България между Сан Стефано и Берлин

Карта на България според Санстефанския мирен договр

След обявеното примирие между Русия и Османската империя идва време за сключване на мирен договор. Логично този мирен договор касае не само споменатите до тук страни, но също така Гърция, Сърбия, Румъния, всички Велики сили и най-вече едва прохождащото Българско Княжество.  В най-голяма степен предстоящите преговори засягат съдбата на новата Българска държава, но за съжаление тя може единствено да наблюдава как Великите сили за пореден път прекрояват картата на Европа опитвайки да запазят „баланса на силите” и „мира в Европа”.

На 3 март 1878 г. е подписан Сан Стефанския мирен договор, който урежда отношенията между Русия и Османската империя и обявява новата Българска държава – Санстефанска България. Наричаме я така, защото нейното съществуване в санстефанския и вид ще продължи едва няколко месеца.  Тя има следните граници – „на запад от р. Тимок следва билото на Стара планина, спуска се на юг западно от Пирот и при Враня достига р. Българска Морава. От там през Скопска Черна гора минава западно от Куманово и Тетово до планината Кораб. След това завива на юг по р. Дрина западно от Охридската каза, западно от казите Корча и Старово до планината Грамос, Костурското езеро и р. Мъгленица. От там завива на изток като минава южно от Йенидже Вардар до устието на р. Вардар, северно от Солун, през езерото Башик гьол с излаз на Бяло море до залива Бору гьол. От там границата минава на север през Родопите. Преминава през Крушевската планина, Чернатица, Ешек кулак и Кара Кулас, пресича р. Марица северно от Одрин, заобикаля Лозенград от юг и достига Черно море. Като следва морския бряг границата достига Мангалия, оттам пресича Добруджа на северозапад и при Расово стига на дунавския бряг. За северна граница служи р. Дунав от Расово до устието на р. Тимок”.

За участието си във войната Сърбия получава Ниш, Прокупле, Куршумлия, Лесковац, а Румъния Северна Добруджа. Сключеният договор предизвиква негодуванието на Великите сили и съседните държави на България. Русия е обвинена, че е решила Източния въпрос самосиндикално, без да се допита до останалите Велики сили. Също така Русия нарушава Виенската конвенция благодарение, на която войната срещу Османската империя получава одобрението на най-влиятелните страни в Европа. Според конвенцията Русия не трябва да създава голяма славянска държава на Балканския полуостров, и също така Австро-Унгария получава правото да окупира Босна и Херцеговина, но на практика нищо от това не се случва.

За щастие на „ощетените” договорът от Сан Стефано е прелиминарен, т.е. Русия дава възможност и на останалите Велики сили да се намесят в решаването на Източния въпрос. Така се стига до Берлинския конгрес. Той продължава от 1 юни до 1 юли 1878 година. Подписан е Берлински мирен договор, според който Санстефанска България е унищожена. На нейно място се появява Княжество България обхващащо – Северна България и Софийски санджак без  Северна Добруджа. На юг е създадена Източна Румелия (автономна област под върховната военна и административна власт на султана). Севрна Добруджа е дадена на Румъния, Нишко, Пиротско и Вранско се присъединяват към Сърбия, а Македония и Одринска Тракия са върнати на Османската империя.

Освен, че е териториите населени с българи са разпокъсани Княжество България остава васално на Османската империя и всички договори, които империята е сключила до този момент важат с пълна сила и за Княжеството. Също така предвиденото от Санстефанския мирен договор Временно руско управление е съкратено от 2 години на 9 месеца. Пред младата българска държава е поставена тежката задача да изгради администрация, армия, да изработи конституция и прочее работещ държавен апарат като може да разчита на помощ едва 9 месеца. Нужда от такава има, тъй като българската държавническа традиция е прекъсната около 500 години, а създаването на работещ държавен апарат е голямо предизвикателство за българската интелигенция.

Църковна борба по време на Временното руско управление в Северна Добруджа и Пиротско

В сиво са оцветени териториите, които Българската православна църква губи след Берлинския конгрес – Северна Добруджа, Пиротско, Тракия и Македония*

След подписването на Санстефанския и Берлинския мирен договор Българската екзархия се оказва разпокъсана. Българската православна църква е в много тежко състояние – част от епархиите остават под чужда власт, разрушено е голяма част от имуществото, цари организационен хаос.

Българската екзархия губи Северна Добруджа в полза на Румъния и Пиротско в полза на Сърбия. БПЦ иска да запази контрол над диоцеза си потвърден с ферман от султана през 1870 г., тъй като  съответните области са населени основно с българи. Но румънската и сръбската православна църква нямат намерение да се съобразят с това, точно обратното – те смятат да се облагодетелстват от създалата се политическа ситуация. На практика едва проходилото Българско княжество няма как да се защити от претенциите на румънци и сърби, които имат и подкрепата на договори под, които стоят подписите на представителите на Великите сили. Така в споменатите области напрежението между българското и местното духовенство постепенно започва да расте.

Обещанията на княз Александър Дондуков-Корсаков

Марин Дринов

В отчета си до управляващия Отдела за духовните дела (проф. Марин Дринов) митрополит Евстатий съобщава, че в края 1878 г. е изгонен от Пиротска епархия, която управлява от 1874 г. В отговор в месеците след подписването на Берлинския договор българите в Пиротско, Северна Добруджа, Македония и Южна Тракия изпращат писмени протести до руското окупационно управление, в които настояват за присъединяване към България. Но прошенията нямат никакъв ефект и единственото, което предизвикват са празни обещания от страна на руските окупационни власти.

След посещението в Тулча на руския комисар Александър Дондуков-Корсаков българите получава обещание, че Добруджа ще остане каноническа епархия на българския митрополит. Но в последствие българите в региона разбират значението на поговорката „Обещаното не е като даденото” и единственото, което се променя е отношението на местната руска власт спрямо българското духовенство – става по благосклонно.

Българската православна църква решава да се бори за контрола над Добруджанската и Пиротската епархия като се уповава на член 62 от Берлинския договор, който гарантира религиозната свобода и граждански права. (Член 62 от Берлинския договор можете да видите тук)

Но за съжаление Българската екзархия е лишена и от това свое право. Тъй като през 1872 г. е провъзгласена за схизматична от събора на Цариградската патриаршия. Макар и не призната от българска  страна и някои други православни църкви, схизмата е факт и тя има отрицателни последици върху БПЦ. Българската екзархия не може да се полза от правото си да бъде защитена от чл. 62 на Берлинския договор. А в същото време Цариградската патриаршия улеснява допълнително румънските църковни стремежи в Добруджа като признава преминаването на областта към румънската православна църква.

За настроението на българското духовенство съдим от писмо до митрополит Григорий, в което Иосиф I признава, че след Берлинския договор Екзархията губи три епархии – Тулчанска, Нишка и Пиротска. А на Учредителното събрание в Търново архиерейското събрание достига до извода, че : „понеже добруджанските и сръбските българи влизат в състава на страни с еднакво вероизповедание с нас по тази причина нашата църква не може да има никакво официално сношение с тях.” Въпреки това в годината след подисването на Берлинския договор българският православен клир продължава да върши работата си и да търси начин, по който да върне духовната власт на БПЦ в изгубените земи.

Княз Александър Дондуков-Корсаков

 При посещението си в Тулча през май 1878 г.  императорския комисар княз Александър Дондуков-Корсаков заявява пред епископ Климент, че не знае каква ще е политическата съдба на Северна Добруджа, но може да гарантира, че в църковно отношение Добруджа е каноническа епархия на българския митрополит като дори обещава, че ще положи нужните усилия Българската екзархия да бъде призната тук от руснаци и румънци.

Корсаков обявява, че плата ще се дава само на тези свещеници, които признават българския владика. В резултат от обещанията на руския комисар в Добруджа са назначени нови екзархийски свещеници (българи и руси), а през август на 1878 г. руските църкви в областта признават БПЦ.

Вътрешни проблеми и борби

За съжаление се появяват вътрешни проблеми в отцепените области – започват вътрешни борби и разногласия. В този тежък момент вместо българите зад граница да са единни те се боричкат помежду си най-вероятно заради лични интереси. За това свидетелства писмо до митрополит Григорий, в което епископ Климент пише: „Гражданите са разделени на партии(спорят за власт в съветите), всяка една от които иска да действам в нейна полза.”

Същото се случва и в Силистра : „И тук ме посрещнаха с оплаквания един срещу друг.И тука като в Тулча нашите българи се ядат помежду си. Господ да им дава ум, а на мен – търпение и умение да ги помиря”. В крайна сметка успеха след застъпничеството на княз Ал. Дондуков-Корсаков е временен. След заемането на Северна Добруджа от румънските власти от там започват да пристигат тревожни вести за потъпкването на българските църкви и училища. Княз Александър Дондуков-Корсаков не успява да изпълни нито едно от дадените обещания, утешение за българите остава това, че той отразява коректно ситуацията в Пиротско и Дорбруджа: „Румъните, заемайки Добруджа, влизаща в състава на Русенска и Варненска епархии, побързаха да скъсат изконната духовна връзка на Добруджа с българските митрополити;те забраниха на българските свещеници да споменават при богослужението българските архиереи и им заповядаха вместо тях да споменават някой си румънски архиерей, когото те възнамеряват да провъзгласят за пастироначалник на цяла Добруджа”.

А ето го и сведението за Пиротско:”Сърбите изгониха от Пирот българския архиерей и побързаха да подчинят  тази изконна българска епархия на Белградския митрополит. На него те побързаха да подчинят и преминалия към тях Врански окръг, влизащ в състава на българската Скопска епархия. Освен това, сръбския митрополит пдчини на себе си и заеманите още от сърбите, но оставащи в Българското княжество според Берлинския трактат окръзи Трънски и Брезнишки, от които последния принадлежи на Софийска митрополия.” А заключението на княза е лаконично: „…в следствие на всичко гореказано пределите на Екзархията значително се ограничиха”

Ролята на екзарх Йосиф I в църковната борба за Пиротско и Северна Добруджа

Друг фактор, който оказва влияние за загубата на епархиите в Северна Добруджа и Пиротско  е отношението на БПЦ и по-специално на екзарх Йосиф I към проблема. Според мен той действа прекалено бавно. Едва в края на 1878 г. екзархът отправя допитване до Марин Дринов затова какво да отговори на добруджанските митрополити Симеон и Григорий в отговор на нарушените им права от румънските власти. Вероятно Йосиф  I е поставил Пиротско и Северна Добруджа в графата изгубени.

Екзарх Йосиф I

В края на 1878 г. Йосиф I убеждава великия везир Хайредин паша, че три епархии Македония се нуждаят от владици. В същото време екзархът получава искания от българите в Добруджа за назначаване на екзархийски владика в областта. Но вместо това председателя на Св. Синод освобождава епископ Климент, който се занимава с духовните дела в Добруджа и го изпраща в Търново. Друго доказателство, което говори за пренебрежение към българите в Добруджа и Пиротско, е факта, че екзарх Йосиф в дневника си не записва нищо за църковното положение в споменатите области. А в същото време той е отбелязал срещите си с османските власти и представители на европейски държави. В дневника си той пише: „Моята мисия е да добия черковните права на Македония: тая трябва да бъде целта ми.”

От изложеното до тук можем да заключим, че екзарх Йосиф I си е поставил за цел да подпомогне българите в Македония и Южна Тракия. Това е разбираемо тъй като те остават под властта на Османската империя, или под властта на мюсюлманска държава, която често пренебрегва правата на християните. Докато българите в Северна Добруджа и Пиротско, са под властта на държави, които са християнски и това е някакво утешение, въпреки, че богослуженията едва ли ще са на родния български език. Все пак вероятно българите в Македония и Южна Тракия са били доста по-заплашени в духовен аспект и най-вероятно това принуждава председателя на Св. Синод да насочи своите усилия в тази посока за сметка на българите останали под румънска и сръбска власт.

Загубата на Северна Добруджа и Пиротско 

С декрет от 16.03.1879 г. Северна Добруджа става част от румънската епархия Долния Дунав. Въпреки това епископа на Доростола-Червенската епархия продължава да изпълнява задълженията си . Той се опитва да накара българите в областта да останат задружни. В същото време молбите за инструкции към българския екзарх остават „глас в пустиня” и българите в Северна Добруджа са почти изоставени.

Последните опити за спасяване на областта от това да стане част от румънската православна църква са насочени към новоизбрания български княз Александър I и българското министерство на външните работи. Те са уведомени за положението на българите в Добруджа и са помолени за съдействие, но от тяхна страна няма нито отговор, нито някакви действия.

През октомври 1879 г. митрополит Григорий съобщава, че новите управници в Северна Добруджа настояват българските свещеници да споменават в богослуженията си румънския епископ. Под натиска на народа, обаче българските свещеници категорично отказват да изпълнят искането. В отговор румънския министър предупреждава, че „ще депортира в България всеки свещеник, който в срок от осем дни не спомене името на румънския владика в богослужението.” Продължаващото напрежение води до това префектът на Тулча да затвори местната българска църква и да отпрати българския свещеник зад граница. БПЦ е принудена официално да предаде на Румъния църковната власт в Северна Добруджа.

След загубата на Пиротско и Северна Добруджа за българите остава надеждата, че чуждата власт в тези населени с българи области ще се съобрази с техните нужди, че няма да опита да асимилира населението и да потъпче неговата идентичност. Но за съжаление статистиката говори съвсем друго: от 60  църкви през 1878 г. в Добруджа през 1894 г. има действащи само 28, а през 1911-1912 г. едва 8. От 55 български училища преди Руско-Турската война от 1877-1878 г. след нея остават активни едва  30.

Очаквайте скоро част II !!!

Библиография

Стоянов, Иван История на Българското Възраждане изд. ИВИС Велико Търново 2010 г.

Петков, Петко. Българската православна църква и държавна власт в Княжество/Царство България 1878 – 1912. Изд. Фабер 2013 г.