Историята обхваща живота на един български офицер, един български генерал. Нужно е да започнем тази поредица, с цел да се възстановят донякъде позабравените или неизказани героични примери от новата ни история, останали дълго време в затъмнение през режима на комунизма. Методите на пресъздаване на историята през този период са открито противопоставящи се на идеята за силно национално самосъзнание и самочувствие.
Не случайно марксистката историческа литература определя войните за национално обединение като „империалистични”. Естествено в това няма нищо вярно, тъй като за самите съвременници на тези войни, остава чувството и дългът, че те са освободителни и обединителни за българското население и територия. Националната цел на „онези” българи не е заграбването на чужда територия, а възстановяване и обединение на изконните български територии.
Героят, за който пиша днес съм сигурен, че е непознат за 99% от българите. И това е нормално след като в днешните „смутни” времена е по-актуално да знаем имената и прякорите на знайни и незнайни лицемерни български политици, а не на наши видни исторически личности, чиито пример е изключително важен за нас като хора, изграждащи една единна нация.
Съдбата на генерал-лейтенант Атанас Стефанов е като на всички онези офицери от онова славно минало, които са предпочели кървавото бойно поле вместо да се скрият зад някое чиновническо бюро. Той участва в Балканската война като подпоручик, командир на 6-та рота, от 18-ти Етърски полк, от състава на Пета пехотна Дунавска дивизия. Бие се при големите сражения при Бунар-Хисар и линията Чаталджа. За безпримерна храброст, че е водил атаката отпред, а не от спокойния военен щаб, получава първият си „орден за храброст”. След това участва в най-кървавите сражения в Междусъюзническата война срещу сърбите и гърците на вр.Тумба и вр.Кървав камък.
През Първата световна война отново е отпред при българската атака на гр. Кулата, пръв нахлува в неприятелските окопи. За този бой отново е награден с орден за храброст I клас. След войните продължава военната си кариера като командва прикриващия фронт срещу Турция през Втората световна война.
Като личност генерал-лейтенант Атанас Стефанов се е възхищавал на реда и дисциплината на германската армия. Някой го наричат германофил, други русофил, тъй като негов идол е бил „белият генерал” Скобелев. Всъщност той чисто и просто е бил българофил – обичал е България!
За своята служба е получил 2 ордена за храброст – I и II степен, които се дават за пролята кръв; орден за военна заслуга; германски железен кръст за храброст II клас и др.
Превратът на 9 септември 1944г. оставя в него чувството, че е в интерес на българските приоритети. Той заявява: „Миналата нощ бях във Военно министерство, когато стана преврата.. дано да е за хубаво, дано всичко тръгне в съгласие..”.
На 12 септември по път за Плевен генерал-лейтенант Ат.Стефанов бива застрелян без съд и присъда от комунистическа партизанска група.
И тук идва онази част от историята, която просто ни поставя в положение да се замислим какви сме като хора, като българи. Комунистическата шизофрения в онзи период ражда глупост след глупост. Два дни след като е застрелян, генералът е уволнен от длъжност и е пенсиониран, поради навършване на възраст. Но парадоксите („меко казано”) не спират дотук. Една година по-късно след като е убит, той е осъден от Народния съд на смърт, на 2 април 1945г. Осъжда се умрял човек, що за глупост е това вие сами решете…
През 1993г. дъщерята на родолюбивия генерал подава молба за реабилитацията на българския герой. След дълго и продължително разглеждане на молбата, през 1998г. Върховен касационен съд оставя предложението без уважение, т.е. отказва реабилитацията на един велик българин.
***
Нека всички си поставим въпроса кое е по-достойно за уважение в днешно време, да си поставим въпросите разграничаващи честта и достойнството от безчестието и страха, така присъщи на днешните ни държавни „герои”. Това би ни извело отговорите на въпросите какви сме всъщност ние, и за какво бихме могли да се борим.
