У В О Д
В развитието на европейския континент през цялото негово съществуване важна роля заемат и играят Балканите като средище на множество народности и култури, разпределени в различни държави, чиито териториални граници променят своите контури в рамките на времето. В хода на историята, поради своето геополитическо разположение и връзките си с останалите държави в Европа, страните от полуострова изиграват съществена роля в цялата историческа перспектива на континента и нещо повече – те са онова „буре с барут“, което често стои в основата на множество конфликти, създали проблеми на т.нар. велики сили и променило хода на историята за векове напред.
Особено важно и съществено място в развоя на балканските държави изиграва появата и развитието на националните идеологии, които почти последователно започват да покълват в отделните страни. Проблематично в случая е, че те идват в условие на чуждо господство, във време, в което реално в тези страни липсва държавност. Но осъзнали се като народи страните от балканите започват да търсят своето място на картата на Европа и да се устремяват в началото към автономия и независимост, а по-късно към пълно национално обединение. В историята на тези държави този етап от тяхното развитие остава известен като национален въпрос.
Настоящата разработка цели на кратко да проследи развитието на целите, задачите и изобщо идеологията, която изграждат отделните балкански страни, когато се включват в избухналия през първата половина на XX в. световен конфликт, в който те намират благоприятна почва да решат своите национални въпроси. Разработката ще се стреми да бъде максимално точна, ясна и стегната и да очертае основните етапи в действията и стратегиите на балканските държави, както и слабите страни, които им костват неуспех, а в отделни случаи и абсолютен провал в изпълнението на техните амбиции. Неразривна част от развитието на действията е и България, която претърпява своята втора национална катастрофа именно в хода на войната, включвайки се със своя план максимум и поставяйки си една твърде висока цел – абсолютно национално обединение, обещано й от съюза на Централните сили. Впрочем движейки се в тази плоскост, ние трудно бихме могли да очертаем ясно какво печелят и какво губят балканските държави, както и осъществяват ли напълно своя план за решаване на националния въпрос. Но е любопитно да проследим и анализираме тяхната политика, военни действия, етапите, през които преминават във войната, за да разгадаем в това и много от съвременните тенденции в политическия живот на тези страни, тенденции, които водят своето начало именно от участието им в Първата световна война.
Балканските войни и погубените надежди. Сблъсъкът „реалност – идеал“
Създаденият през 1912 г. Балканския съюз си поставя твърде високи цели – подялба на балканското наследство на Османската империя. В него страните от балканите се опитват да осъществят две програмни цели от своята политика – обединяване на всички сънародници, намиращи се под османска власт и териториално уголемяване за сметка на Високата порта. Пролуката вече съществува – още преди създаването на съюза империята е наречена „болният човек на Европа“, раздирана от проблеми както вътрешни, така и външни тази простираща се на три континента държавна формация преживява своя крах, в който балканските държави виждат шанс да решат окончателно своите национални въпроси.
По този начин се ражда идеята за сформирането на съюз между отделните държави, които имат претенции спрямо териториите на империята – съюз, оказал се твърде нетраен – къде поради нерешени териториални претенции, къде поради несъвършени договори и устни уговорки, къде поради идеята, че можем просто деликатно да „подхлъзнем“ съюзника. На пръв поглед военните действия на съюзниците са изпълнени брилянтно – Османската империя е принудена да иска примирие, Великите сили (в частност Русия) играят ролята на арбитри, които трябва да удовлетворят изискванията на победителите, но в този съвършено изпълнен военен план прозира амбицията на всеки от победителите да получи колкото се може повече. И доводи в тази насока не липсват – Сърбия и Гърция предявяват искането всяка от страните да получи това, което е завладява в хода на войната, нещо което не отговаря на предварително подписаните договори, но на това искане категорично се противопоставя България, която желае да присъедини към себе си териториите на цяла Македония. Така съвременната Република Северна Македония се явява за пореден път ябълката на раздора. Този проблем ще търси решение и в т.нар. Междусъюзническа война (1913), но чрез намесата на Румъния от решение на проблем ще се стигне до национална неудовлетвореност, особено ако се вгледаме в положението на България.
В рамките на двете войни са сключени два договора – Лондонски (1913) според който Османската империя трябва да отстъпи всички земи по линията Мидия-Енос и Букурещки (1913), който се явява пагубен за българската държава, поради факта, че тя трябва да отстъпи свои територии на Румъния и Гърция и да признае отделни такива на Сърбия. Идеята за присъединяване на Македония остава илюзорна мечта. Букурещкият договор е приеман от някои историци като Първа национална катастрофа за България, а вината почти изцяло е струпана върху българския цар Фердинанд и правителството на В. Радославов.
Резултатите от Балканските войни са: подялба на османското наследство на Балканите между Сърбия, Черна гора, България и Албания. Основно очертаните проблема се явяват два: първият от тях е появата на една нова държава – албанската и вторият – териториална подялба без да се взема предвид участието на местното население, вследствие на което голяма част от него остава под управлението на чужда за него държава. Особено място отново заема Македония, в която, както споменава К. Манчев, можем да говорим за сръбска окупация на тези земи в периода 1912-1915. Макар и победители никоя от балканските страни не е напълно удовлетворена от сключените договори след войните, защото и никоя от тях напълно не изпълва своя национален план. Наближава време за реванш, който трябва да се изчака и за който страните трябва да се подготвят, но този момент идва твърде скоро и отново началото му се поставя в териториите на Балканския полуостров.
В търсене на съюзник – Антантата или Централните сили
Балканските войни само очертават интересите на балканските страни и техните геополитически стратегии. Те играят ролята на локално избухнал конфликт, който трябва да бъде балансиран от Великите сили, макар в неговия ход като по-голям балансьор да се приема Румъния, особено след включването си в Междусъюзническата война. Този конфликт обаче отваря апетита и на Великите сили, които просто чакат удобен момент, за да задействат взривоопасен етап от взаимовръзки, подготвян доста по-рано, в който окончателно те трябва да решат проблемите на Стария континент.
Страните от Балканите от своя страна следват свои планове, начертани много преди войните. Ръководена от Елефтериос Венизелос Гърция се стреми да реализира своята „Мегали идея“, чрез която да възстанови от руйните старата Византийска империя и по този начин да се превърне във водеща сила на Балканите. Румъния пък се опитва да бъде балансьор на полуострова, но се стреми към Бесарабия и Трансилвания, които по това време са част от Руската империя и Австро-Унгария. Сърбия продължава да следва програмата начертана от Илия Гарашанин[*]. От своя страна България продължава да се надява на изготвения руски проект за Санстефанска България, който се превръща в национален идеал веднага след Освобождението (1878) и продължава да съществува дори след Балканските войни.
Както отбелязва Кр. Манчев в началото на Първата световна война държавно-националната доктрина на отделните страни е изгубила своя националноосвободителен характер и вече се е превърнала в завоевателно-хегемонистична.
Световният конфликт избухва след атентант в Сараево, в който е убит австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд (28 юни 1914), атентат, организиран от младежката революционна организация „Млада Босна“. Светът се изправя пред огромно предизвикателство, а Европа е разделена на два лагера – от едната страна стоят обединените сили на Русия, Англия и Франция (Антантата), а от другата Германия, Австро-Унгария и Османската империя (Централните сили). В този сблъсък между големите европейски държави балканските страни отново подемат инициатива по решаване на своите национални въпроси и удобно лавират между отделните лагери, търсейки предложение, което максимално ще ги удовлетвори.
Санстефанският идеал намира свои покровители най-вече в лагера на Централните сили, въпреки че предложения идват и от страна на Русия и Антантата, в която обаче вече става ясно, че ще се присъединят и някои от бившите съюзници в Балканските войни. Това разколебава българското правителство и царя, особено предвид факта, че Русия обещава на България определени териториални придобивки, които ще бъдат дадени едва след края на войната. Обратно – страните от Централните сили предлагат на българското правителство цяла Македония, Поморавието, Топличкия край и част от Косово, а заедно с това обещават, че ако Румъния се включи във войната на страната на Антантата, българите ще получат и изгубената Южна Добруджа. Като прибавим към това и неудовлетворената българска държава от кампаниите в Балканските войни и идеята, че в тази коалиция тя ще успее „да отмъсти“ на своите непокорни съседи, то изборът на България е предопределен – на 6 септември 1915г. е подписва съюзен договор между страната и Централните сили и в началото на октомври страната влиза във война със Сърбия.
Сърбия и Черна гора намират като съюзник Съглашението, поради две причини: на първо място те са заинтересувани от ликвидирането на Австро-Унгария и второ идеята на Гарашанин навлиза в нов етап – сърбите вече планират обединяване на словенци, хървати и сърби от Австро-Унгария със Сърбия и Черна гора в отделна държава, която да заеме контрола върху Балканите. Зад тази идея застават Русия, Франция и Англия, което предопределя избора на двете страни да се включат на страната на Антантата.
В началото Гърция следва политика на неутралитет, поради вътрешните проблеми и различия, които има в страната. Гърците се стремят да увеличат териториите си за сметка на Османската империя от към Източното Средиземноморие и част от Мала Азия, което предполага тя да стане част от Антантата. Тази идея се подкрепя от правителството на Венизелос, но гръцкия кралски двор активно се противопоставя на това решение. Кралят смята, че само чрез съюз с Германия страната ще се отърве от влиянието на Англия и Франция. Така Гърция ще бъде последната държава, която се включва във войната. Това става след намесата на Англия и Франция в сблъсъка между кралския двор и правителството и издейства победата на Венизелос. На 27 юни 1917г. страната обявява война на Централните сили.
Румъния също има своите притеснения и противоречия. Неин основен враг се явява Австро-Унгария, особено по въпроса за Трансилвания. Това предполага включването й на страната на Антантата, но страната има претенции и към територии от Русия, поради което правителството начело с Й. Брътиану задейства политика на изчакване. През лятото на 1916 г., след внимателно следене на външната политика и хода на войната, румънците решават да се включат на страната на Антантата. На 17 август 1916г. е подписан договор между Румъния и Съглашението, според който тя се задължава да обяви война на Австро-Унгария, а Антантата й обещава Трансилвания и част от Буковина и Банат. По този начин към цялостната картина се присъединява и Румъния, която се стреми към унищожаването на Австро-Унгарската империя.
