Югославия по пътя от Сребреница до Дейтънското споразумение
Както споменахме в първа част през 1991 г. Словения и Хърватия се отделят от Югославия и се обявяват за суверенни дръжави. Избухва война между сърби и хървати, която скоро въвлича и Босна и Херцеговина. Този район служи за тилова база на Югославската федеративна армия, която се сражава в Хърватия на страната на сърбите в Краина. В желанието си да се дистанцират от конфликта през октомври същата година депутатите мюсюлмани и хървати, които са мнозинство в парламента в Сараево, провъзгласяват независимостта на Босна и Херцеговина, което води до недоволство от страна на сърбите. След референдум през април 1992 г., който потвърждава волята на мюсюлманите и хърватите за независимост, правителството в Сараево е признато от Европейската икономическа общност и от САЩ. Въпреки че отговаря на гласа на мнозинството, отделянето се осъществява против волята на единия от трите народа съставляващи федеративната област, което от своя страна нарушава конституцията и политическия консенсус по този въпрос във федеративна република Югославия.
Кървавите издевателства над мирното население в Босна.
Конфликтната ситуация разгаря редица събития, които следват етническата нетърпимост – сърбите провъзгласяват Република Сръбска в Босна и претендират за правото да се присъединят към остатъчна Югославия, която Сърбия е напът да създаде с Черна гора. Сръбските милиции, подкрепяни от югославската армия, се опитват да завоюват възможно най-много територия, като прогонват мюсюлманското и хърватското население с жестокости, които скандализират западното обществено мнение. Така през пролетта на 1992 г. Босна затъва в кръвопролитията на войната.
По време на войната сърбите завземат Южна Босна и южно от р.Сава си осигуряват коридор, който свързва Сърбия с контролираните от тях територии в Западна Босна, по същия начин, по който постъпват с град Книн в Крайна и в Западна Словения (Хърватска). Във всички тези територии се извършва „етническо прочистване”.
Най-тежки са кланетата в Сребреница и Жепа. От март 1993 г. до юли 1995 г. армията на Република Сръбска държи града под обсада. Анклавът е в пермаментен дефицит на храна, лекарства и гориво. Течаща вода няма, защото босненските сърби са разрушили централния водопровод. Бедственото положение не се променя, когато ООН обявява Сребреница за „зона за сигурност“ и изпраща там военен контингент от 600 души, снабдени с леко оръжие. Анклавът остава обкръжен от части на Корпуса „Дрина“, които прогресивно ограничават наземния достъп на хуманитарни помощи. Различни международни организации осигуряват хвърлянето на храна от хеликоптери.
Анклавът е превзет за 6 дни през юли 1995 г. от корпуса „Дрина”. В бягството си жителите на Сребреница се разделят на 2 части. Едната колона от 10 – 15 000 мъже тръгва през гората в опит да достигне зона на босненската армия. Друга част от около 20 – 25 000 души остава изтласкана в най-северните части на анклава и е обкръжена от подпалени къщи и армията на босненските сърби.
Тази втора група е подложена на 2-дневен терор с избирателни екзекуции, телата от които са безразборно натрупани на видими места. Готовността на хората да избягат с цената на всичко достига степен на лудост. Босненските сърби разделят мъжете от жените и качват жените и най-малките деца на автобуси. Отвеждат ги към „мюсюлмански“ зони. Повечето от депортираните оцеляват. В околностите на град Сребреница през юли 1995г. са избити над 8000 босненски мюсюлмани, мъже и деца, под ръководството на сръбския генерал Ратко Младич.[1]
Още по-тежка е ситуацията в Сараево. Градът е обсаден от сръбската армия, като самата обсада продължава цели 42 месеца. Сръбските сили са дълбоко укрепени на съседните на града хълмове и го обстрелват периодично. Всички подстъпи към града са затворени като по този начин е напълно откъснат от света. Спрени са доставките от първа необходимост, както и е лишен от вода, газ и електричество. За да засилят още повече страха и напрежението върху жителите на града, сърбите установяват на различни места по високите хълмове и сгради, снайперисти, които тормозят и избиват цивилно население. Общо 10 000 души загиват по време на обсадата.
През февруари 1994 г. ултиматумът на ООН към силите на босненските сърби позволява да се разхлаби обсадата на Сараево. В същото време американската дипломация успява да накара хърватите и мюсюлманите да прекратят боевете и да подпишат споразумение за федерация. Войната обаче продължава.
След жестоките кланета в Сребреница и Жепа, НАТО изработва план за военна намеса, известен като операция „Преднамерена сила”, целяща да подкопае военната сила на армията на Република Сръбска. Операцията се провежда между 30 август и 20 септември 1995 г. и включва 400 самолета и 5000 души персонал от 15 нации. Събитието, довело да операция „Преднамерена сила”, се случва на 28 август 1995 г., когато мюсюлманите сами инсценират клането на пазара Маркале в Сараево. Около планината Игман край столицата се разполагат силите за бързо реагиране към ЮНПРОФОР, откъдето обстрелват сърбите. Повече от 1000 оръдейни залпа от тежките оръжия се стоварват върху сърбите край Сараево.
Развръзката идва през 1995 г., когато започват военните поражения на босненските сърби. Дестабилизирани от падането на Крайна(Хърватия), те губят територия в Западна Босна, а непосредствено след това следват и масирани бомбардировки по техните позиции околко Сараево.
Злощастната истина за един пропит с насилие и кръв конфликт
Краят на военните действия е поставен през ноември 1995 г. с подписването на Дейтънското споразумение, където босненските сърби се представляват от президента на Сърбия, Слободан Милошевич.[2] Решението потвърждава независимостта на Босна и Херцеговина, но и разделянето и на две политически единици – Република Сръбска и Мюсюлманска хърватска федерация. Гарантираното от силите на НАТО, възстановяване на мира не слага край на етническата сегрегация и териториално разделение, а изборите през септември 1996 г. връщат на власт националистическите партии.
Според последни проучвания броят на убитите през войната хора възлиза на 100 000 – 110 000, а броят разселени лица възлиза на 2,2 милиона. Изследване от 2007 г. показва, че повечето от намерените 97 207 документирани жертви (цивилни и войници) са босненци (66%), следвани от сърби (25%), хървати (8%) и др.
Според подробния доклад за войната, съставен от ЦРУ, военните престъпления в Босненската война са извършени от сърби. През 2005 г. Конгресът на САЩ излиза с резолюция, обявяваща, че сръбската политика на агресия и етническо пречистване съвпада с термина геноцид. До началото на 2008 г. 45 сърби, 12 хървати и 4 босненци са осъдени заради военни престъпления във връзка с Югославските войни през 90-те години на XX век. Сърбите и хърватите са осъдени заради систематични военни престъпления, а босненците – заради индивидуални.
Сблъсъците между босненци и сърби през новия век се прехвърли на терена на спортните мероприятия. Редица конфликтни ситуации се изредиха през годините, в редица спортове като футбол, баскетбол, водна топка и др. Най-пресен е примерът от сблъсъците през януари 2009г., когато босненци и сърби се биха на тенис комплекса в Мелбърн, на Откритото първенство на Австралия по тенис, след мача между Джокович и Делич, представители на двете националности.
Истината е че в тези територии от Балканския полуостров, редицата исторически промени и влиянието на политическите процеси изиграват своята роля за появата на напрежение и конфликтни ситуации. Изначално идеята за Югославска федерация е дълбоко сбъркана. Не е възможно да просъществува държавна единна организация, в коята съществуват множество националности и етнически групи, с различни изповедания, репресирани и управлявани единствено от един национален елемент, който не представлява по-голяма част от населението. Приели сме, че заплаха за националната сигурност на една страна, федерация или конфедерация, относно етническия елемент, възниква тогава когато етническото малцинство цапочне да прекрачва прага на 10% състав, още повече ако управляващия националностен елемент започва да намалява драстично.
От гледна точка на бъдещото състояние на Балканите и по-специално тези територии, сигурността се крепи на тънък лед. Противоречията на етнически и религиозен принцип не са преодолени напълно, риск за сигурността представлява и огромния брой мюсюлмани които воюват в Сирия на страната на Ислямска държава. При едно евентуално завръщане, с оглед на военния мироглед който получават в тези размирни райони на Близкия изток, те биха могли да са потенциална заплаха за сигурността на Балканите.
[1] Генерал Ратко Младич е началник-щаб на армията на Република Сръбска по време на войната в Босна през 1992-1995г. ато висш генерал, той е обвинен, че е отговорен за обсадата на Сараево през 1992-1995 г., когато 10 000 души умират, и за избиването на 8100 босненски мюсюлмани в кланетата в Сребреница и Жепа. ой е в неизвестност близо шестнайсет години, до 26 май 2011 година, когато е арестуван от сръбската полиция в г.Лазарево, Сърбия.
[2] В периода 1989-1997г. е президент на Сърбия, а от 1997-2000г. е президент на съюзна република Сърбия. Той е лидер и на Сръбската социалистическа партия от самото ѝ основаване.
