„Отечествен фронт…е изстраданият от нашия народ
самостоятелен извод от неговия собствен исторически опит.”
Георги Димитров
Предистория и идеи за създаване на Отечествен фронт
Идеята за изграждане на „народни” или „отечествени” фронтове датира още от 20-те години на XX в. Инициативата е подета от Коминтерна, като главната цел е изграждането на „единен фронт отдолу” на работниците срещу социалдемократите, а в последствие и срещу фашизма и свързаните с Германия национални правителства. През 1934 г. Френската комунистическа партия (ФКП) отправя призив към френските социалисти и Радикалната партия за съюз на демократичните сили срещу фашизма. Морис Торез (генерален секретар на ФКП) за първи път използва термина „народен фронт.” Година по-късно, на VII конгрес на Коминтерна, официално се утвърждава курса към изграждане на антифашистки народни фронтове. Така се поставя началото на организираните народни фронтове в Европа.
* * *
Процесът на окончателното формиране на Отечествения фронт в България се извършва по време на Втората световна война, особено след 22 юни 1941 г. Нападението на Германия над СССР ускорява значително изграждането на единните антифашистки фронтове. Рязката промяна в статута и положението на Съветския съюз кара Сталин да разшири подкрепата за себе си сред европейските държави, като особено внимание обръща върху тези от тях, които са управлявани от прогермански правителства. Българската държава е една от тях. В страната сред основните опозиционни сили се оказват комунистите, които развиват едновременно легални и нелегални действия още от края на Септемврийското въстание от 1923 г. Постепенно двете нелегални марксистко-ленински партии – БКП и Работническата партия – се обединяват в единна партия – Българска работническа партия (БРП). Процесът окончателно е завършен през средата на 1940 г.
Безспорно Георги Димитров се явява главен вдъхновител на тази идея, но също така идеолог и инициатор на появилия се в България през 1942 г. Отечествен фронт. Той си спечелва популярността и доверието сред световното комунистическо движение веднага след Лайпцигския процес от 1933 г. Още на следващата година той успява да заеме последователно постовете член на Политическия секретариат на ИК на Коминтерна (29 април 1934 г.) и член на Президиума на ИККИ (23 май 1934 г.). Практически идеята на Димитров за „народните антифашистки фронтове” започва да се налага след VII конгрес на Коминтерна през 1935 г. Времето, което той прекарва в Коминтерна го отдръпва от възприетия до този момент ултра ляв курс, със стремеж към единен фронт във всяка отделна страна, в търсене на отделни съюзници в Европа срещу нациска Германия. Трябва да се отбележи, че тази идея не се възприема категорично от Сталин. На 1 юли 1934 г., подготвяйки доклада си за конгреса, Димитров изпраща писмо за одобрение до Йосиф Висарионович. В него той излага своите виждания, едно от които е именно за „единния фронт”. Впечатление прави, че на няколко пъти Сталин подхожда с недоверие и подозрение, изписвайки собственоръчно в страничните бели полета на писмото „Срещу кого са отправени тези тезиси?” До подобно заключение достига и Мито Исусов, който също споделя идеята, че Сталин не възприема добре новите стратегия и тактика на Димитров за световното комунистическо движение. Резервираността на ръководителя на СССР категорично се проявява седем дни след началото на Втората световна война. По време на среща между двамата на 7 септември 1939 г. Сталин заявява, че линията на VII конгрес е загубила смисъл: „…да се стои днес на позициите на вчерашния ден (единен народен фронт, единство на нацията) – означава да се свлечеш на позициите на буржоазията. Този лозунг се сваля.”
В биографичен очерк на Стела Благоева за Георги Димитров от 1949 г. се отбелязва, че идеята за Отечествения фронт не се появява случайно, а е следствие на борбата за обединение на демократичните сили и работническата класа. Тя определя три исторически етапа в развитието на тази борба. Първият е изграждането на Единния фронт, следван от Народния фронт и завършвайки с Отечествения фронт. Базирайки се на анализите на Димитров за историческите корени на идеята за Отечествения фронт, Благоева разширява хронологичните граници, поставяйки началото на този процес непосредствено след избухването на Октомврийската революция в Русия.
Освновавне на Отечествен фронт в България
На 15 юни 1942 г. лидерът на Задграничното бюро на БРП Георги Димитров очертава линия за сплотяване на разнородните политически среди в България. Определя като задача „незабавно съглашение” със земеделците, социалдемократите, демократите, радикалите и др., т.е. да се формира един общ антихитлеристки отечествен фронт.
Възможно е обединителните процеси на селските и работническите слоеве на българското общество да са започнали след 1917 г., повлияни от събитията в Руската империя. Процесът на олевяване на населението в Европа е факт, особено след края на Първата световна война. Най-яркият изразител на тези нови тенденции в България става Септемврийското въстание от 1923 г. Неговата неуспешна реализация и последвалият преврат от 19 май 1934 г. окончателно полагат здравата основа за изграждане на единните фронтове в страната. Кулминацията, разбира се, е проведения през 1935г. VII конгрес на Коминтерна, където се слага началото на практическото реализиране на тази идея, дело на Георги Димитров.
* * *
С прочитането на програмата на Отечествения фронт по радиостанция „Христо Ботев” от Карло Луканов на 17 юли 1942 г. публично се дава заявка за управление на антифашистките сили. Трябва да отбележим, че водещата организация към този момент е БРП/к/, като в следващите месеци до края на годината към ОФ се съгласяват да се включват само БЗНС „Пладне” с Никола Петков и Политически кръг „Звено” с Кимон Георгиев. Още по-интересен е момента, че в ПБ на БРП/к/ Цола Драгойчева е натоварена със задачата да отговаря за Отечествения фронт, а в ЦК е създадена Централна комисия за ОФ с ръководител д-р Кирил Драмалиев. Това са ясни и категорични доказателства, че комунистите искат да упражнят контрол над новосформираната антифашистка организация, като главна цел, която си поставят, е завземането на властта. Не бива да подминаваме и още един момент. Случайно или не на същата дата – 17 юли 1942 г., започва и Сталинградската битка, която е повратен момент във Втората световна война. Символизма в събитията е повече от красноречив за хода на историята, както за световната, така и за българската.
Безспорно след 17 юли 1942 г. организацията на ОФ официално излиза на обществено-политическата сцена на България. Ще измине повече от година (10 август 1943 г.) докато се сформира ръководен център, по-известен под името Национален комитет (НК), оглавяван от Кимон Георгиев, Никола Петков и Кирил Драмалиев. По-късно към тях се присъединява и Григор Чешмеджиев от БРСДП. В края на 1943 г. НК се лишава от присъствието на К.Георгиев, Н.Петков и Г.Чешмеджиев, тъй като те са принудени да се евакуират след последвалите бомбардировки над София. Фактически Комитета престава да функционира, а главна движеща сила остава БРП/к/. Така към началото на 1944 г. ОФ си изгражда един образ на „затворена комбинация от леви антифашистки кръгове”. Според Евгения Калинова това се дължи на факта, че легалната опозиция не желае да си сътрудничи с БРП.
