България има невероятната възможност да се гордее със своята многовековна история. История, която преплита в себе си различни събития, личности и епохи. Много от хората, които остават в българската история, особено тези от близкото ни минало, понякога пораждат противоречиви оценки сред изследователите, а и сред любителите. Една такава личност, която безспорно е величава в своето дело, но пораждаща и днес противоречия е генерал Христо Луков. Ще се опитаме безпристрастно да разгледаме личността на генерала, и да си отговорим на въпроса: Кой е той и защо толкова често поражда спорове около себе си, дори и 80 години след убийството му?
Доскоро се смяташе, че Христо Николов Луков е роден на 6 януари 1888 г. във Варна. Но последните открити документи и сведения променят тази дата. Той е роден на 10 октомври 1887 г. в семейството на Никола Луков – опълченец от Шипка, борец за национално освобождение във войната 1877 – 1878 г. След смъртта на бащата, малкия Христо е отгледан във възрожденска среда от своите двама чичовци – Христо и Иван Лукови. И двамата са генерали, патриоти. Иван Луков участва в подписването на Солунското примирие от 1918 г. в края на Първата световна война, в качеството си на началник на Щаба на действащата армия.1 Под давление на своите чичовци, младият Христо е записан да учи във Военното училище. През 1907 г. завършва Военното на Н.В. училище и е произведен в чин подпоручик на 27-и випуск.2 Служи в артилерията, и именно като такъв ще се отличи във войните за Национално обединение и освобождение 1912 – 1918 г.
В Балканската война подпоручик Христо Луков е адютант на артилерийски полк, командир на батарея и артилерийско отделение. Достига до чин майор.3 Участва и в Първата световна война като основна негова заслуга е спасяването на Кюстендил от сръбска окупация в края на войната. Подвигът, който той извършва на 28 септември 1918 г., е обект на спорове от страна на съвременните историци. Но какво се случва тогава? Под давление на комунистичексата и земеделската пропаганда, голяма част от воюващите български войски на фронта се обръщат срещу своите генерали и цар Фердинанд, като дезертират от фронта и се насочват към София. Избухва войнишното въстание, а град Радимир е обявен за център на Радомирската република от Райко Даскалов (БЗНС). В този момент, сърбите усетили, че българските позиции се напускат масово, предприемат настъпление към оголения фронт в посока Кюстендил където е Главната квартира на българското командване. Тогава в теснината между Царев връх и Калин камък, майор Луков дава нареждане на малкото останали подчинени да открият огън с оръдията по сръбската конница. В това начинание учстват и няколко местни овчари, които се притичват на помощ като подават снарядите. В следствие на това, сръбските войски командвани от подполковник Томич са обърнати в бягство. Така след края на войната, КСХС няма териториални претенции към кюстендилския край.4 Тази постъпка, според някои български историци не е доказана документално и няма нито едно свидетелство за това. Едва ли не е плод на излишна пропаганда, която е съчинена от легионерите във времето, когато генерал Луков е техен водач (1942 – 1943 г.).
В края на Първата световна война майор Луков е носител на следните бойни награди: Орден „За храброст“ IV степен, 1-ви и 2-ри клас; Орден „Св. Александър“ IV степен с мечове и III степен без мечове; Орден „За военна заслуга“ I степен и Германски орден „Железен кръст“ II степен. След войната офицерската кариера на майор Луков продължава в българската армия. Става командир на 4-ти артилерийски полк, началник на Артилерийската стрелкова школа (1924-1928 г.) и на учебното отделение на Артилерийската инспекция към Министерство на войната. Издига се в чин полковник.5 Успоредно с военна кариера, полковник Луков започва активно да се знаимава и с преподавателска, и издателска дейност. Запазени са множество статии, които той публикува в списание „Артилерийски преглед“ между 1920 – 1934 г. Освен това изнася множество лекции и речи на публични места по различни поводи преди и по време на поста му на министър на войната.6 Много от статиите му са публикувани във вестниците „Утро“, „Зора“, „Слово“ и др.7 Една от най-известните му речи е „Духът на българската войска“, издавана множетсво пъти, но вероятно произнесена след април 1941 г. В нея той прави военно-историческа ретроспекция на българската армия от VII в. до края на Първата световна война. В нея прави изводи, че благодарение на силният и борбен дух на българите и тяхната войска, са постигнати редица победи на бойното поле от кан Аспарух до цар Фердинанд. Той казва следното: „Духът на една войска е отражение на народния дух. Тази максима важи и за духа на българската войска – той е отражение на българския народен дух. А българският народ по произход и по традиция е един войнишки народ“.8
През май 1934 г. Луков е назначен за командир на 3-а пехотна Балканска дивизия в Сливен. След това става началник на 2-а пехотна Тракийска дивизия в Пловдив. От това време е и конфликта му с правителството на Кимон Георгиев дошло на власт с преврат на 19 май 1934 г.9 Произведен е в генерал.
Неусетно генерал Христо Луков, освен като блестящ военен, теоритик и публицист се превръща и в български политик. На 23 ноември 1935 г. е назначено правителството на Георги Кьосеиванов. Генерал Луков е привлечен с поста министър на войната. Той ще се открои като ярък и последователен модернизатор на българската армия (след клаузите на Ньой), като търси пряка помощ от държавата, която първа къса оковите на Версайската система – Третия райх.10 Едно от първите неща, които прави новият военен министър е да поднови замрелите преговори по оръжейни доставки от Германия. Чрез „Дойче Ауто Унион“ генерал Луков изпраща писмо до Службата по въоръженията на Вермахта, в което моли да му бъдат изпратени оферти, както и за участник в преговорите да присъства Мартин Льовенщайн, който е представител на военния концерн „Райнметал“. Подготвя се бърза програма за превъоръжаване и модернизация на българската армия за около 6 – 10 милиона райхсмарки. Генерал Луков отдавна поддържа контакти с германската военна индустрия и веднага се залавя за работа. В следствие на тези действия, резултатът е видим. Третия райх, чрез фирмите си у нас „Емил Бут“, „Шилдхауер“, АГ, „Динамик“, „Горгас и Ко“ и други, става почти монополен доставчик за българското превъоръжаване.11 Започва да се изгражда нова армия, с нов поглед към модернизация, засягащ тактика, оръжия, различни родове войски. Благодарение на личното познанство на генерал Луков с Херман Гьоринг е извършена модерницация и в авиацията. Най-яркият пример за това е парадът на армията на Гергьовден – 6 май 1937 г. в София. В 8:30 ч. сутринта започва парада пред погледа на цар Борис III и гостите на столицата. Показана е новата техника – танкове, бронирани машини, оръдия, авиация, пехота, кавалерия. Зрителите този ден са около 10 хиляди. Чуждите кореспонденти отразяват в своите репортажи „възкръсването на българската армия“. Генерал Луков държи реч вечерта пред чужди гости във Военния клуб.
Другото военно постижение са Големите Царски маневри край Попово, в които участват над 35 хиляди души. Показана е новата тактика, военна мощ и сила на българската армия. Поканени са гости от САЩ, Третия райх, СССР, Франция и Югославия. На тези военни маневри присъства и бъдещият фелдмаршал генерал-майор Ерих фон Манщайн.12 Впечатляващите постижения смайват всички чуждестранни, а и български гости.
През есента на 1935 г., Военният съюз, участвал активно в преврата от 19 май 1934 г начело с Дамян Велчев, прави нов опит за преврат, но този път опитът е осуетен. През март 1936 г. генерал Христо Луков издава заповед за разпускането на съюза, която е сведена до знанието на всеки офицер в армията срещу личен подпис. Поради боричкания във властта, в които вероятно участва генерал Луков, той заема министерския пост до 4 януари 1938 г., когато подава оставка и на 25-и същия месец преминава в запаса с чин генерал-лейтенант. Като основна причина се посочва личностен сблъсък между него и министър на вътрешните работи Габровски.13 Ден преди да напусне поста, във вестник „Фьолкишер Беобахтер“, д-р Янко Янев публикува хвалебствена статия за делото на генерал Луков и мащабите на стореното от него по отношение на българската армия. Преминавайки в запас, генерал Луков се отдава изцяло на публицистиката, като продължава да пише статии за различни вестници и списания на военна и политическа основа.
В такова положение го заварва началото на Втората световна война; присъединяването на България към Оста на 1 март 1941 г.; Обединението от април 1941 г. и началото на партизанското движение у нас. В статиите на генерал Луков по това време се виждат ясно неговите симпатии към държавите от Тристранният пакт и позициите, които той заема като твърд и убеден националист. Това са „Към нови простори“, публикувана на 28 септември 1941 г, „Интелигенцията“, от 14 октомври 1941 г., „Помен за героите“ от 15 ноември 1941 г. и т.н. Това не остава незабелязано от тогавашната силна и многобройна националистическа организация – Съюз на българските национални легиони (СБНЛ).14 На 13 юни 1930 г. в дома на Алекси Ангелов на ул. Криволак 13, в София се събира група от младежи, която създава Съюз на младежките национални легиони, прераснала после в СБНЛ с печатен орган вестник „Прелом“. Покрусата след Първата световна война, икономическият и военният срив, и не на последно място духовният упадък, дават тласък на нови националистически групи в България. В такова време се зараждат Легионите. Различни автори твърдят, че през тази организация са минали над 20 хиляди младежи, други твърдят, че са 30 или 50 хиляди до 1944 г., но това е в сферата на хипотезите. Легионерите съчетават в себе си идеята за възраждането на нацията, в борба с комунизма и анархизма, за социални придобивки и спасение на българското Отечество.15 И напълно ествествено е Легиона да обърне поглед към героя от Първата световна война и модернизатор на българската армия, както и пишещ силни националистически статии генерал Луков, в момент, в който СБНЛ е във вътрешна криза, породена от различните крила в организацията. Така генерал Луков е поканен да оглави СБНЛ и да изиграе ролята си на „обединител“ в организацията. Той приема и на 19 януари 1942 г. в Студентския стол на ул. Иван Шишман 22 в София се състои водачески съвет, на който генерал Луков е избран за водач на Легиона.16 Той остава на този пост до края на живота си.
Като водач на СБНЛ, генерал Луков прави всичко възможно да обедини организацията, да я изведе на правилния път и да я води в идейните борби. Като националисти легионерите участват в улични схватки с представители на БКП и РМС. Издават брошури срещу комунизма и масонството, както и такива с хвалебствия към Вермахта и „героичния му поход на Изток“. Легионерът Йордан Хаджинонев от Варна си спомня, че на едно събрание през есента на 1942 г., на което присъства и генерал Луков е бил повдигнат въпроса за създаване на доброволчески батальон в помощ на генерал Ромел в Африка. На това запитване Луков заявява, че ако България му възложи такава задача – да оглави подобен батальон няма да се противопостави, но заявява твърдо, че „България има свой път и ние ще се водим от нашите интереси.“17 В такава идейна обстановка генерал Луков води СБНЛ. Организацията укрепва и започва да се превръща в политическа сила, от която страх добиват всички страни – царя, комунистите, демократичните партии у нас и други. До такава степен, че проф. Богдан Филов като министър-председател свиква конференция във Военния клуб в София през есента на 1942 г., на която основна тема са легионерите и това, че те „посягат на прерогативите на царя и оспорват властта му“(?!). От друга страна БКП се страхува, че ако Легиона по някакъв начин вземе властта в България, ще се обяви война на СССР, а комунистическата съпротива със сигурност ще бъде тотално унищожена.
Така генерал Луков и СБНЛ стават мишена на не един враг. На 13 февруари 1943 г. пред дома си на ул. Артилерийска 1 (сега ул. Тракия) в София, генерал Луков е застрелян от комунистическа бойна група, в която участват Иван Буруджиев и Виолета Бохор Якова. Полицията не открива веднага извършителите. Убийството става повод за гневни и злостни нападки от страна на СБНЛ срещу властта, комунистите, масоните, демокрацията и Парламента. Това е едно от много политически убийства у нас по време на Втората световна война, но което остава силна диря в историята.
И днес 80 години след убийството на генерал Христо Луков споровете около личността му не секват. Българската историография тепърва ще се занимава по-обстойно с личността и делото на генерала. Налагат го обстоятелствата около неговото битие. Единствено и само историята може да реши дали генерал Луков е „спорна личност“, дали е „фашист“, или е „български герой, дал живота си за издигането на България“, а не политиците и политиката у нас. Същият е проблемът с легионерството като феномен. Оставаме с надеждата, че идват времена на повече вглеждане във фактите и изследване на докумнетите от тези епоха, или както казва самият генерал Луков: „Днес ние сме длъжни за националното дело, повече да работим и по-малко да говорим!“
Бележки под линия:
1lukovmarsh.info
2Костадинов, С., Героите не умират, София, Български Национален Съюз, с. 6
3пак там, с.7
4lukovmarsh.info
5Костадинов, С. Героите не умират, София, Български Национален Съюз, с. 9
6Сборник „Генералът говори“, София, Перо и меч, 2021, с. 6, 7
7пак там
8Реч, „Духът на българската войска, Луков, Хр., София, Перо и меч, 2021, с. 1, 20
9lukovmarsh.info
10Златарски, В., Райхът и царството, София, Бълг. История, 2020, с. 112
11пак там, с. 112, 113
12lukovmarsh.info
13Костадинов, С., Героите не умират, София, Български Национален Съюз, с. 13
14 Сборник „Генералът говори“, Луков, Хр., София, Перо и меч, 2021, с. 164, 173
15Григоров, И., Сьюзът на българските национални легиони и неговата борба, София, Еделвайс, 2017, с. 12, 18
16пак там, с. 28, 31
17Костадинов, С. Героите не умират, София, Български Национален Съюз, с. 16, 17
