, назначен за генерал-губернатор на Южна Добруджа след подписването на договора. С тази писалка е разписана картата с новата граница между Румъния и България.
Септември не е просто месец в календара – той е символ на борба и успехи за България. Тези три исторически събития показват, че когато нацията е обединена около една обща цел, тя може да постигне изключителни резултати. Дори в най-трудните моменти, България успява да се възроди и да продължи напред, укрепена от уроците на своето минало.
узи* – вериги
Използвана литература:
Българските царе в Народното събрание (1879–1946). Тронни слова. София, 1996.
Златна книга за Златна Добруджа. София, 1940.
История на България. Том 7. България 1878-1903. София, 1991.
Палангурски, М. Нова история на България. I. Княжеството. София, 2013.
