Спиридон Палаузов е историк от български произход, изследвал историята на България, Румъния и Австро – Унгария.  Роден е на 16.08.1818 г. в Одеса в семейството на Николай Палаузов, търговец по професия. Майка му е гъркиня. На четиринадесетгодишна възраст постъпва в лицей и един от първите българи, които се учат в руско училище. След това е студент в Германия от 1840 до 1844 г., като посещава лекции в университетите на Бон, Хайделберг и Мюнхен. В Мюнхенския университет на 24.08.1843 г. защитава докторат по икономически науки за написаната от него на латински език дисертация „De oeconomica publica qua jam Graecis nota fuere ( За държавното стопанство, което някога е било познато у гърците ). През 1845 г. защитава магистърска теза, посветена на българската история.

Макар роден и израстнал в Русия, през целия си живот Палаузов се интересува активно от българските проблеми, сражава се в Кримската война (1853 – 1856) , участва в организирането на доброволчески отряд сред българските емигрантски среди.

Научните интереси на Палаузов се оформят под влиянието на учени слависти като И. Срезневски, В.И. Григорович, О.Боднянски, с които той се е срещал. Освен за историята на България има изследвания  за историята на Сърбия, Австрия, Унгария и Румъния.

След смъртта си през 1872 г. оставя библиотека, състояща се от 3500 тома на български, чешки, руски, гръцки, италиянски, чешки, латински, френски и немски език, която служи за основа на изграждащата се в първите години след Освобождението Народна библиотека в София.

В цялостното историческо научно наследство на Спиридон Палаузов, което е само на руски език изключително място заема монографията му  „Ян Гуниади. Историческая характеристика“, Одесса, 1860 г. Янош Хунияди ( 1387 – 1456 г. ),  наричан от него Ян, е  един от героите, чиято памет  иска да възкреси. Поради това той  пише изследването си за него не само с добросъвестността на безпристрастен историк, но и с темперамента на публицист. Палаузов като историк от 19 век проявява преди всичко романтичен подход.

В монографията си Спиридон Палаузов  използва почти всички известни тогава исторически извори (унгарски, полски, сръбски, византийски и др.), показва  чудесно познаване на унгарската, сръбската и полската история през първата половина на 15 век, добре се  ориентира при разглеждане на сложните взаимотношения между европейските държави, Папството и Османската империя, взема  критично отношение към редица въпроси. Изследването му е разпределено в четиринадесет глави и  в обем от 140 страници.

Според Палаузов,  воеводата Янош Хунияди олицетворява не само Унгария, но и целия свят на дунавските народности, които той на няколко пъти повежда срещу нарастващата власт на Исляма. Определя го като „румънец по произход, маджарин по възпитание, велик пълководец, който еднакво храни в душата си дълбоко съчувствие и към сърбина, и към българина, и към свободолюбивия планинец от Епир“. За Палаузов главната цел на Хунияди била да повдигне рухналите сили на сърбите и българите, особено на последните. Прави впечатление безкритичното и изключително позитивното отношение отношение на този учен към обекта на неговото изследване.

За произхода на Хунияди, Палаузов разказва легендата, че той е незаконороден син на крал Сигизмунд ( 1387 – 1437 ), която е разпространена в Унгария и Трансилвания. Но сърбите също имат своя теория за произхода на тази знаменита личност: според тях той е син на сръбски княз и девойка от двора на краля на Унгария. Историческото основание за тази средновековна легенда лежи в посещението на Буда от Стефан Лазаревич по време на най-близкото сближение на Сърбия с Унгария.

Палаузов излага още тезата на Йосиф Телеки, унгарски историк, написал съчинение за епохата на Хунияди. В него с убедителни аргументи се отхвърля легендата за кралския произход на трансилванския герой. Знае се, че през 15 век родените извън брака се ползвали по силата на завещанието с еднакви граждански права със законородените. При положение, че Ян или Янош Хунияди не е предявявал претенции за кръвното си родство с крал Сигизмунд, това е било по тази причина, че той въобще не е бил негов син.

Анализирайки произхода на Хунияди, Палаузов цитира Антонио де Бонфини ( 1427 – 1502  ), италиянски историк, живял в двора на крал Матияш Корвин, според когото бащата на Янош Хунияди бил влах на име Бут ли Буто (Butho), а майка му гъркинята Елизавета Морсинаи. Според сведенията на Бонфини, Елизавета произхождала от царския род на византийските императори, а прозвището Корвин доказвало родството на семейството с древния римски род Корвини. Палаузов обаче е скептичен, посочвайки факта, че и в Полша е имало род на Корвините. Скептичен е и относно тезата на Капринаи за българския царски произход на Хунияди.

Други автори, които Палаузов цитира са Йоан де Туроц ( 1435 – 1489), наричан от него Туроч, унгарски историк, който лично познавал Хунияди, според когото той бил от дворянски произход от Трансилвания, Николай Олах (1493 – 1568), също унгарски хронист, който отбелязва за сродството на Хуниядите с воеводите на Влахия, както и Феслер, поддържащ тезата, че Ян произхожда от стар, но обеднял влашки род.

Истинското име на бащата на Ян според Спиридон Палаузов се среща в грамотите на Владислав II, полски и унгарски крал, където е назован „Вайк Хунияди“, в оригинала de Huniad.

Палаузов твърди, че разногласията относно произхода на тази изключителна за него личност се свеждат до извода, че Ян е бил син не на крал Сигизмунд, а на Бут от Хунияди и на Елизавета Морсинаи, т.е. неговият баща произлизал от древен маджарски род, макар и по-късно обеднял. Освен него Бут имал и две дъщери, които не оставили някаква следа в историята, както и по-малък син, носещ същото име Ян или Янош, който споделял делата на своя по-голям брат до 1440 или 1442 г.

Споменатият вече Туроц на едно място  на едно място в своята Chronica Hungarorum, описвайки характера на по – големия Ян, отбелязва, че той бил роден за воински подвизи, предопределен да спаси своята родина, на него му била нужна войната, както на рибата водата, както на елена гората.

Спиридон Палаузов в монографията си за Янош Хунияди освен латиноезичните автори, които посочихме  използва още и византийски историци от 15 век.

Лаоник Халкокондил ( 1423 – 1490 ), учен родом от Атина, цитиран на няколко места от Палаузов, пише, че на младини Янош Хунияди се намирал на служба при княза на трибалите, т.е. на сърбите. Когато веднъж на лов, князът ранил огромен вълк, необикновено як, и дал заповед на Янош да тръгне по следите на звяра, Хунияди се хвърлил с жар да преследва животното. Вълкът, срещайки по пътя си буен поток, го преплувал. Янош не изостанал и на свой ред преплувал реката. Накрая го настигнал, убил го и след като одрал кожата му я занесъл за трофей на княза. Тогава според Халкокондил, князът, впечатлен от храбростта на младежа, казал на заобикалящите го, че този юноша е роден за велики дела. След няколко години, завършва разказа си Халкокондил, Хунияди се завърнал в Унгария, където го предшествала славата на доблестен войн и постъпил на кралска служба[i].

Палаузов цитира също така и Филип Буонакорси, известен още като Калимах, роден през 1437 г. в Сан Джиминиано и починал през 1497 г. в Краков за когото Янош е „извънредно изкусен във военното дело, удивително ловък във владението на всеки род оръжие, красноречив и с особен дар да привлича към себе си и да помирява враждуващите страни“.

Казано на кратко именно харизматична личност.

За самия Спиридон Палаузов Янош Хунияди е „необикновен човек, който единствен олицетворявал живия протест на християнските народности от Югоизтока срещу турското завладяване“.

При прочита на монографията на този учен се налага неговото дълбоко и искрено убеждение за трансилванския воевода като героична, самоотвержена и честна личност, която не следва единствено собствените си интереси.

Според Палаузов има четири знаменателни периода в историята на Унгария от първата половина на 15 век, в които Хунияди постоянно се изявява като първи вожд, както на военното, така и на административното и политическото поприще. Това са размириците в страната, започнали веднага след смъртта на крал Алберт ( 1437 – 1439 г.), турската война от 1440 г., кръстоносният поход до Варна от 1444 г., осемгодишното ( 1445 – 1453 г. ) почти самостоятелно управление на Янош в Унгария и накрая героичната отбрана на Белград през 1456 г.

Палаузов твърди, че когато през юни 1444 г. пристигнало турското пратеничество във връзка с подписването на мирния договор след Дългия кръстоносен поход от предишната година, пратеникът на султан Мурад II първоначално се обърнал към Янош Хунияди, когото мислел за истинския крал на Унгария и едва след настоятелни уверения, че е допуснал грешка, посланикът застанал пред истинския владетел – Владислав III Ягело ( 1440 – 1444 г. ). Този инцидент според ученият от Одеса е достатъчно красноречив за изключителното значение на трансилванския воевода на Югоизток

При разказа си за втория кръстоносен поход от есента на 1444 г. Спиридон Палаузов описва срещата между воеводата на Влахия Влад II Дракул, наречен от него Дан или Денис III и водачите на кръстоносната армия. Според него намерението на влашкия владетел било да отклони съюзниците от предприетия от тях поход. Основният му аргумент бил, че християнската армия била твърде малобройна. На това кардинал Юлиан Чезарини ( 1398 – 1444 г. ), един от водачите на войската и главният инициатор на похода отговорил, че турският султан с всичките си сили се намира сега в Мала Азия, както и че от север и юг нови съюзници не ще се забавят да се присъединят към тяхната сила. Точно на това място Палаузов пише, че Янош Хунияди обвинява директно Дракул в съучастничество с турците, в следствие на което последният  така избухва пред целия събран съвет, че се опитва да прободе Хунияди с нож, но е успокоен. За да изглади своето избухване, влашкият предводител предлага на съюзниците 4000 конници под командата на своя син, както и двама млади власи, познаващи чудесно района на Източна България. При описанието на тези събития Палаузов се позовава преди всичко на вече споменатия Филип Буонакорси – Калимах.

Когато до кръстоносната армия достига новината, че султан Мурад II е преминал от Азия в Европа с цялата си войска,  според Палаузов по предложение на Хунияди трябвало или спешно да се оттеглят по вече очистения път, или като се укрепят на място да научат с достоверност за силата и плана на действие на врага и тогава вече спешно да действат съобразно положението. Тук трансилванския воевода е показан като благоразумен и разсъдлив военачалник за разлика от младия и самонадеян крал Владислав, който не се вслушва в съвета на своя подчинен и нарежда походът да продължи на изток към Черно море. Разузнавачите донасят на владетеля за бързото приближаване на османците. Кралят дава заповед да се засилят патрулите и часовите и започва сам да се приготвя за битката на следващия ден. На проведения военен съвет е взето решение за настъпление. На Янош Хунияди е поверено главното началничество и той веднага се отправя при войската, за да я подготви за битка.

След трагичния за християните завършек на похода от 1444 г. Хунияди не се отказва от воюване срещу мюсюлманите. Увлечен от обещанията на западните държави и съзнавайки недостатъчността на собствените си сили, той се обръща към римския първосвещеник, чието влияние върху владетелите на Западна Европа той се надява да използва, за да организира нов поход срещу османците. С тази цел той изпраща през пролетта на 1445 г. каноника на варадинската църква капелан Власий с надлежните пълномощия да склони папа Евгений IV  за ново въоръжаване на Запада. Римският папа  обаче не е в състояние да подтикне западните държави за нова кампания срещу турците. С писмото на Хунияди до папа Евгений IV от 11.05.1445 г. се слага началото на редицата негови послания, поместени под заглавие Epistolarum Johannis de Zrenda D. Gubernatoris et statum regni Hungariae exaratum volume. Сбирката от тези писма е обогатена със забележките на съвременника Павел Иваниш.

През юни 1446 г. на заседание на унгарския сейм Янош Хунияди, воевода на Трансилвания и главнокомандващ на унгарската армия е избран единодушно за върховен управител на Унгария. Властта на управителя, с изключение на някои ограничения е равна на властта на конституционния крал на Унгария[ii]. Цитирайки Туроц, Палаузов твърди, че решението на сейма относно избирането на Хунияди било прието с особена радост от унгарския народ. В качеството си на управител на страната, обаче той не е имал време да се занимава със сериозни реформи  – той е трябвало постоянно да воюва с турците, чехите, австрийците, да води преговори с владетеля на Свещената римска империя  Фридрих III и да взема мерки срещу заговорите на магнатите и всичко това вървяло крачка след крачка през целия му живот.

В предпоследната глава от монографията си Палаузов описва организирането на защитата на Белград през юли 1456 г. от Янош Хунияди срещу нападението на войските на султан Мехмед II Фатих ( 1451 – 1481 ). Хунияди е отново блестящ и се раздава докрай. Според изследователя „доблестният подвиг на Хунияди при защитата на Белград едва ли има нещо подобно на себе си в историята на нова Европа.“

В самия край на книгата си историкът от Одеса, позовавайки се на съвременници на Янош Хунияди описва външния му вид. Според изворите той бил среден на ръст, набит и създаден за военен живот, като понасял лесно неудобствата на лагерния бит.  Въпреки, че е водел скромен начин на живот, той бил извънредно изискан към своето облекло. Отличавал се е по наметнатата на раменете му пелерина или наметало, украсени с цветно везмо и подплатени със скъпи кожи. На високия му калпак блестяло перо, обсипано с елмази, а чапракът и седлото на коня му били украсени със златна и сребърна сърма и везмо. В личния си живот Хунияди бил щедър, скромен и добросърдечен. Помагал на бедните, бил общителен и внимателен с всички, не само равни на него, но и с онези, поставени по – ниско в социалната йерархия. Военната плячка, а често и собствените си доходи, според Спиридон Палаузов жертвал за построяване на църкви, за дарения на манастири, но религиозният фанатизъм му бил чужд. Чистотата на нравите му била толкова безупречна, че дори негативно настроени към неговата личност историци, като Ян Длугош и Енеа Силвио Пиколомини не можели да го злепоставят в това отношение.

Използвана литература:

[i] Лаоник Халкокондил, на когото събитията от тази  епоха били добре известни, пише, че Хунияди бил благосклонен към гърците – De rebus Turcic. Вж. – най – новото издание на Лаоник Халкокондил, Изложение на историите. – Извори за българската история,  2015 г.,т. ХХХII, 211-226.

[ii] Формата на титлата на Хунияди като върховен управител е била:  Nosq Johannes de Hunyadq nomine et in persona incliti domini Ladislai electi – nati quondam domini Alberti regis Hungariae ejusdem regni gubernator.

Палаузов, С., 1974 Избрани трудове. София, т.1.

Халкокондил. De rebus. Turcic, p.256.

Johannes de Thurocz. Chronica Hungarorum, Akademiai Kiado, Budapest 1985.

Палаузов, С. 1974 Избрани трудове. София, т.1, с.361, където е цитиран Kaprinai, Hungaria diplomatica temporibus Mathiae Corvini Regis Hungariae, Vindobonae, 1767 ps.2 p. 565.

Палаузов, С , 1974. Ян Гуниади. Историческая характеристика, Одесса, 1860. Превод на български език е включен в събраните съчинениея на този автор: Ян Хуниади. Историческа характеристика, в: Палаузов,С. Избрани трудове. София,т.1, сс.

Ангелова, А.,2013, Езиците в живота и творчеството на Спиридон Палаузов. –   Чуждоезиково обучение, година LX, кн. 1, с. 77  http://www. Azbuki.bg/editions/azbuki/archive/archive2011/doc_view/793-angelova012013