Спасяването на българските евреи става възможно благодарение на силната обществена реакция против опитите за тяхната депортация. В нея специфично място заема Българската православна църква, която като институция се застъпва за евреите живеещи на територията на българската държава.
Първата реакция на Св. Синод относно политиката на държавата срещу евреите е по повод проекта на Закона за защита на нацията. По писмо на Централната Консистория е свикано събрание на 12.11.1940 г. Още тогава като най-отявлен защитник на еврейското население се проявява митрополит Стефан Софийски, който заявява: ,,…Строго погледнато в България не съществува еврейски въпрос. За щастие евреите у нас, с малки изключения са добри, лоялни, коректни граждани и с гордост и родолюбие носят и отстояват българското поданство. Пред чуждия свят те са доказателство за българската толерантност, а на фронта на държавата се явяват като истински патриоти“.
Тук трябва да се отбележи, че в началото не всички архиереи са единодушни относно това доколко Църквата трябва да се намесва, но със засилването на рестриктивните мерки Синодът единодушно се обявява против ЗЗН и грубото му прилагане. Първоначално Варненският и Преславски митрополит Йосиф се изказва против намесата на БПЦ, тъй като се е надява законът да въведе протекционизъм, за да могат българите да се развият в културно и стопанско отношение, но както сам казва оказало се, че законът не цели защитата на нацията, а гонение на евреите.
На заседанието Синодът приема доклад, който е изпратен до председателя на Народното събрание (Никола Логофретов) относно проекта за ЗЗН. В него Църквата предлага няколко изменения: ,,…1.Всички лица от еврейски произход, български поданици, които са приели или биха приели занапред православната християнска вяра, да се третират напълно еднакво с всички православни българи. 2.Да не се предвиждат разпоредби против евреите, като народностно малцинство, а да се предвидят целесъобразни мерки против всички истински опасности на духовния, културния, стопанския, обществения и държавния живот на българския народ откъдето и да идват тези опасности. 3.Да се предвидят решителни мерки против всички антирелигиозни и противоцърковни пропаганди, които със слово и дело се стремят да разядат верско-националния дух и да рушат вековната праотеческа вяра на българския народ. 4.Да се предвидят решителни мерки за ограничаване на чужди религиозни пропаганди, които разкъсват духовното единство на българския народ…“.
Още тук Църквата поставя разлика в отношението между евреи, изповядващи юдаизма и евреи, изповядващи християнството. В периода 1940-1944 г. БПЦ ще иска под ударите на ЗЗН да не попадат евреите-християни. Това влиза в разрез с германското схващане, което цели унищожаване на целия еврейски народ без значение към коя религия и държава принадлежи то, поради което и управляващите в България също не предвиждат такава разлика в законопроекта. Застъпването най-вече зад евреите-християни е логично и лесно обяснимо с факта, че тя е техен легитимен представител, бидейки те част от нейното паство, докато за евреите-израилтяни БПЦ може да заема позиция само като външен фактор.
Още през 1940 г. БПЦ е обвинявана от крайни националисти, че приема в лоното си евреи, които искат да се покръстят единствено, за да избегнат рестриктивните мерки. Позицията на Църквата по този въпрос е ясно изразена в едно окръжно на Софийската митрополия. В него се казва: ,,…Без съмнение между много новообръщения може да има и някои, които подобно на Симона Влъхва идват под покрива на Св. Църква – само поради страх или материални изгоди и печалби. Възможно е. Но не е наше правото да ги съдим. Това само Бог може да го стори…Та измежду другите християни няма ли недостойни? Обаче заради някои недостойни ние не бива да държим затворени вратите на Божията Църква пред ония, които тъй или иначе хлопат и настоятелно молят да влязат в нея…“. В него също така се призовава свещениците да не използват трудната ситуация, за да изнудват новоприиждащите. Според окръжното ,,…без разрешение от Синода за всеки отделен случай никой да не дръзва да извърши светото тайнство…“.
В началото на 1941 г. се поставя въпроса за чл. 21 буква Б от ЗЗН, в който се казва, че: ,,..лицата от еврейски произход не могат да встъпват в брак или извънбрачно съжителство с лица от български произход; браковете между лица от еврейски произход и българи, сключени след влизането на Закона в сила се смятат за несъществуващи…“. Процедурата за приемането на такъв закон не е спазена, тъй като според чл. 180 от Екзархийския устав, трябва да се иска съгласието на Св. Синод за всяко изменение в него. Бракът е едно от седемте тайнства в християнството и в устава изрично са изброени условията, при които могат да се сключват бракове, както и причините за унищожаване на незаконни такива. В тях няма никакви ограничения от расов характер.
На заседанието на Синода се срещат различни мнения: Старозагорският митрополит Климент е за по-дълга и пълна катехизация и за съобразяване със ЗЗН; Врачанският митрополит Паисий се обявява против това ограничение и като се позовава на Библията, казва, че: ,,..Църквата учи,че няма пред Бога нито юдеин,нито елин..“; Варненският и Преславски митрополит Йосиф подкрепя идеята за запазване чистотата на народа, но смята, че тази мярка ограничава автономията на Църквата, поради което се обявява против нея; Врачанският митрополит Паисий пък заявява: ,,..за мен е важно преди всичко ,че този закон е в противоречие с основните начала на христовото учение; по-маловажно е обстоятелството, дето той противоречи и на Екзархийския устав…“; Доростолският и Червенски митрополит Михаил и Неврокопският митрополит Борис предлагат да се изчака по-благоприятен момент. В крайна сметка Синодът единодушно изготвя писмо, в което моли министъра на външните работи да промени разпоредбата от ЗЗН и отбелязва, че: ,,..Приети за членове на св. Православна църква не могат да бъдат третирани в църквата по различни начини, въз основа на техните различия от народностен или друг характер. Всички те еднакво се ползват от всички Християнски тайнства.“.
През 1942 г. продължават опитите на БПЦ да издейства облекчаване на мерките срещу евреите, но пренебрежението на държавните институции към тях е чувствително. На 22.10.1942 г. Църквата изпраща поредно писмо до Богдан Филов и министъра на външните работи. Впечатление в него прави силното обвързване на Църквата със съдбата на евреите, и то най-вече на евреите-християни, които са част от нея: ,,..Страда ли един член, страдат с него всички членове. Гонен ли е един, гонени са всички. Преследват ли се покръстените членове на светата ни църква, преследва се и църквата ни въобще. Гонят ли се и преследват покръстените християни от еврейски произход, приети в светата ни вяра, това засяга цялата БПЦ“.
В него те искат: ,,..1.Да се преустановят или най-малко смекчат всички ограничителни мерки срещу християните от еврейски произход, членове на БПЦ. 2.Да се премахне знака на юдейството, наложен и на християните от еврейски произход като знак на чужда вяра, несъвместима с тяхното християнско вероизповедание…“. В писмо от декември 1942 г. пък отново се иска отмяна на разпоредбата, която забранява бракове между българи и християни от еврейски произход.
Най-тежката година за еврейския народ в България е 1943 г., когато репресивните мерки се засилват и се пристъпва към депортация. Тук трябва да се отбележи, че Борис отхвърля директното им изпращане извън България и ги изпраща в лагери в провинцията, като заявява пред Хитлер, че евреите са необходими на държавата му за извършването на различни строителни дейности. В този труден период БПЦ си дава сметка, че не може да издейства цялостно премахване на расистките членове на ЗЗН и в нейните писма до държавната власт се акцентира върху по-голямата справедливост и човечност, с която да се прилагат разпоредбите на ЗЗН.
Членове на Синода предприемат активни действията против депортацията. Най-ярки примери за това са митрополитите Кирил и Стефан и макар техните акции често да биват разглеждани като лична инициатива и двамата приемат действията си като част от политиката на БПЦ по еврейския въпрос.
На заседание на Синода през 1943 г. Пловдивският митрополит Кирил разказва как на 9 срещу 10 март в 3 ч. през нощта около 1500-1600 души от Пловдив са арестувани и прибрани в едно от училищата, където трябвало да изчакат специален влак, който да ги депортира. Той веднага изпратил телеграма до Царя, в която го молел да прояви милост към тези хора. При Кирил се стекли редица покръстени евреи, които търсили помощ. Както сам казва на заседанието: ,..,Утеших ги и им казах, че ако се видят застрашени, давам им убежище в моя дом. В последствие разбрах, че към обед се е получило нареждане да бъдат освободени арестуваните евреи..“. Митрополитът не пропуска да отбележи, че полицията се държала добре с тях, което е още едно доказателство за липсата на антисемитски настроения в обществото.
На същото заседание митрополит Стефан Софийски разказва, че в началото на февруари, когато ,,Бранник“ е предприел редица действия срещу евреите, при него са отишли 4 делегации. Те се оплаквали, че младежи им взимат значките и после ги бият, задето не ги носят. Първата делегация се е състояла от майки, които го помолили да се застъпи за еврейските деца. Втората делегация е била от еврейската община, третата от покръстени евреи, а четвъртата от тези със смесени бракове. Митрополит Стефан се застъпил за тях и с помощта на Екатерина Каравелова, полицията предприела действия срещу тази агресия.
Според спомените му, писани 1950 г., когато е интерниран в с. Баня, на път за Рилската обител е видял влак с изселени от Беломорието евреи, което оставя трайна следа в съзнанието му, а на връщане се отбил в Дупница (през февруари 1943 г.), където при него пристигнали много от тамошните християни и го уведомели, че техните съграждани евреи са поставени под строг полицейски арест, който позволявал само на децата до 10 г. да излизат, за да купят провизии. Покрусен от това той провежда телефонен разговор с Филов и скоро тази заповед е отменена. Истинността на тази случка, може да бъде поставена под съмнение, тъй като тя не е спомената на заседанието на Синода.
Сливенският митрополит Евлогий също разказва как помощта му е била потърсена от населението по повод заповед за арестуването на евреи-мъже между 17-70 години. При него пристигнала депутация от 5 видни българки от Сливен, които го помолили, чрез него Църквата да се застъпи за жените и децата евреи, но за щастие към обяд било съобщено, че заповедта е отменена.
През май месец 1943 г. управляващите в лицето най-вече на председателя на Комисарството по еврейските въпроси – Александър Белев, подготвят депортация на евреите от София в провинцията. Това става причина на 24.05. рано сутринта много от софийските евреи да се съберат пред Митрополията и настойчиво да искат да се срещнат с митрополит Стефан. След като ги изслушва той поема ангажимента да предаде молбата им за милост на Царя, но на молебена Борис III не присъства, затова тя е била предадена на съветника му Павел Груев. Митрополитът успява да проведе разговор с Богдан Филов и Петър Габровски, но от тях не получава никакви обещания. Според спомените му той пише доклад до Царя, в който акцентира върху християнската етика, която противоречи на подобни расистки действия, както и фактът, че българите са доказали своята толерантност и гостоприемство през вековете.
Тези няколко примера ясно показват как самото население вижда в лицето на БПЦ закрилник, който с авторитета си би могъл да повлияе на управляващите.
Конфликтът между държавата и Църквата се засилва през май 1943 г., когато правителството решава да не признава повече кръщелните свидетелства на евреите които са се покръстили през 1943 г., като така фактически искат тя да престане да покръства евреи. Църквата протестира, като заявява, че ,,..няма да се подчини, защото тя не може да се откаже от повелята на Спасителя да наставлява и кръщава идващите с вяра при него…“.
В опит да успокои отношенията между правителството и БПЦ е организира среща във Врана между Царя, министър-председателя и представители на Синода (Неофит и Стефан) на 15.04.1943 г. Архиереите молят: ,,…Закона за защита на нацията да се прилага справедливо и човечно; покръстените и смесените бракове да имат наравно с православните български семейства закрилата на държавата, като покръстените не носят звезда и не плащат данък на еврейската община..“. Изключително интересно е изказването на Филов по повод носенето на еврейската звезда, предадено пред Синода: ,,…писмено не трябвало да се оповестява. Това се налагало от политическия момент. Еврейската значка покръстените могли да изоставят тихо-мълком, за което щяло да се внуши на полицейските орган..“.
На срещата Филов критикува архиереите, че се предоверяват на евреите, които често преувеличават като разказват за причинените им злини. Обсъден е също въпросът за избора на патриарх.
В заключение може да се каже, че голяма роля за спасяването на евреите имат самите те, като постоянно търсят подкрепа от различни учреждения. Евреите многократно се обръщат за помощ от БПЦ и тя откликва. Църквата има по-голяма възможност да влияе по въпросите засягащи евреите, които са в нейното лоно, поради което множество евреи приемат християнството. Трябва да се отбележи, че в много от случаите БПЦ приема мерките срещу евреите като намеса във вътрешния ѝ живот, като например забраната за бракове между евреи и българи и отменянето на вече съществуващите, което действа като допълнителен стимул за нейната активност. Тя се противопоставя на антисемитските мерки непрекъснато през целия период между 1940-1944 г., с аргументи, цитиращи текстове от Библията и уповавайки се на християнската етика. Те биха могли да бъдат издигнати от всяка една християнска църква по света без значение дали принадлежи към православието, католицизма или протестантството. БПЦ обаче е единствената, която като институция официално се противопоставя на антисемитизма, единични случаи има в различни държави. Българските архиереи правят това с ясното съзнание, че така изпълняват своя християнски дълг и запазват чист образа на България за бъдещето. Както казва представител на Синода на среща с министър-председателя Църквата се ръководи от трайните интереси на българския народ, а не от неговите временни интереси..“
Библиография:
Темелски, Х. Дейността на Св.Синод на Българската православна църква за спасяване на българските евреи през 1943 г. – В: Духовна култура. С., 2001.
Гласове в защита на гражданското общество. Протоколи на Светия Синод на БПЦ по еврейския въпрос (1940-1944). С., 2002.
Пешев, Д., Поппетров, Н. Спомени. С., 2004.
Газенко, И. Дейността на българския екзарх Стефан за спасяването на българските евреи през 1943 г. – В: Известия на държавните архиви. С., 1999.
Бояджиев, Х., Бенбасат, А. Спасяването на българските евреи през Втората световна война. С., 1991.
