Статията ще разкрие пред Вас откъде се появява терминът „оренда“, какво се крие зад него и какви са неговите измерения в българската история!
Не бързайте с изводите! В следващата част ще разберем за следите на орендата в Късното средновековие! Авторът има какво още да сподели с Вас! Приятно четене …
Понятието „оренда“ в българската историография
В българската историография понятието „оренда“ е въведено от В. Бешевлиев в неговия труд „Чаши отъ черепи у прабългарите“(София, 1920). Днес на преден план изпъкват тълкуванията на филолозите, че думата има чужд произход и именно тя е част от ирокезките езици, на които са говорили северноамериканските индиански племена.
Понятието навлиза след изследванията, които прави американският антрополог, етнолог и писател Люис Хенри Морган през XIXв. Самият Морган проявява интерес към индианците и създава „Великия орден на ирокезите“, с който цели да засили интереса към ирокезите, техния бит, вярвания, култура и начин на живот.
Докторантът Николай Янков, който завършва специалност индология в Софийския университет и който е член на Българското общество по индианистика, в своя статия определя орендата като „безличната сила, съдържаща се повече или по-малко в определени природни места и обекти“.
Подобна теза доказва, че действително не само произхода, но и самата вяра, наречена „оренда“, идва от ирокезните езици. Какво обаче означава това понятие? Дали в българските разбирания и тълкувания то е „безлична сила, която се съдържа в природните места и обекти“? И къде в българската история е засвидетелстван орендизмът?
Много трудно би било да се формулира ясно и точно определение за термина оренда. Божествената сила, нар. оренда представлява вътрешната сила на всеки човек, който е способен да я открие. Орендата е търсене, преоткриване, опознаване. Тя е път, който човек трябва да измине, но и сама по себе си е движение, което направлява, учи, променя.
На някои места орендата се тълкува като съдба, която предопределя пътищата, по които ще премине човек, както и неговия живот. Тя е осъзнаване, което показва приемствеността с Бога, което осъществява свързването с него или буквалното вливане на Божествената сила в човека.
При българите терминът орендизъм е неточен, но се използва, за да покаже вярата на българите в езическия период. Той се търси при военните успехи, при победите, след които пълководецът поема силите на победения, но достоен противник. Оренда в широкия си смисъл означава и преминаване през духовните пътеки на същността. Тя е вяра и подобно на всяко вярване е неминуемо свързана с духовния път. Това я прави свързана с Бога и Божественото. В широкия смисъл на този термин, който както вече изяснихме, е вкаран в българската историография от Бешевлиев, можем да търсим множество значения.
Орендата представлява пътя към мъдростта, към успеха, към осъзнаването и възхода. Самата тя е скритото знание, което човек може да открие и което ще му проправи път именно към израстването, към хармонията, но и към него самия. Можем да приемем, че орендата сама по себе си е знание, тя е ключ, с който можем да открием правилния път.
Фиг. №2, Ирокези – индиански племена
В тангризма орендата придобива формата на връзка с Бога и Божествените сили. Бешевлиев говори за тази божествена сила, като използва и друго понятие, сходно с орендата – динамизъм (от гръц. dynamis – сила). Двата термина се припокриват, тъй като авторът влага един и същи смисъл в тях.
Орендизъм при българите ще търсим в Ранното и Късното средновековие. В езическите вярвания на древните българи, които чрез своята божествена сила, ще побеждават противници и ще прехвърлят тяхната сила в себе си, чрез специално „ритуално отпиване“. Ще проследим наченките и остатъците на орендизма в периода след Покръстването (864) и ще открием, че той не свършва с християнизацията, а продължава чак до средата на XIIIв.
Орендизъм на българите през Ранното средновековието
Поводите, които ни карат да говорим за орендизъм в рамките на българските земи, са действията на кан Крум (804-814) в Битката при Върбишкия проход през 811г. А какво всъщност се случва? Изходът е добре известен на всички! Пълен разгром на византийската армия.(Повече информация можем да открием в Анонимен ватикански разказ; Теофан Изповедник)
Това, което ни интересува и което е център на настоящата разработка, са действията на Крум след победата му над византийците. За съдбата на императора Теофан пише:„… Крум като отсече главата на Никифора, окачи я за няколко дена на дърво за показ на посещаващите го езичници и за наш позор. А след това, като я взе и като оголи черепа, облече го отвън със сребро и гордеейки се, караше да пият от нея (чашата) вождовете на славяните…“.
Кан Крум пирува с чаша-череп от главата на Никифор I Геник, миниатюра от Манасиевата летопис
Защо му е било на българския владетел да пирува с чаша-череп и още повече – с черепа на своя враг? Зад тези действия не се крие превъзходство или гордост от победата. Несъмнено такава е имало, но чрез направата на чаша-череп от победения византийски император кан Крум цели нещо друго, а именно онова, което днес наричаме оренда или онова, което Бешевлиев определя като динамизъм.
Според вярата на древните българи божествената сила (оренда) се съдържа във всички предмети и животни, но също така и в човека. Важно е да се уточни отново, че орендата и орендизмът са изкуствено вкарани термини в българската историография, които се използват, за да опишат именно вярата на българите в тази тайнствена сила, която съдържайки се в различните предмети можела да се предава на човека, но също така имала свойството да преминава от човек на човек, както и от човек отново на предмет.
Според древните вярвания при живите същества орендата се съдържа най-вече в сърцето, кръвта и главата. При животните и особено при конете, които са свещени животни при древните българи, тази сила се съдържа най-вече в опашката, но също така и в кръвта. В своята книга „Българите – 30 000 километра в търсене на прародината“ авторът – Пламен Петков– пише, че българите убивали жертвеното животно чрез удари, за да се запази кръвта му и за да погълнат божествената сила от него. В същата книга авторът пише, че след като Крум обковал черепа на Никифор и вдигал наздравица с нея, българският владетел се гордеел със своята чаша, не само, защото тя е трофей, но и защото според древната вяра от всички живи същества, божествената сила се съдържала най-вече у владетелите.
Ако тръгнем да разсъждаваме в тази насока, ще открием, че след като владетелят, освен пълководец е и първожрец, то след подобно „ритуално пиене“ и поглъщане на свещената сила, той ще увеличи силата си, а орендата само по себе си, както пише Пламен Петков – „ще му позволи да се ползва с божието благоволение.
Така зад този на пръв поглед жесток ритуал, който бил така чужд на византийците и който Теофан ни описва подробно, се крие вярата в божествената сила, но и формалност, която превръща владетеля в Божествено подобие, чиято сила и власт е дадена именно от Бога.
Тази вяра обаче не само давала власт на владетеля, но я и отнемала, защото когато настанели глад, суша, когато реколтата липсвала, а нивите пустеели, когато държавата претърпявала загуба след загуба, тогава владетелят бил „ритуално погубван“ и изпращан на Бога, защото българите вярвали, че неговата оренда изчезвала. Подобни случаи ясно могат да се видят в периода на междуособиците започнали в началото на VIIIв.
Добре е да се разбули и един мит, който витае сред българите и който може би е породен от телевизията и въображението на режисьорите и сценаристите с идеята да придадат автентичност на събитията, а именно на факта как се прави чашата череп. В съзнанието на българина добива популярност една грешна представа, че чашата-череп представлява накичен, много често граничещ с помпозното череп, който в действителност няма как да изпълнява функцията на чаша, поради естествените отвори в него.
Изработката на такъв вид чаши по-скоро граничи с представата ни за фиала, отколкото с показаното във филмовите продукции. В подкрепа на това твърдение, ще цитирам казаното от Херодот по повод направата на чаша-череп при скитите: „А що се отнася до самите глави, но не на всички, а само на най-големите им врагове, те постъпват така: отрязват частта, достигаща малко под веждите , и я изчистват. Ако скитът е беден, той я обвива с само със сурова волска кожа и така я използва, а ако е богат, след като я обвие отвън със сурова кожа, я позлатява отвърте и така я използва вместо чаша.
Херодот ясно ни показва, че тези ритуални чаши се изработват от горната част на главата, която след като се почисти се обковава отвътре със сребро. Макар да е късен, един друг извор направо ни рисува сцената, в която кан Крум „пирува с Никифорава кратуна“ – илюстрацията, която е изработена по времето на Иван Александър (1331-1371г.) и която е поместена в т.нар. Манасиева летопис. Ако се вгледаме внимателно в нея, ще открием, че чашата има повече вид на фиала, отколкото застъпва съвременните ни представи за стила и дизайна на Крумовото творение.
Горната част на черепа, която се използва за направата на чаша-череп.
Още в началото споменахме, че орендизмът не приключва с кан Крум и с края на езичеството. Проучванията показват, че дори след покръстването, езичеството все още не е изкоренено и то е дълбоко впито в идеологията на българите. Така средновековният българин носи в себе си новото за него самия християнство, но и същевременно все още пази част от езическите си специфики.
Проблемът за „езическото християнство“, което съществува и до днес може би трябва да бъде разгледан в друг, отделен и по-голям проект, но тук ще си позволя да изтъкна, че следи и остатъци на езичеството, които българинът съхранява се виждат в гадаенето, в баенето, че дори и в наследените традиции от траките, като нестинарството например.
Сама по себе си тази религиозна проблематика не би могла да бъде използвана с отрицателен характер спрямо светогледа, както на древния българин, така и на съвременния. Напротив, подобно двоеверие само може да обогати културния и духовен живот на българите, а както виждаме и днес, онова съчетание между езически култ и християнски обичаи е успяло дотолкова да се застъпи в делника и празника на българина, че от него се ражда цял един свят на новата и стара вяра, която за пореден път доказва уникалността и специфичността на българския етнос.
Детайл от съкровището Над-Сент Миклош, на който е изобразен конник, държащ в лявата си ръка победения противник. До него ясно се вижда окачена главата на друг такъв.
Използвана литература:
Теофан Изповедник. Хронография, ГИБИ, ІІІ, 1960, 226-289, с. 283.
Петков, П., „Българите – 30000 километра в търсене на родината“
Херодот, „История“.
Бешелиев, В. Чаши от черепи у прабългарите. София 1920.
Николай Янков, „За произхода на думата оренда“, статия.
