Тези стълбове са още един изключително интересен паметник от Първото българско царство и не само заради надписа, а и заради информацията, която ни дават.

Надписът е намерен в три екземпляра – два намерени при с. Наръш, днешна Неа Филаделфия, която се намира на 22 км. северно от Солун и един в с. Вардаровци, днешно Аксиохорион, на 32 км. северно от Солун. От трите сведения за надписите, последното не е сигурно. От тях налице е само един, който се намира в Археологическия музей в Истанбул.

Откриване на надписа

Самото му откриване се е превърнало в сензация за времето си. Разбира се има и конкретна причина това да бъде така. Именно заради това ще си позволим да обърнем внимание освен на надписа и значението, което има и на съдбата му, която е обгърната от множество интриги.

Последното проучване, което се отнася до него и шумът, който се вида около паметника в България е на А. Николов. В труда си той припомня още веднъж последователността на събитията около обнародването му и предлага пред нас писмата между едни от главните замесени лица в публикацията и тълкуването на извора.

Дълго време надписът е стоял на една височина на 22 км. от Солун над река Галик. Населението около плочата я е смятало за надгробен надпис.

Първият човек, който узнава за плочата е датския археолог К. Ф. Кних. По-късно за него научават Ф. Успенский, директор на „Руския археологически институт в Цариград“, А. Мордман, германски генерален консул в Солун, който се интересувал от археология и българският търговски агент А. Шопов в Цариград.

Колоната е открита от К. Лешин, управляващ руското генерално консулство в Солун, през 1897г. в с. Наръш. Той копирал и фотографирал надписа. Копието и фотографията били изпратени на Успенский в Цариград. За надписа научили и в Солун и така той бил занесен там, а по-късно изпратен в Цариград. А. Шопов пък съобщил за съществуването му в България.

За първи път изворът е обнародван от Г. Баласчев в списанието „Български преглед“. Междувременно надписът бил издаден и от Ф. Успенский в третия том на „Известия на руския институт в Цариград“.

Датският археолог Ф. Кних пък видял колона с името на цар Симеон при с. Вардаровци на левия браг на река Вардар и събощил това на германския консул А. Мордман.

За потайността около надписа или „интригата“ около него

Интригата около този стълб е интересна. На Мордман било казано, че гърците я отнесли в някакъв манастир, а на секретаря на българското търговско агентство Колушев, било казано, че плочата е паднала във Вардар. Въпреки че колоните били три, дълго време нито една не била известна.

След като се разчува за надписа, той изчезва безследно. Йордан Иванов търси тази българска реликва в Солун през 1906 г. и в Цариградския музей през 1908 г. В Солун му е казано, че камъкът е пренесен в Цариград, а в Цариград му казват, че не знаят нищо за подобен исторически паметник.

През 1899 г. Министерският съвет в София е взел решение да се направи опит надписът да се пренесе в България по два начина – или да се откупи или да се издейства по дипломатически път. Тези опити остават неуспешни и за него вече спира да се чува каквото и да е било.

Чак в 1937 г. унгарският учен Геза Фехер открива колоната с текста в двора на Археологическия музей в Цариград. По-късно тя е поставена в зала XX на музея, където я открива й В. Бешевлиев.

Текст на извора

Текст на надписа на български език –

„В година от създаването на света 6412, индикт 7-и (904 сл. Хр.). Границата между ромеите и българите. Във времето на Симеон, от бога архонт на българите, при Теодор олгу таркан и при комита Дристра“

Значение на паметника за българската история

Време е да обърнем внимание и на въпроса защо този исторически паметник е важен за историята ни.

На първо място можем да посочим факта, че упирайки се на него, ние отлично разбираме до къде е стигала най-южната граница на България в началото на X в. и то определена с точност. Нещо, което през тази епоха изобщо не е традиционно. От тази гледна точка можем да бъдем напълно сигурни, че цар Симеон е заплашвал Солун и със сигурност той е влизал в завоевателните му планове.

Също както при надписа от Балши(очаквайте статия и за него), така и тук научаваме за имената на няколко български благородници от това време. Това са имената – Теодор и Дристър.

Й. Иванов приема, че Теодор е същия Теодор, който Симеон Логотет споменава в своето съчинение и бил изключително близък на българския цар. Тази теза е отхърлена от В. Златарски, който стъпва на гръцките извори и отрича категорично, че Теодор е споменатата личност, която стои много близо до цар Симеон. Според него в документите се споменават още две личности със същото име и името Теодор трява да се свърже с някое от тях.

Вторият висш служител Дристър имал титлата „комис“, което означава областен управител. Може би комис Дристър е човекът, който е споменат в „Житието на 15-те Тиверополски мъченици“. Той, по заповед на цар Симеон, пренесъл мощите на светците Сократ и Теодор от Тиверопол в Бергалница.

Използвана литература:

Бешевлиев, В. Прабългарски епиграфски паметници. София, 1981.

Николов, А. Свидетелства за издирването и проучването на трите Симеонови надписа край Солун през 1897 – 1898 г. – Сб. Средновековният човек и неговият свят. Сборник в чест на 70-та годишнина на проф. дин. Казимир Попконстантинов. Велико Търново, 2014, с. 825 – 836.

Баласчев, Г. Новонайденият надпис от времето на цар Симеон. – Сп. Български преглед, 1898, №12, с. 61 – 78.

Успенский, Ф. Пограничний столб между Византиней и Булгарией при Симеоне. – Известия руского археологического института в Константинополе. 1898, III, с. 184 – 194.

Иванов, Й. Български старини в Македония. София, 1931.

Златарски, В. Н. История на българската държава през Средните векове. Т 1, част 2, София, 2007.