Миналото…това е онази част от битието ни, която определя какви сме или по-точно какви сме били, за да сме такива днес. Може ли миналото да се скрие? Нима то е карфица, а света е купа със сено?… Няма сила на света, която може да скрие миналото завинаги, то може да бъде премълчано, сподавено, потиснато, изгорено на площади, изпратено в лагер или просто отречено с гръмки лозунги, но не може да бъде унищожено, то е безсмъртно. Колкото и да бъде потискано, то рано или късно излиза на бял свят с цялата си истинност. Миналото ни свързва, то е общо, то е нещо, което всички ние притежаваме и макар всяка лична история да е напълно индивидуална и неповторима, тя е обща с нейните съвременници, с духът на времето. Именно това прави миналото безсмъртно. Общото минало е една от онези сили, които създават чувството за общност, нация, държавност.
Ако миналото бъде изменено, отречено, деформирано и впрегнато, така че да служи на даден интерес в настоящето, то се превръща в лъжа и произтичащото от него води до духовното отравяне на общността, която го споделя. Пример за това е времето от 1944 до 1989 г. − една епоха, наложила своята воля чрез сила. Създавайки култ към самата себе си през годините, тя съчинява свое собствено минало и деформира предходното, така че то да й служи. Тази епоха остава в нашата историография с названието „социализъм”.
9 септември 1944 г., с нахлуването на Червената армия в България и събуждането на политическите и партизанските звена на комунистите, на власт идва Отечественият фронт. Основни психологически оръжия на новата власт за установяване на контрол са да вмени вина у нас българите, за това че ние заедно с Германия сме разпалили Втората световна война, да нарече идеалът ни за Национално обединение, шовинизъм, да нарече управлението на цар Борис III със смешния и лъжлив термин, „монархофашизъм“ и не на последно място да обвини политическия, военния, икономическия и интелектуалния ни елит за всички „страдания на българския народ”. Тези твърдения, сквернящи нашето минало и целящи да ни убедят, че сме живяли в заблуда, сами по себе си са изкривяване и експлоатиране на миналото.
Разправата със стария режим и неговата история започва още през септември и октомври 1944 г., тя обхваща не само политическия, военния, интелектуалния и икономическия елит на България, но слиза и на битово и селско ниво – убивани са свещеници, горски стражари, полицаи, учители, представители на местната власт и др., които с изпълнението на задълженията си са пречили на партизанските движения на комунистите. В крайна сметка Трайчо Костов и Георги Димитров решават да сложат край на„революционната чистка” през октомври – властите оправдават безразборните убийства като ги наричат „справедлив народен гняв”.
Цифрата за жертвите от септември-октомври 1944 г. варира между 8000 и 30 хиляди души, убити без съд и присъда. За да се легитимира „възмездието” на новата власт над стария „буржоазен”, „монархофашистки” режим е създаден Народен съд. Той започва да функционира през декември 1944 г. и продължава своето кърваво дело до април 1945 г., резултатите от неговата дейност са: подсъдими над 11 хил. души, осъдени 9155 души, от тях 2730 на смърт, а 1305 на доживотен затвор. Апогеят на престъпната, садистична и безчестна разправа с елита на българската държава идва на 1 февруари 1945 г. Този ден остава в историята като„кървавият четвъртък” − екзекутирани са бивши министри, регенти, царски съветници и депутатите от 25-ото Народно събрание. Сред екзекутираните са княз Кирил Преславски (братът на покойния цар Борис III), проф. Богдан Филов, Добри Божилов, Иван Багрянов и др. Ето какво пише за трагичния ден царица Йоана в мемоарите си през 1964 г.; „…Eскортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. „Алабинска“. По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: „Помощ”, но веднага му бе счупен черепът с приклад. Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България.” И запя националния химн „Шуми Марица”. Бе убит с удар от револвер…”
„Благодарение” на Народния съд България се нарежда на челно място по брой смъртни присъди сред всички държави, в които се провеждат трибунали след Втората световна война… Всъщност според мен историческите събития през втората половина на 40-те години на XX век са една от най-непознатите, „скрити” страници от нашата история, а апогеят в тези събития е „Народният съд”.
Още по-плашещо е това, че новата власт съвсем съзнателно разбира мащаба на криминалните си деяния и опитва по най-примитивен начин да ги легитимира и облече в справедливост чрез нарицателното „народен съд”. Но опита за прикриване на унищожаването на българският елит най-ясно личи от думите, с които царица Йоана описва дните след „Кървавият четвъртък”:„…Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче, по странните пътища на vox populi кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб… Носехме свещи и цветя, върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях и дали са още там не се узна повече нищо.“
70 години след извършването на геноцида останал с прозвището „Народен съд” миналото излиза на бял свят. Но грехът, който имат правителствата, управляващи след „89-а” е, че не обърнаха нужното внимание на комунистическия режим и престъпните му деяния. Той трябваше да заеме важно място в образователната ни система, да бъде обект на множество дискусии, които да изяснят неговата същност и действия, така че днес ние, „децата на прехода” да познаваме и осъзнаваме по-добре близкото ни минало, нашето, общото ни минало. С престъпна апатия се отнесоха и народните представители от 43-то Народно събрание към предложението, престъпленията на комунизма да бъдат изучавани в училище. Но това не учудва никого…
Как „скритото минало” да бъде извадено на бял свят и „вкарано” в училищата, когато все още има хора, които величаят датата 9 септември от трибуната на Народното събрание? За 25 години „декомунизацията” не се състоя (и вероятно няма да се състои…скоро), защото политическият ни елит произлиза от мрачните недра на „скритото минало” – за това и до днес то умишлено остава скрито.
„За мен най-големият ни пропуск и най-голямата ни грешка беше, че не осъдихме Тодор Живков и ЦК на БКП за това, че те тръгнаха да харизват България на Съветския съюз като 16-та република. След тяхното осъждане щяхме да забраним БКП и БСП като партии престъпници…. Това е най-голямата грешка на нашата демокрация според мен. България щеше да бъде много по-напред от редица балкански страни.” − ЖЕЛЬО ЖЕЛЕВ
