На 22 септември 1908 г. в църквата Св. Четиредесет мъченици във Велико Търново, чрез манифест княз Фердинанд обявявява Независимостта на България и приема титлата цар. От този момент родината ни захвърля княжеските дрипи, както и васалитета към султана и поема по своя път на Царство с независима външна и вътрешна политика.
Тридесет години след своето Освобождение, българският народ е започнал борбата за своето Национално обединение като дори е постигнал част от него – актът на Съединението между Княжество България и Източна Румелия през 6 септември 1885 г. и последвалата героична защита съединисткото дело във войната със Сърбия през есента на същата година. Подвизите, които извършва народът ни показват неговото високо национално самосъзнание, чувството му за общност със свои цели и идеали, и най-вече неговият стремеж към Независимост. Защото независимостта, също както свободата, никой не получава даром. За да бъдеш независим трябва да се бориш, трябва да разсъждаваш като такъв, също както нашите деди, които са се борили за Освобождението, Съединенито и Независмостта на българския народ. Те са били свободни и независими по дух, защото те самите са извоювали тези права за себе си, стремили са се към тях и са знаели, че за да си свободен и независим трябва да не спираш да се бориш за идеалите си, да следваш целите си независимо от обстоятелствата и средствата, които са нужни за крайния успех.
Свободата и независимостта не са статични в битието и времето, ако човек не се грижи за тях, той много бързо ще ги изгуби. Или дори по-лошо – ще забрави тяхното значение и ценност. Устремът на българският народ и неговият Държавен глава към прогрес се долавя от Манифеста на Цар Фердинанд: „Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не треба да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля – да бъде според както той иска. Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят.”
22 септември 1908 г. не е просто датата, на която ние получихме своята независимост. Тази дата ни даде много повече. Тази дата ни даде възможност да започнем борбите за национално обединение и да се гордеем с подвизите си при Одрин, Тутракан, Букурещ, Дойран и т.н. След тази дата България показа на Европа, че вече е фактор на Балканите, а със силата си даде да се разбере, че с нея трябва да се съобразяват дори и Великите сили.
Днес, 108 години след обявяването на нашата Независимост, много от думите, които казахме до тук са с друго значение, ценностите също са силно деформирани. През 2016 г. четирите почивни дни около 22 септември не се възприемат от обществото като национален празник, а като възможност да отидеш на почивка. Нима не ценим своята независимост или не познаваме своята история?
Това трябва да се промени, защото загубим ли своето национално самосъзнание, забравим ли нашата история, много скоро ще изгубим нашата свобода и независимост. Не бива да допускаме упадъкът на българщината да продължава, не бива да забравяме българската история и стотиците й достойни герои − те са ни показали пътя, а ние трябва да продължим да го следваме, черпейки вдъхновение от техните дела и добродетели. Това е път трънлив, осеян с препятствия, лишения, тежки отговорности и важни решения, но това е и пътят към независимостта и свободата – блага, които никога не трябва да се превръщат в даденост, а винаги трябва да бъдат висша ценност и отговорност.
„Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ми акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.
Да живее Свободна и Независима България!
Да живее Българският Народ!“
-
Откъс от Манифеста, с който цар Фердинанд обявява независимосттна на България на 22 септември 1908 г.
